Глава 16 - Възможната невъзможна любов
Пристигнахме по тъмно в село. Хората ни чакаха развълнувани, всеки търсеше своето пликче с лекарства и преглеждаше дали поръчката е изпълнена. Цъкаха с език на някои цени и псуваха правителството, гърците, избирателната система и болестите.
- Как може бе, как може - пет лева разлика за един и същи сироп против кашлица. Аз за пет лева ще се оженя! - Възмущаваше се възрастен мъж и оглеждаше критично шишето със сироп.
- Ти и за 500 няма да се ожениш, ми я вземи почерпи по една бира в кръчмата - подкачи го негов приятел.
Хората се шегуваха, но личеше, че бяха доволни. Някаква детска възбуда ги беше обхванала и като малки деца по Коледа си показваха покупките. Отваряха шишенца и ги миришеха, сякаш бяха парфюми, а не сиропи за кашлица.
- То мирише на умрели лисици, бе хора - оплакваше се един дядо, душейки туба с мазило против артрит. - Бабата ще ме изгони от къщата, ако се намажа с това. То и прасето, че е прасе, и то ще избяга от мен. Само парите ни вземат, да бяха турили някоя по-хубава миризма, така и така е от скъпо по-скъпо.
Хората го подкачаха добродушно, че другия път ще му поръчат мехлем с аромат на парфюм, и дядото въртеше ухилен глава.
- Ехее, тогава като се намажа, и младите булки ще идват при мене да ме миришат.
Всеобщият смях ми попречи да чуя какво отговори жена му. Погледът ми като магнит прикова Ваня, която ровеше в кашона с пакети и търсеше своята малка поръчка. Най-накрая я намери, погледна в нея за секунда, явно видя, че всичко, което е искала, е там и взе своето пликче мълчаливо. После си тръгна към къщи забързана. Видях погледите, които си размениха със Светльо. Исках да ú кажа няколко думи и я настигнах, но тя ме прекъсна нервно.
- Имам сега много работа, утре, тъкмо ще видиш нещата, почти са готови вече.
Мислеше, че ме интересуват поръчките за сватбата. Загледах се за секунда в лицето ú. Бе променено. Не можех да кажа с какво. Очите ú имаха странен блясък. И беше сякаш цялата станала светла, красива особено. Стомахът отново ме преряза и изпитах такава обич и нежност, каквато не бях изпитвал никога до сега. Изгарях от нетърпение да разбера дали е бременна. Не знаех какво щях да направя после, но исках да знам и това ме изгаряше. Не беше редно да я задържам повече, защото Светлин беше там.
- Добре, Ваня, ще се видим скоро. Късмет!
Тя почти се затича по улицата към дома.
Хората започваха да се разотиват и аз също си тръгнах към Фани. С дядо си разменихме погледи, мисля, че и двамата знаехме тайните си. Но бяхме мъже и нямаше нужда от думи.
Шаро ме посрещна с радостен лай. Димо и Фани седяха на масата под лозата. Пиеха студен чай с лед и похапваха руло от бисквити. Той я прегръщаше нежно през рамо и двамата търпеливо изчакаха да седна и им разкажа какво бяхме попреживяли днес. В тяхната сдържана нежност нямаше и следа от страстта между нея и дядо, нито онези пламъчета, които видях в погледа му, когато гледаше на тавана моята баба. Дали не допусках грешка, дали трябваше да се набъркам в това кълбо от чувства и да им кажа, че знам всичко и трябва да спрат да играят на тайни.
- Искаш ли малко бира? Студена е, има с лимон.
Фани стана и отиде до хладилника вътре. Харесваше ми начина, по който ходеше. На пръсти, леко, като гимнастичка или балерина. Днес беше сложила рокля с японски ръкав и като мъж не можах да пропусна, че имаше за възрастта си хубава кожа на гладките нежни ръце.
Кимнах и се загледах отсреща. Ваня бе пуснала щорите, но се разхождаше в двора нервно между цветята. И на мен ми беше напрегнато, но нямаше как да го споделя с някого. Нямаше да ме разберат. Или щяха да ме разберат погрешно.
