КЪСМЕТЛИЙКА

        По ред причини и на мен, както и на много българи се наложи да си „сменя” професията. Да зарежа всичко и да хукна по белия свят – така лелеяната от много Европа. Да стана гледачка на болни хора. И пътят ме доведе до това малко, спретнато градче, в сърцето на Баден – Вюртемберг. Работата не е лесна – отговорна е, не е особено привлекателна, пък и не е кой знае колко добре платена. Поради тази причина  с такава тукашните не се и захващат. За това сме ние – гастарбайтерите. Хората тук като цяло са учтиви, усмихнати, спокойни. Като излезеш на улицата и срещнеш, или се разминеш с някого, те поздравява с усмивка, сякаш се знаете от години (това ми дава усещането за близост, дори за дома). Типични шваби. Иначе са любопитни като свраки, но дори и любопитството им не е прикрито. И са клюкари...

       Гледам двама – един дядо на 80 години и един по-млад мъж. Вече стана повече от година си се гледаме. И дядо е влюбен като пубер. Такива простотийки дрънка и заформя – типичен тийнейджър! Е, малко много попрехвърлил възрастта, но меракът май и той е до гроб. Понякога ми е смешно, но понякога така ме вади от чорапите, че трябва да изляза да си проветря главата, за да не направя и аз някоя глупост. Пък и имам нужда от малко време за себе си – фонд „и аз съм човек”, измерен обаче не във финикийски знаци.

        Така стана и този ден. След като ги подсигурих, както си му е редът, реших, че е крайно време да изляза за около час – да направя един опознавателен тур на района (тук всичко е „до ъгъла”) и да си прочистя мозъка. Значи – ще се разхождам, без предварително избрана цел – ей така! Излизам и тръгвам. Имам навика да оглеждам къщи, дворове, а бе – всичко, що се движи и не се движи – като в музей...

       Избирам си една уличка и тръгвам по нея да видя до къде ще ме отведе. Иначе не съм никак добре с ориентацията, но тук имаш чувството, че всички улици са в кръг – тръгваш от едно място и изведнъж виждаш, че си пак там, откъдето си тръгнал. Пък и си имам ориентир – часовниковата кула. Тя се вижда от почти всяка една точка на града.

        Така де. Вървя си, блея си, мисля си... Чувам, че някой зад мене свирка. Ами да си свирка! Сигурно е някое хлапе. Да, да, ама – не. Свиркането става по-настоятелно. Определено някой свирка на мен. Мисля си кой ли може да е и се обръщам да видя. В крайна сметка, нямам чак толкова много познати тук, пък и тези, които познавам, няма да тръгнат да ми подсвиркват. Но знае ли човек? Естествено, виждам една бабка накипрена, качена на колело, но няма никой друг. Бабчето ми се усмихва отдалеч и кимва за поздрав. Аз също връщам усмивката и пак се обръщам да продължа. Правя няколко крачки и пак някой ми свири късо и подканващо. Този път се спирам и пак се обръщам назад. Няма! Освен баба на колело няма жив човек на улицата. Понечвам отново да продължа пътя си, но се свирва пак! И тогава ГО виждам! На кормилото на колелото царствено се е разположил един голям зелен папагал и ме гледа любопитно и нахакано! Преценява ме пернатия и ми подсвирква като дърт пезевенк! Едва не припаднах. Кой знае колко глупаво съм изглеждала занемяла, с не дотам умно изражение на лицето. А той... любовно ми подсвирква, неговата кожа, и се пери, и върти глава!

           Голяма късметлийка излязох – няма що! То май, освен папагали да ме харесват - друго не остана. И... дядо влюбен... Господи! Аз от единия се отървах, на друг се натъкнах! Ама нà – от късмета си човек не може да избяга!