Млад и буен човек беше. Властен, с живи, скокливи очи като малки въгленчета. Майка му бе го нарекла Йоан, за да бъде верен на Бог и да е прав пътя му. Но Йоан съвсем не харесваше стесненията и правите пътища. Рядко се кръстеше в черквата, бързо настройваше навиците си, преминаваше от едно усещане на друго, от една работа на друга, от една жена на друга. Не възмъжа някак, а на лицето му изби нарцис и засенчи душата му. Никого не обичаше.
По Великден Йоан стегна кончето. На оран щеше да ходи. От къщата се чу гласа на старата, който отекна глухо.
- Йоане, сине грях ще сториш. Постой… -опита се да го възпре баба Добрина.
Йоан подсвирна, за да заглуши гласа на майка си и се заклатушка с кончето по коларския път.
От гората се зададе Стана. Младата жена бе слаба, но ниска на ръст. Не особено привлекателна. Очите ѝ бяха тъжни, а ризата й се издуваше от немалка гърбица. Куцаше с единия крак. На ушите си носеше сребърни обеци със сини естествени камъни, в които се отразяваше небето. В кестенявит ...