Шаро излая лениво.
Ваня се втурна в двора и замръзна, като ни видя двамата с Димо. Понечи да се върне, после плахо попита:
- Фани не е ли тук ?
Посочихме с глави къщата и тя влезе тичешком. След малко чухме възклицания, прегръдки и сълзи. Вече знаех какво се е случило. Някой бе станал баща. И този някой можеше да съм аз. Погледнахме се с моя приятел. Той странно се засмя. Може би другите знаеха за мен повече, отколкото предполагах.
Когато двете излязоха и седнаха при нас,( Фани, естествено, забравила, че влезе да донесе бира), бяха странно усмихнати и щастливи. Бузите им горяха като от огън и се целуваха по тях през няколко секунди. Ние чакахме търпеливо да ни осветлят по въпроса.
- Няма ли да ни кажете и на нас причината за тези усмивки?- попита хитро Димо и им намигна.
- Ще кажем, когато му дойде времето - засмя се и Фани и заговорихме за пътуването, за предстоящата сватба, за заминаването за Италия на двете приятелки, за да отклоним разговора от темата за техните усмивки и сълзи.
Аз се опитвах да уловя погледа на Ваня, но тя все го отклоняваше някъде към цветята. Гледаше встрани или изучаваше броя на листчетата по мушамата, които бяха най-близо до нея. Беше се преоблякла и сега не бе с черните дрехи, а с лилава рокля на мънички точки, с която приличаше на Лолита, не на млада жена.
Когато тръгна да си ходи, скочих да я изпратя и тя нямаше как да откаже пред другите. Щом завихме зад къщата, я придърпах към мен. Усетих нейната съпротива и не продължих да опитвам повече. Исках да ú кажа, че няма защо да се крие и че няма причини да се страхува от мен.
- Знам какво имаше в твоя пакет.
Тя едва доловимо пребледня.
- Знам вече и резултата от теста. Искам само да бъдеш щастлива. Нищо повече.
- Тогава ме остави да си тръгна, Горан. Искам да останем приятели. Винаги ще те обичам по свой начин. Но с теб нямаме бъдеще.
Беше права, беше безумно права. Но от това болката ми и ревността не намаляваше.
- Наистина искам само да бъдеш щастлива. Каквото решиш, ще приема. Ти си моята много любима жена.
Тя ме прегърна сама.
- Благодаря, Горан, никога няма да го забравя. Ако е момче, ще го кръстя на теб. Ако е момиче, ще бъде Фани.
Целунах я по челото и се върнах назад. Повече нямаше какво да си кажем. Докато погалвах разсеяно Шаро и вървях обратно към двора, изведнъж ми проблясна мисъл като мълния през нощта. Майка ми ме е кръстила Горан. Могла е да ми даде името на баща ми, но е избрала това, въпреки че с дядо не си говореха никога. Заля ме студена вълна. Дано се окажеше грешно това, което премина през мисълта ми. Дано този път в предчувствията си грешах.
Седяхме с Димо и Фани и дояждахме пъпеша с мед, когато Ваня отново се появи, но този път не беше сама. Светлин я беше прегърнал през рамо и аз знаех какво ще ни съобщят. За първи път, откакто бях тук, ми се прииска никога да не бях стъпвал на това място. Сърцето ми се разкъсваше от ревност и болка, но знаех, че Ваня е права. Трябваше да се държа като мъж, затова първи ги поздравих.
Още няколко часа вдигахме наздравици за бъдещото младо семейство и тяхното, може би моето бебе. Само Шаро лежеше в краката ми и ме гледаше малко тревожно, усещайки вероятно колко много мъка се криеше зад усмивките ми и веселостта.
Съдбата е адски жестока. Как мога да я победя в тази трудна борба? Всеки път, когато мисля, че съм спечелил, тя с удоволствие ми натрива носа. Но не сме приключили още, красавице!
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados