Кървав залез
4 min reading
Ръцете и – тъй нежни. Очите и изпълнени със сълзи, бляскащи на слънчевата светлина, озарявайки полето в небесно син цвят. Пухкавите и устни, които трепереха заради риданията и. Сълзите се стичаха по бузите и и скигаха до устните и. Тя болезнено преглътна и нежно докосна лицето му. Искаше да говори, но не можеше. Искаше да издере красивото му лице заради глупостта му. Искаше всичко това да не се беше случвало. Той кимна, сякаш прочел мислите и. Беше решен. Твърдо решен. Обърна се, а лицето му бе мъртвешко бледо. Скочи на седлото и препусна на север. Високата трева на полетата галеше краката му, дърветата се накланяха от повея на вятъра, който стенеше в ушите му и болезнено му напомняше за риданията на жената пред колибата.
Тя мълчаливо гледаше след самотния конник, докато той се скри зад хоризонта. След това влезе в колибата.
Яздеше без да спира към най-близкия град. Припомни си миналото си. То беше без значение. Историята му беше без значение. Дори името му бе без значение. За него най-важен беше дуелът. Мислите му се разровиха дълбоко в паметта му, в онзи съдбовен момент, няколко години преди това, когато се беше зарекъл да стане най-добрия воин на света. Миг, който бе определил края му още на млади години.
Дълго време той беше обикалял из света, търсейки достоен противник. Повечето побеждаваше с хитрост, някои благодарение на уменията си, трети поради чист късмет. В течение на годините уменията му се усъвършенстваха, докато накрая не срещна човека, който наричаше себе си Снежното острие. Той беше най-равностойния противник, срещу който се беше изправял. Бяха се били в продължение на половин ден, потта се стичаше от телата им, мечовете се удряха с дрънчене. Въпреки това Снежното острие беше по-добрия. Това си личеше още от началото на дуела. Малко преди пладне, Безименния падна на земята с опряно в гърлото острие. Снежното острие го беше победило.
- Момче, ти се биеш много добре. Затова ще пощадя живота ти. Но след десет години, когато натрупаш повече знания и умения, ела на същото място. Ще те чакам. – беше казал той.
И след това си беше отишъл.
Мъжът върху бясно препускащия кон тръсна глава. Миналото нямаше значение. Съсредоточи се върху дуела. Съсредоточи се върху смъртта си. Притесняваше се, и имаше защо. При мисълтта за срещата със Смъртта, потръпваше. Срамуваше се от страха си, но въпреки това се стараеше да не го показва. Вятърът свистеше в ушите му, а ръцете му стискаха поводите на коня така силно, че си причиняваше болка. Но той не и обръщаше внимание. Тя нямаше значение.
Премина през планини и гори, през езера и морета. Няколко дена пътува без да спира. Конят му умря и той продължи пеша. Вървеше като че ли го гонеше самата смърт. Само понякога се отбиваше в някое село да си вземе храна и провизии. Спеше по няколко часа, а като се събуждаше беше отпочинал. И един ден, няколко дни преди започването на зимния сезон, той спря на мястото. Поляна, окъпана сред пищни цветя и дървета, осеяна с падналите златисти, червеникави и кафяви листа на дърветата, съборени от вятъра. Огледа се и извади меча си.
- Значи дойде – чу се глас някъде зад него. Той светкавично се обърна и съзря Снежното острие на няколко метра от себе си. – Не го очаквах.
- Стига празни приказки, човече – той се очуди, когато забеляза че гласа му беше твърд и суров; в него нямаше нито едно трепване. А беше застанал пред смъртта си. Знаеше го, и то много добре. – Време е да започваме.
- Щом желаеш – промълви бавно противникът и извади меча си. Острието проблесна на последните слънчеви лъчи. Вече се стъмваше, а и тъмни облаци закриваха слънцето. Двамата стояха с извадени мечове и се гледаха известно време.
Ситни дъждовни капки закапаха от тъмните облаци. Миг по-късно заплющя силен дъжд, който проникна дълбоко в дрехите на двамата и се стичаше по остриетата на мечовете. И той нападна. Удар след удар. Дрънчене. Снежното острие парираше с лекота, а движенията му бяха бързи и грациозни. След това той нападна. Двамата противници подскачаха, а капките падаха на земята. Човек като ги гледаше би казал че са така грациозни и бързи, че биха избегнали самите дъждовни капчици, сипещи се върху им.
И тогава острието прониза гърдите му. Беше направил грешка и го осъзна. Но твърде късно. Погледна Снежното острие. Усмихна се и една сълза капна от окото му. Все пак беше най-добрия мъж-воин на света. Вгледа се в красивото лице на Снежното острие. Тя беше красива, може би най-красивата жена, която беше срещнал през краткия си живот. Очите им се срещнаха. Как упрекваше той своя избор, мразеше своето себелюбие и желание да бъде първи. И осъзна че това беше жената на неговия живот, тази за която той така бленуваше и тази, която го спохождаше в сънищата му. Той се усмихна и последната му мисъл бе че смъртта не е така лошо нещо все пак.
Снежното острие се отдръпна от гроба, който собственоръчно бе направила за мистериозния воин. Усмихна се. Беше смел и заслужаваше по-добър живот. Но може би това бяха отредили Боговете. Наведе се и заби меча му леко в гроба. След това оправи немирен кичур от косата си и се изправи, тръгвайки на запад, към нежния залез на слънцето.
