Не можеш да си представиш колко близко беше. На косъм, както се казва.
С този поглед, точно премерен - нито прекалено дързък, нито прекалено свенлив. С тази галантност, напълно на място. С думите ти - цитати на шансона, който звучеше в момента, изречени сякаш само за мен. И танцът ти нонстоп цялата вечер, само със мен. Дали беше от изпитото вино. Или от заблудата, че тези 20 години, в които не сме се виждали, нямат значение. Някакви си 5-10 килограма в повече, какво толкова. Тези сухи целувки... Дали от алкохола, или от пурата, или от студената вечер...
Алармата ми за опасност се включва. Кара ме да се отдръпна от прегръдката ни и да ни видя отстрани - двама уж стари познати, които нищо не знаят един за друг, които уж имат успехи, а парадоксално търсят нов любовен трофей. Ти дори се направи, че музиката ти пречи да ми задаваш въпроси. А щях доста да ти разказвам.
Не можах да преглътна блудкавия вкус на безлюбовната близост. Не можах да заблудя себе си, че Джо Дасен пее само за мен тази вечер... След няколко часа преминаваш обратно през пропастта, която прескочи, за да си опиташ късмета. Дори и лекомислието понякога се надява на нещо повече, може би в бъдещето...