Ламбо-Сайгон ....когато човек е млад и кръвта му ври, всичко изглежда достижимо. Тогаз и сили се намират за какво ли не. Корабът беше тъкмо разработен и командата от млади хора основно, действаше безотказно

============================================

Погледът му поглъщаше всяко движение, всеки пейзаж. Стоеше с часове пред навигационните карти и проследяваше всека миля от предстоящия път на кораба. Изчисляваше кога , къде ще минат и цъфваше вън или на мостика без да се мота в краката на вахтените, взрял се в брега покрай, който плаваха, запечатващ всичко от обстановката наоколо. Мечтата му се сбъдваше.->Далечният Изток! Отлепиха от кея на хубав ден -  Никулден(по стар стил ). Все си мислеше и вярваше, че е на късмет    и наистина беше. Хубавото се сбъдваше ден, след ден, един месец след друг, година след година.-> най-приятните досега.

Беше целунал борда на "Богдан" за сбогом, когато си тръгваше от него. Нали там изпита първите вахти сам и доби първите закалки в носене отговорност за съдбата на другите. И колко мноого неща за пръв път-> самостоятелно дежурство; срещи: с разни представители на брегови власти и военни к-би в десант; ледоход и ледено поле; брегови докерски бригади; местни юнаци, стивадори  ...и да не забравяме местните момичета. "Оооп .Май нечии колена омекнаха сега?":-)

Всеки час, всяка минутка от живота му на кораба беха запълнени с опознаване на нещо: новите хора и  техника, самия кораб, лоциите, картите. Записваше си старателно всичко, което му се струваше, че е важно и може да забрави. Има ли смисъл да казвам, че изчете всичката инфо за преминававнето на Суец канал и как се сформират и водят керваните, после и за Червено море, и за протоците Баб ел Мандеб и Малака. Да, да увличам се и забравям , че съм седнал да разправям за посещението в Сайгон - град Хо Ши Мин, а нахлуват спомени и за другите портове, и за екипажа, и за океана, и за приятели или познати от пристанищата и за...ами нямат край, но засега оставаме на котва в Сайгон ривър. Eто какво прибави Младото към спомените си:  След външната котвена стоянка, която беше в морето, но помнеше ,че  водата  кафенееше, заради изтичащите води на Сайгон ривър, пилотът ги въведе с прилива и се  вързаха за едни големи шамандури в реката, за да изчакат реда си или по-директно казано-такива кораби, вързани за шамандури, в реката имаше още 7-8. Стана свидетел на отливи 4-5 метра и след 12 часа - съответно прилив. Корабът се развърташе по или срещу течението на реката, която /заради прилива/отлива) сякаш се източваше или напълваше. Външно и най-напред отливът беше, който впечатляваше - брегът край реката се увеличаваше и беше основно тиня, в която местните малките дечица си правеха кални бани, а татковците им  ловеха гамбари(едри скариди=prowns). Мaйките им ги варяха с ориза, а чичковците от корабите ги поглъщаха с пенливата  напитка, като невидяли.  След още 10-тина дена нашите беха на кея и се отдадоха освен на работата, която за Младото бе основно в дежурства и на опознаване града и пристанищния интерклуб. Град Хо Ши Мин не беше далеч, но той с приятелите му взимаха рикши, за да се състезават с тях. Сменяха виетнамчето на педалите и обикновено по-бързият печелеше по 1 бира. След две - три излизания, градът им се стори доста запуснат, независимо старата му слава в района и постройките френски колониален стил. А и по улиците те срещаха прахоляк, тълпи велосипедисти или модерното тогава превозно средство-мотопеди. Мнението на всички беше единодушно - "Няма какво повече да се види в града. Не е чисто "А и основно пазаруваха сувенири от кост, бамбук или грънци. Всичко, което можеше да им се прииска и го беха зърнали в града, се намираше и в шоповете от интерклуба. Е, не всичко де, защото бяха научили от съседния гръцки кораб, как да си търсят момичета с/у плащане , но по преобладаващо мнение нямаше възторжени. Аама айде да не коментирам много, щото може да ме опровергае някой  или на спор да тръгне. Две думи и  за моряшкия клуб, който беше наистина направен, за да им е разнообразно на моряците и беше един от най-привекателните в целия Далечен Изток. Злите езици подмятаха, че им е останал от янките, щото жълтите чак такава фантазия нямали. Ресторанта  предлагаше  шарено меню, като основно се наблягаше на морски  продуки, бира, чипс, разни ядки и разбира се всякакви изобретения от ориз. От алкохола се пиеше основно бира /имаше немска и холандска/, а твърдите напитки беха отказващо скъпи. Вътре, в огромния двор беха вдигнали /имаше/ и десетина клетки сред палми и лиани, от които окото взимаха папагали, маймуни, мечки . Още - малка заличка за филми, три билярда, три тенис маси и три бунгала за козметика и масаж. Най-дълго отворено беше едно магазинче за сувенири - фини костени накити, порцелан и плетени неща от бамбук. Тия скрити в зеленина клетки си ги спомням заради това, че животните бяха много възбудени и вдигаха страшна гюрултия при едно от поредните сбивания м/у гръцки, филипински моряци и някви негри, което със сигурност се случи събота или неделя.Тогава една особено красива и както се разбра по-после опитна виетнамка водеше в интерклуба двайсетина момичета - компаньонки, с/у заплащане ,но само за танци. За нея разправяха, че по време войната с американците, поставяла пластичен експлозив под масите им. И както никой не се досеща, посетителите тръгнаха да се перчат кой е по-мъж и като за по-убедително си размениха по някой юмрук,  полетяха бутилки и столове, а най-големият майтап беше когато дойдоха виетнамски полицаи да ги осмиряват. По двама - трима за един негър, но патакламата не спря, докато готината мадама не изпразни един Калашников пълнител във въздуха. Как само набързо се наместиха разбесувалите се мъжки духове. Седнаха си по масите, но каката явно знаеше как да се справя с невъздържащи се. Махна с ръка и на минутата всички момичета напуснаха ресторанта. След още минута се качиха в два  микробуса и ...дим и пушек. Харесаха ми нашите тогава. Събраха се около две маси и застанаха като таралеж -> не се пипат, но и евалата - никому не посегнаха. А бяха сравнително луди, млади и яки хора. Всъщност, нищо за учудване. Държаха се така, защото с тях беха и четирима от моряците със съпругите им, които правеха рейса като придружаващи лица.