А някъде далеч от там, една жена ридаеше пред малка дървено-сглобена къщурка. Имаше красиви небесносини очи, а сълзите в тях ги правеха още по-пленяващи. А тя плачеше заради този, който беше обичала. Заради този, който сега е мъртъв и този, който не я беше обичал така, както тя него. Тя изтри сълзите от лицето си и след това замахна към корема си с меча.
И слънцето залезе така бързо, както залезе животът на двама души, погубени от една дева-воин.
Тя мълчаливо гледаше след самотния конник, докато той се скри зад хоризонта. След това влезе в колибата.
Яздеше без да спира към най-близкия град. Припомни си миналото си. То беше без значение. Историята му беше без значение. Дори името му бе без значение. За него най-важен беше дуелът. Мислите му се разровиха дълбоко в паметта му, в онзи съдбовен момент, няколко години преди това, когато се беше зарекъл да стане най-добрия воин на света. Миг, който бе определил края му още на млади години.
Дълго време той беше обикалял из света, търсейки достоен противник. Повечето побеждаваше с хитрост, някои благодарение на уменията си, трети поради чист късмет. В течение на годините уменията му се усъвършенстваха, докато накрая не срещна човека, който наричаше себе си Снежното острие. Той беше най-равностойния противник, срещу който се беше изправял. Бяха се били в продължение на половин ден, потта се стичаше от телата им, мечовете се удряха с дрънчене. Въпреки това Снежното острие беше по-добрия. Това си личеше още от началото на дуела. Малко преди пладне, Безименния падна на земята с опряно в гърлото острие. Снежното острие го беше победило.
- Момче, ти се биеш много добре. Затова ще пощадя живота ти. Но след десет години, когато натрупаш повече знания и умения, ела на същото място. Ще те чакам. – беше казал той.
И след това си беше отишъл.
Мъжът върху бясно препускащия кон тръсна глава. Миналото нямаше значение. Съсредоточи се върху дуела. Съсредоточи се върху смъртта си. Притесняваше се, и имаше защо. При мисълтта за срещата със Смъртта, потръпваше. Срамуваше се от страха си, но въпреки това се стараеше да не го показва. Вятърът свистеше в ушите му, а ръцете му стискаха поводите на коня така силно, че си причиняваше болка. Но той не и обръщаше внимание. Тя нямаше значение.
Премина през планини и гори, през езера и морета. Няколко дена пътува без да спира. Конят му умря и той продължи пеша. Вървеше като че ли го гонеше самата смърт. Само понякога се отбиваше в някое село да си вземе храна и провизии. Спеше по няколко часа, а като се събуждаше беше отпочинал. И един ден, няколко дни преди започването на зимния сезон, той спря на мястото. Поляна, окъпана сред пищни цветя и дървета, осеяна с падналите златисти, червеникави и кафяви листа на дърветата, съборени от вятъра. Огледа се и извади меча си.
- Значи дойде – чу се глас някъде зад него. Той светкавично се обърна и съзря Снежното острие на няколко метра от себе си. – Не го очаквах.
- Стига празни приказки, човече – той се очуди, когато забеляза че гласа му беше твърд и суров; в него нямаше нито едно трепване. А беше застанал пред смъртта си. Знаеше го, и то много добре. – Време е да започваме.
- Щом желаеш – промълви бавно противникът и извади меча си. Острието проблесна на последните слънчеви лъчи. Вече се стъмваше, а и тъмни облаци закриваха слънцето. Двамата стояха с извадени мечове и се гледаха известно време.
Ситни дъждовни капки закапаха от тъмните облаци. Миг по-късно заплющя силен дъжд, който проникна дълбоко в дрехите на двамата и се стичаше по остриетата на мечовете. И той нападна. Удар след удар. Дрънчене. Снежното острие парираше с лекота, а движенията му бяха бързи и грациозни. След това той нападна. Двамата противници подскачаха, а капките падаха на земята. Човек като ги гледаше би казал че са така грациозни и бързи, че биха избегнали самите дъждовни капчици, сипещи се върху им.
И тогава острието прониза гърдите му. Беше направил грешка и го осъзна. Но твърде късно. Погледна Снежното острие. Усмихна се и една сълза капна от окото му. Все пак беше най-добрия мъж-воин на света. Вгледа се в красивото лице на Снежното острие. Тя беше красива, може би най-красивата жена, която беше срещнал през краткия си живот. Очите им се срещнаха. Как упрекваше той своя избор, мразеше своето себелюбие и желание да бъде първи. И осъзна че това беше жената на неговия живот, тази за която той така бленуваше и тази, която го спохождаше в сънищата му. Той се усмихна и последната му мисъл бе че смъртта не е така лошо нещо все пак.
Снежното острие се отдръпна от гроба, който собственоръчно бе направила за мистериозния воин. Усмихна се. Беше смел и заслужаваше по-добър живот. Но може би това бяха отредили Боговете. Наведе се и заби меча му леко в гроба. След това оправи немирен кичур от косата си и се изправи, тръгвайки на запад, към нежния залез на слънцето.
А някъде далеч от там, една жена ридаеше пред малка дървено-сглобена къщурка. Имаше красиви небесносини очи, а сълзите в тях ги правеха още по-пленяващи. А тя плачеше заради този, който беше обичала. Заради този, който сега е мъртъв и този, който не я беше обичал така, както тя него. Тя изтри сълзите от лицето си и след това замахна към корема си с меча.
И слънцето залезе така бързо, както залезе животът на двама души, погубени от една дева-воин.
© Георги Стрезов All rights reserved.
