Каква разкошна есен! Какъв омаен сезон! Каква магия! Толкова много неща събрани накуп. И не как да е, ами в една неописуема хармония. Сезон на изобилието. Изобилие от багри, звуци, аромати, емоции, спомени...
Завладян от есенната наркоза, Ричи пристъпяше лениво по алеята на градския парк. Беше обзет от чувство на пределно задоволство от прелестите на циганското лято и се наслаждаваше с цялото си същество на красотата на обгърналата го омая. Вървеше и попиваше с жадни очи от причудливите краски на природните одежди, след което спираше за миг и притваряше клепачи. Сякаш архивираше в специална папка всичко, което го пленяваше. После отново поемаше с бавни крачки, готов за нова порция есенни изкушения. Една мисъл обаче, като досадна муха, се луташе в главата му. Опитваше да я прогони, като потръскваше от време навреме глава, но без успех. Тая мисъл бе единственото нещо, което не бе в унисон с цялата тая "Ода на радостта", в която се бе потопил.
"Какво правя аз тук? Накъде съм се запътил? Н ...