Глава 16 - Възможната невъзможна любов

Пристигнахме по тъмно в село. Хората ни чакаха развълнувани, всеки търсеше своето пликче с лекарства и преглеждаше дали поръчката е изпълнена. Цъкаха с език на някои цени и псуваха правителството, гърците, избирателната система и болестите.

- Как може бе, как може - пет лева разлика за един и същи сироп против кашлица. Аз за пет лева ще се оженя! - Възмущаваше се възрастен мъж и оглеждаше критично шишето със сироп.

- Ти и за 500 няма да се ожениш, ми я вземи почерпи по една бира  в кръчмата - подкачи го негов приятел.

Хората се шегуваха, но личеше, че бяха  доволни. Някаква детска възбуда ги беше обхванала  и като малки деца по Коледа си показваха  покупките. Отваряха шишенца и ги миришеха, сякаш бяха парфюми, а не сиропи за кашлица.

- То мирише на умрели лисици, бе хора - оплакваше се един дядо, душейки туба с мазило против артрит. - Бабата ще ме изгони от къщата, ако се намажа с това. То и прасето, че е прасе, и то ще избяга от мен. Само парите ни вземат, да бяха турили някоя по-хубава миризма, така и така е от скъпо по-скъпо.

            Хората го подкачаха добродушно, че другия път ще му поръчат мехлем с аромат на парфюм, и дядото въртеше ухилен глава.

- Ехее, тогава като се намажа, и младите булки ще идват при мене да ме миришат.

            Всеобщият смях ми попречи да чуя какво отговори жена му. Погледът ми като магнит прикова Ваня, която ровеше в кашона с пакети и търсеше своята  малка поръчка. Най-накрая я намери, погледна в нея за секунда, явно видя, че всичко, което е искала, е там и взе своето пликче  мълчаливо. После си тръгна към къщи забързана. Видях погледите, които си размениха със Светльо. Исках да ú кажа няколко думи и я настигнах, но тя ме прекъсна нервно.

- Имам сега много работа, утре, тъкмо ще видиш нещата, почти са готови вече.

            Мислеше, че ме интересуват поръчките за сватбата. Загледах се  за секунда в лицето ú. Бе променено. Не можех да кажа с какво. Очите ú имаха странен блясък. И беше сякаш  цялата станала светла,  красива особено. Стомахът отново ме преряза и изпитах такава обич и нежност,  каквато не бях изпитвал никога до сега. Изгарях от нетърпение да разбера дали е бременна. Не знаех какво щях да направя после, но исках да знам и това ме изгаряше. Не беше редно да я  задържам повече, защото  Светлин беше там.

- Добре, Ваня, ще се видим скоро. Късмет!

Тя почти се затича по улицата към дома.

Хората започваха да се разотиват и аз също си тръгнах към Фани. С дядо си разменихме погледи, мисля, че и двамата знаехме тайните  си. Но бяхме мъже и нямаше нужда от думи.

Шаро ме посрещна с радостен лай. Димо и Фани седяха на  масата под лозата. Пиеха студен чай  с лед и похапваха руло от бисквити. Той я  прегръщаше нежно през рамо и двамата търпеливо изчакаха да седна и им разкажа какво бяхме попреживяли днес. В тяхната сдържана нежност нямаше и следа от страстта между нея и дядо,  нито онези пламъчета, които видях в погледа му, когато гледаше на тавана моята баба. Дали не допусках грешка, дали трябваше да се набъркам в това кълбо от чувства и да им  кажа, че знам всичко и трябва да спрат да играят на тайни.

- Искаш ли малко бира? Студена е, има с лимон.

Фани стана и отиде до хладилника вътре. Харесваше ми начина, по който ходеше. На пръсти, леко, като гимнастичка или балерина. Днес беше сложила рокля с японски ръкав и като мъж не можах да пропусна, че имаше за възрастта си  хубава кожа на гладките нежни ръце.

Кимнах и се загледах отсреща. Ваня бе пуснала щорите, но се разхождаше в двора нервно между цветята. И на мен ми беше напрегнато, но нямаше как да го  споделя с някого. Нямаше да ме разберат. Или щяха да ме разберат погрешно.

