Каква разкошна есен! Какъв омаен сезон! Каква магия! Толкова много неща събрани накуп. И не как да е, ами в една неописуема хармония. Сезон на изобилието. Изобилие от багри, звуци, аромати, емоции, спомени...
   Завладян от есенната наркоза, Ричи пристъпяше лениво по алеята на градския парк. Беше обзет от чувство на пределно задоволство от прелестите на циганското лято и се наслаждаваше с цялото си същество на красотата на обгърналата го омая. Вървеше и попиваше с жадни очи от причудливите краски на природните одежди, след което спираше за миг и притваряше клепачи. Сякаш архивираше в специална папка всичко, което го пленяваше. После отново поемаше с бавни крачки, готов за нова порция есенни изкушения. Една мисъл обаче, като досадна муха, се луташе в главата му. Опитваше да я прогони, като потръскваше от време навреме глава, но без успех. Тая мисъл бе единственото нещо, което не бе в унисон с цялата тая "Ода на радостта", в която се бе потопил.
 "Какво правя аз тук? Накъде съм се запътил? Не трябваше ли да съм другаде?" - бръмчеше мухата в мозъка му. Всичко бе така прекрасно, че едва ли трябваше да го тревожат подобни въпроси и все пак... Защо не му даваше мира тая досадна мисъл. Истина е, че възрастта му бе леко напреднала, но разсъдъкът му си бе абсолютно трезв. Поне до тоя момент. Логиката му си бе на място. Възприятията - нормални. Спомените - живи. И все пак! Откъде се взе тоя паразит? И точно днес ли? Искаше му се да се отдаде изцяло на райската идилия, но "онова" там все се прокрадваше: "Защо съм в този парк? Защо вървя безцелно? Нямах ли други занимания?" И така, вървейки в компанията на сезонното изобилие от позитивизъм и дразнещата досада от някаква неяснота, Ричи почти неусетно се оказа в близост до пейката, на която се бе настанила... Сесил. Поспря се за пореден път, вторачи погледа си в нея за миг и бързо отклони глава встрани. Сякаш се бе смутил от нейния пренебрежителен, през леко присвитите очи, поглед, след което продължи приятния си унес, на който се бе отдала. Трябваше ли да поздрави или щеше да наруши хармонията и на двамата? Неуверен в следващия ход, Ричи не посмя да предприема каквото и да било, което би нарушило спокойствието и затова бавно продължи нататък. Но тая мимолетна среща бе добре дошла. Досадната мисъл, която допреди малко се рееше в главата му, сякаш се бе оплела като муха в паяжина, някъде в ъглите на мисълта. Спокойствието се разля напълно из цялото му съзнание и... се отвориха спомените. "Познавам я. Само че, не мога да си спомня откъде! Или прилича на някоя позната? Не, не! Познавам я! Но сега е малко променена. С други дрехи, с друга прическа... И малко позастаряла. Е, то пък аз да не би да съм по-млад? Но аз я познавам отдавна. Но не мога да си спомня името и. Спомям си, че като малки си играехме в един двор. Да! Аз много я харесвах! Но... тя не ми обръщаше никакво внимание. Ами, да! Тогава тя бе харесвана от всички. А аз бях малък и неугледен. Все пак, мисля, че вече не приличам на онова пале от детството. Мисля, че попораснах." - усмихна се мислено Ричи. Колкото повече се отдалечаваше от пейката, толкова по-ясни ставаха спомените му. И подкрепен от оптимизма на есенния ден, мъжката му увереност се събуди, изправи се и го накара да спре своя безцелен поход. Може би Съдбата го бе докарала днес тук. Може би това е денят, за компенсиране на толкова пропуски в изтеклите до днес години. Може би това е отговора на досадните отпреди малко въпроси. Може би! Да разберем! И се обърна, погледна пред себе си и с уверена стъпка се отправи към пейката.
  А там Сесил се бе отпуснала в обятията на топлите, есенни, слънчеви лъчи и потънала в блажен релакс. Бе изчистила от всякакви мисли женската си глава, колкото и невероятно да бе. И това бе така, докато край нея не премина тоя познат, кой знае откъде, видимо позастарял, но страшно запазен самотник. А това, последното, си личеше по външния вид, който само женското око би го видяло. Само миг след като полъхът от преминаването му я докосна, в главата и се плисна водопад от мисли, въпроси и неясни спомени. Кой знае защо, в тоя мисловен водовъртеж, се открои една по-ясна картинка. Дървена къща, с дървена ограда. На няколко метра от двора - река. В реката - ято птици, с ужасяващо дразнещи крясъци. Мъж и жена, две деца и всякакви животни в двора. След това "видя", как мъжът заминава нанякъде с много багаж и едно от децата и повече никога не бе го видяла. След това... Но в тоя момент видя силуета на Ричи, който се връщаше с някакви явни намерения. Сърцето и се взриви. Взе да блъска като лудо, готово да изхвръкне. "Ха сега, вземи та си докарай някой удар!" - помисли си Сесил. Вълнението ù бе неясно - да се страхува или да очаква неочакваното? Все пак, външно запази спокойствие. С нищо не издаде вълнението си и продължи да демонстрира безразличния си есенен унес. Изглеждаше като задрямала, застаряваща красавица, която обаче, виждаше всичко през тесния процеп на присвитите ù очи. Остана неподвижна, но само докато Ричи вече не бе достатъчно близо и уж неволно... я докосна...
   И да! Като в една добра приказка, с очакван хепи енд, Съдбата ги събра. И повече нищо друго не ги интересуваше. Живяха... колкото живяха и останаха заедно, дори и след това. Съдбата им бе приготвила толкова хубави преживявания и такива неочаквани и вълнуващи дни, че нямаше значение, къде и колко щяха да се радват на живота. Нямаше, защото Съдбата ги събра в края на живота им и не позволи дори и на Смъртта да ги раздели. Дори когато ги изпращаше отвъд границата, Съдбата се усмихна и намигна.
..............................................................................................
 
  Зимата вече напомняше за себе си. Дните, в които имаше слънце, бяха поносими, но вечерите, нощите и сутрините, бяха мразовити. Все още не бе пристигнал снегът и есенната шума доминираше из парковете и градинките. От време навреме, големи коли идваха в парка и извозваха колкото можеха от нападалите есенни листа, но те като че ли нямаха край. На едно място, до едно дърво, някой извика към колегите си, с които почистваха листата:
  - Това трябва да се види! Елате насам! Отиде ни атракцията!
Насъбраха се няколко човека и всеки прокоментира накратко гледката:
  - Язък! Тц, тц...
  - Как пък никой не им обърна внимание!
  - Всеки ден вървяха из парка като влюбена двойка...
А в есенната шума, на меко и на топло, Съдбата бе намерила място за тленните тела на два красиви екземпляра - здрав и як мъжкар Сибирско Хъски и красива бяла Персийка, вкопчени в здрава прегръдка.
  - Какви хора! Да изоставят такива животни! - възмути се някой.
А на тях двамата не им пукаше. Не им пукаше дори и за поговорката "Обичат се като кучето и котката". Бяха започнали живота си заедно, в една дървена къща, до една река, бяха разделени дълго-дълго и накрая бяха се събрали пак. И тоя път завинаги. И... кой знае? Може би някъде там, горе, душите им се реят, щастливо вкопчени в една неразривна прегръдка.