Аероплана,

дето ниско лети над село и раздира нощите, казват бил шпионски - все минава след полунощ! Щом грохота на желязното чудовище ни събуди, скачаме боси изпод юргана и тичаме на сачака – бе́лким го видим. Да, ама пустият му американец не ще да пали фарове – кара на тъмно и не можем да разберем как и кой хвърля опасните позиви…

Всяка вечер, селските зевзеци капнали от умора, се сбират у дома да  бистрят с дядо ми световната политика. За своето дередже^[1] и дума не щат да обелят, щото кметицата и партийният трошат кокали!... Ако пък някой, хе́птен не се скитасва^[2], вземат та го пречукат по тъмно, уж откраднал синджира на селският геран…

Затова брадясалите вълняги че́пекат^[3] ония гадове, дето хвърлят нощем позиви над село и настройват народа срещу демократичната власт…

- Ще ми хвърлят позиви от ероплан, айди де!...

- Изографисали ме гадовете окован в синджири!...

- И отсърна^[4] застанал милиционер с дебела твяга^[5], пфу!...

- Кой е луд да си тро́ши ръцете, вместо да те гръмне с пищова!

- Уж, така щяло да е след двайсет го́дин!...

- След двайсет го́дин да не ми берат кахъря - я камилата, я камиларя.

- Хвърчилото все по коритото на Марица се движи, все по ниското…

- Още малко и виж кацнал на Узунджовското летище!…

- Не могат го засяка тоя ероплан, все по темно иде…

- Да не искаш по икиндия да ти кацне на рамо…

- От летището кръстосват с прожектори, ама на халос…

- И кат го засекат, к’во?... Ще земат го уцели!...

- Они си знаят раб’тата…

- Знаят, таратайки^[6], плашат гаргите – само дето харчат ток…

- Ще му пръднат на перката на тоя ероплан!...

Гледам ги зяпнал, а някой с мазолеста лапа ме перне по дългия врат:

- А, сеа пък ти, ка́жи: къв за станеш кат голям?

- Зе-ме-де-лец, зе-ме-де-лееец ! - крещя и подскачам стиснал юмрук.

 Те се превиват от смях, а аз се чудя:

- Що ли пък се радват чак толкоз!...

Петъртанчево

е нелегалното име на родното село на Петър Танчев^[7] – с. Стамболово, Хасковско.

По време на зрелия социализъм, всяко идване на големеца сред народа, е свързано с голямо раздвижване - партийни секретари и председатели на АПК-та се надпревар- ват кой пръв ще пълни черната „Чайка” на шефа с дини, пъпеши, чушки, домати, зайци, прасета, агнета и какво ли не, всичко, що ражда майката-земя…

Онеправданите селски труженици кършат изтънели вратове, гледат как влачат труда им, плюят в шепи и с превити гръбнаци по цели нощи мъкнат тежки чували, крадат кой каквото му падне и потриват доволни ръце, че не остават назад и са в крак с дюнята…

Памук

навремето се сееше изключително много, говореше се, че руснаците го изкупуват за производство на барут…

Всичко се върши на ръка при отглеждането на тази култура: при окопаването цял ден си приведен с мотика, а горещото слънце безжалостно удря в тила, при брането пък си просто превит на два ката, и кръста се къса от болки… Обработването на памука, кой знае защо, казват, е женска работа…

През седмица обявяват, по различни поводи, разни съревнования: кой праши^[8] най-бързо, кой бере най-много памук… От напрегнатата работа и силно слънце половината жени са болни от високо кръвно и диабет…

Звеното е от десет жени и един мъж-звеновод, който по цял ден се мандахулка^[9] напред-назад, уж организира и следи как върви работата – чак привечер може да се мерне  при пренасянето на сгъчканите чували, ако не е заспал под някоя дебела дъбова сянка…

Съревнованието се провежда в най-горещите часове. Редовете са безкрайни, догде очи видят – ако го извървиш се изморяваш, камо ли да копаш. На края на всеки ред е застанал по един началник – десет жени, десет реда, десет началника. Като плеснат с дигнати ръце състезателките почват да копат, а ония на края на редовете пафкат папироси и разтягат лакърдии, а премалелите жени преплитат крака, докато стигнат края на реда!...

Наградата и признанието е голямо: вписване в Агит-таблото окачено над гишето на фурната - да се види и знае от всички!

На годишното селско събрание жените редовно се оплакват на председателя Иван Араклиев^[10], че работата е тежка и слънцето силно, а парите малко. Бай Иван ги слуша ухилен и обещава, че догодина работата ще намалее, слънцето ще е по-слабо и парите ще бъдат повече… Доволни жените се разотиват, за да разберат след година, че са излъгани за пореден път. На следващото годишно събрание отново скандали, отново обещания и отново, за кой ли път, жените вземат, че пак му повярват…

Така, докато един горещ летен ден, Бай Иван настига с Волгата четири жени и казва на шофьора да ги качи. Качват се една връз друга на задната седалка, щастливи, че за първи път се возят на лека кола и ще има какво да разправят на звеното.

През това време бай Иван дава знак на шофьора да включи парното. След малко жените почват да обелват очи от горещина и карат шофьора да свали стъклата.

 - Не може, за влезе прахоляк - тапицерията за са измаца – отсича шофьора.

Накрая жените почват да удрят по стъклата, а бай Иван се извръща през рамо и казва:

- Нали се оплаквате, че на памука работата е тежка и слънцето силно… Видяхте ли, сега, на какъв зор пък съм аз, на какъв огън се пека секи ден, ама на кого да се оплача кат е патладясал[11] и арменският поп. Слизайте, и да знайте: И мойта не е лесна!...

- Сакън, т’ва не се търпи!... Аман-заман, не ти щем парите, не ти щем колите!... Спирай, да вървим на памука, там е по-арно!…

Кирчо,

цяло село го смята за човек не по реда си, човек дето нещо му хлопа, дето си има ингилик^[12]… Като погледнеш няма лошо, той просто безплатно дава акъл на стари и на млади… Живее с мисия да помага на хората с приказки и въобще не го интересува, дали го слушат - той си наваля, макар да усеща, че го подиграват… Никой не го счита за пет пари човек, но и сега си спомням една негова приказка:

- Няма по голям душман на мъжа от женъта! – твърди Кирчо…

Любопитното, че когато се ожени и набързо направи три дечица, той пак продължи да повтаря:

- Няма по-голям душман на мъжа от женъта!

Толкова!...

Той никога не се обоснова защо, по какви причини това е така, но днес знам:

Кретена Кирчо е бил прав!...