Шаро излая  лениво.

Ваня се втурна в двора и замръзна, като ни видя  двамата с Димо. Понечи да се върне, после плахо попита:

- Фани  не е ли тук ?

Посочихме с глави  къщата и тя влезе тичешком. След малко чухме възклицания, прегръдки и сълзи. Вече знаех какво се е случило. Някой бе станал баща. И този някой можеше да съм аз. Погледнахме се с моя приятел. Той странно се засмя. Може би другите знаеха за мен повече, отколкото предполагах.

Когато двете излязоха и седнаха при нас,( Фани, естествено, забравила, че влезе да  донесе бира),  бяха странно усмихнати и щастливи.  Бузите им горяха като от огън и се целуваха по тях през няколко секунди. Ние  чакахме  търпеливо да ни осветлят по въпроса.

- Няма ли да ни кажете и на нас причината за тези усмивки?- попита хитро Димо и им намигна.

- Ще кажем, когато му дойде времето - засмя се и Фани и заговорихме за пътуването, за предстоящата сватба, за заминаването за Италия  на двете приятелки, за да отклоним разговора от темата за техните усмивки и сълзи.

Аз се опитвах да  уловя погледа на Ваня, но тя все го отклоняваше някъде  към цветята. Гледаше  встрани или изучаваше броя на листчетата  по мушамата, които бяха най-близо до нея. Беше се преоблякла и сега не бе с черните дрехи, а с лилава рокля на мънички точки, с която  приличаше  на Лолита, не на  млада жена.

Когато тръгна да си ходи, скочих да я изпратя и тя нямаше как да откаже пред другите. Щом завихме зад къщата,  я придърпах към мен. Усетих нейната съпротива  и не продължих да опитвам повече. Исках да ú  кажа, че няма защо да се крие и че няма причини да се страхува от мен.

- Знам какво имаше в твоя пакет.

Тя едва доловимо пребледня.

- Знам вече и резултата от теста. Искам само да бъдеш щастлива. Нищо повече.

- Тогава ме остави да си тръгна, Горан. Искам да  останем приятели. Винаги ще те обичам по свой  начин. Но с теб нямаме  бъдеще.

Беше права, беше безумно права. Но от това болката ми и ревността не намаляваше.

- Наистина искам само да бъдеш щастлива. Каквото решиш, ще  приема. Ти си моята много любима жена.

Тя ме прегърна сама.

- Благодаря, Горан, никога няма да го забравя. Ако е момче, ще го кръстя на теб. Ако е момиче, ще бъде Фани.

Целунах я по челото и се върнах назад. Повече нямаше какво да си кажем. Докато погалвах  разсеяно Шаро и вървях обратно към двора, изведнъж ми проблясна  мисъл като мълния през нощта. Майка ми ме е кръстила Горан. Могла е да ми даде името на баща ми, но е избрала това, въпреки  че с дядо не си говореха никога. Заля ме студена вълна. Дано  се окажеше грешно това, което премина през мисълта ми. Дано този път  в предчувствията си  грешах.

Седяхме с Димо и Фани и дояждахме пъпеша с мед, когато Ваня отново се появи, но този път  не беше сама. Светлин  я беше прегърнал през рамо и аз знаех какво ще ни съобщят. За първи път, откакто бях тук, ми се прииска никога да не бях стъпвал на това място. Сърцето ми се разкъсваше от ревност и болка, но знаех, че Ваня е права. Трябваше да  се държа като мъж, затова първи ги поздравих.

Още няколко часа вдигахме наздравици за бъдещото младо семейство и тяхното,  може би моето бебе. Само Шаро лежеше в краката ми и ме гледаше малко тревожно, усещайки вероятно колко много мъка се криеше зад усмивките ми и веселостта.

Съдбата е адски жестока. Как мога да  я победя в тази трудна борба? Всеки път, когато мисля, че съм спечелил, тя  с удоволствие ми натрива носа. Но не сме приключили още, красавице!