Къс небе

Млад и буен човек беше. Властен, с живи, скокливи очи като малки въгленчета.  Майка му бе го нарекла Йоан, за да бъде верен на Бог и да е прав пътя му. Но Йоан  съвсем не харесваше стесненията и правите пътища. Рядко се кръстеше в черквата, бързо настройваше навиците си, преминаваше от едно усещане на друго, от една работа на друга, от една жена на друга. Не възмъжа някак, а на лицето му изби нарцис и засенчи душата му.  Никого не обичаше.

По Великден Йоан стегна кончето. На оран щеше да ходи. От къщата се чу гласа на старата, който отекна глухо.

- Йоане, сине грях ще сториш. Постой… -опита се да го възпре баба Добрина.

Йоан подсвирна, за да заглуши гласа на майка си и се заклатушка с кончето по коларския път.

От гората се зададе Стана. Младата жена бе слаба, но ниска на ръст. Не особено привлекателна. Очите ѝ бяха тъжни, а ризата й се издуваше от немалка гърбица. Куцаше с единия крак. На ушите си носеше сребърни обеци със сини естествени камъни, в които се отразяваше небето. В кестенявите й коси бе сплетен здравец, а на рамото й тежеше кобилица с две с две кофи с вода.

- Накъде, батко Йоане? Великден е, не се работи. Беля ще си навлечеш - отбеляза глухо Стана на отминаващия я мъж.

Йоан не харесваше недъгави жени и  подхвърли нещо за да обиди Стана.

- Махни  ми се от главата, Стано! Иди си вкъщи и затули вратата с онова нещо на гърба си, та да не те вижда никой…

Стана се усмихна болно. Обърна се след Йоан и прошепна тихо нещо, което мъжът не чу. После забърза крачка, за да се отдалечи. Задуха силен вятър, та събори Стана. Един дъбов клон се откърши от близкото дърво и удари гърба на коня. Той се подплаши и хукна да бяга. Йоан се разпени, пешком настигна гърбавата и я хвана за косите. Събори я на земята и я повлече към селото.

-Майко, майко…- ревеше Йоан - невеста ти водя. Иди за попа, още днес вдигаме сватба.

Стана се превиваше от болка, а баба Добрина чупеше жаловито ръце след непокорния си син.

-От Бога страх нямаш ли? Грях е това, сине… – опита да извика след него майката и се прекръсти.

-Батко, Йоане, моля те пусни ме… - пищеше младата жена и хлипаше.

Йоан засвирука, за да  не чува молбите й. Същият ден ги ожениха.

Вечерта Йоан надигна червеното було на невястата си. Очите на жена му бяха подпухнали от плач, а гърбицата й му се стори още по-некрасива от преди. Йоан се разгневи  и изскубна обеците на Стана  от ушите и ги хвърли в сандъка.

-Върни ми ги, бате Йоане – изхлипа Стана и стисна умолително ръката на мъжа си.

Йоан се отдръпна и я перна с едно от въгленчетата в очите си.

-Беля си. Сама ми се довлече на главата... Ще си идеш, ако кажа. – отбеляза мъжа и легна в своя ъгъл на леглото.

Стана се сви като настръхнало врабче в своята половина и проплака. Сутрините и нощите й минаваха мълчешката. С годините се примири. Не се и надяваше Йоан да я обикне. 

Зашета тихо из къщата, а в двора все садеше цветя. На третата година от сватбата, Стана роди на Йоан мъжка рожба, но се размечта за свободата. После си припомни въглените в очите на мъжа си и се сепна.

На четиридесетия ден от раждането на  Богданчо, кумата на Стана дойде да я вика на Великденско хоро.  Стана нищо не каза. Знаеше, че няма да получи разрешение, но все пак опита да бъде смела.

-Йоане, Великден ден е. Пусни ме да погледам хорото, а и в черква да ида. – примоли се гърбавата.

Йоан я стрелна с живите си очи. Наклони се към нея и дигна ръка към косата й. Стана настръхна. Помисли, че Йоан ще я удари.

-Няма да ходя, Йоане, ако не речеш…- прошепна Стана.

Йоан отмести един кестеняв кичур коса, зад ушите й и се взря в нея.

- Няма да идеш… - отсече Йоан.

Стана сведе очи, обърна се гърбом към мъжа си и закуцука към вратата, за да нагледа бебето.

-Няма да идеш без тях. – застигна я гласа на Йоан на прага.

Мъжът затърси нещо в пояса си, след което отключи сандъка.

-Обеците ти, Стано. – протегна ръка Йоан към гърбавата жена. – Грях сторих, знаеш…Прости ми!

Стана се извърна. Сърцето й блъсна в гърдите й.  От среща я гледаше виновно Йоан. Никога не го бе виждала толкова хрисим и спокоен.

- Свободна си, Стано! – отбеляза глухо Йоан. - След края на службата може да тръгнеш, ако искаш, но първо ми позволи…

Йоан се взря в сините камъни, докато закопчаваше обеците на Стана. После я заразглежда, все едно я гледаше за първи път. Стори му се хубава. Стана поруменя. Един слънчев лъч мина през лицето й.  

- Йоане, оставам! – рече твърдо Стана.

Йоан се усмихна. Друг по прав път от обичта към Стана не познаваше. Бе я обикнал, с първия къс небе, който видя  в сините камъни на ушите й.