До тук - хубаво, но да не си помисли някой, че на българския кораб плаваха ангелчета. А и третият месец на море вече минаваше и бе време нечий бушон да изпуши.  Разговорите за семейството и дома  носеха нескрит заряд напрежение. А какво ли им беше на душите на тия,  които щат - не щат виждаха и на брега, и на к-ба колегите си, заедно с половинките им? Въпросите без отговори ставаха все повече, телефонната връзка в сравнение със сегашната се различаваше многократно и по качество, а и вероятността да се осъществи си беше лотария. Радостта понякога идваше от това ,че просто си се чул, не че си успял да разговаряш.

Май постепенно си дойдох на думата. Не беше трудът в най-различни атмосферни условия или разместения сън(заради смяната на  няколко часови пояса), не беше постоянното глухо боботене на главния или спомагателните двигатели, не беше явното люлеене или пък слабото, с което бяха свикнали, не ,не бяха това причините, които ги правеха по изнервени и лесно докачливи или поне не беха те в основата. Всички сме чували, че отдалечеността и дългата раздяла със семейството е истинския тормоз в тия далечни плавания, но когато го изпиташ на собствен гръб, когато видиш и почувстваш, или както се казва "когато се опариш", тогава хем се убеждаваш, хем решения почваш да търсиш. При всеки от нас се проявяваше по някакъв начин. При кои -по рано, при кои - по-късно: по-обидчиви или досегателни, по - неконцентрирани, лесно менящи настроения. Други се развеселяваха или по-заядливи ставаха и т.н., барометър като че ли беше шегата, който я носи -добре, който не- по-внимателната с него.

Иска ми се да кажа за младият мъж, чийто външен вид и поведение никакси не беха подсказали досега, че е 'проблемна личност'. Напротив - беше един от стълбовете в палубна команда, за които боцманът казваше "Разчитам на него!". Среден на ръст, здраво сложен, як, синеок ,мълчалив, но усмихващ се..търпелив, но бърз. Много мъжко имаше в него и особено от онова, което е останало от бащите ни - не казваше какво му е и все ведър беше. Когато работи - раздава се и работата го усеща и му се отдава лесно, когато седне да се весели-пак от сърце го прави, че и другите заразява. За разлика от останалите моряци, по-често намираше време и идваше край тенисмасата в спортния салон. А оная неделя все ми беше пред очите и още не мога си обясни, какво се случи. Свободните от дежурство, боца ги бе хванал да заплитат въжета. Ламбо - на първо место, щото освен работлив, беше и сръчен. Надвечерта - хапнахме в салета , по една контра пред мивката и в колона по един -към интерклуба. Три-четири групи от к-ба заехме масите, които бяха останали празни от подранилите моряци от другите екипажи - т.е. около оркестъра, тъй че ,за да се чуем не беше нужно да шептим. Бира, чипс, гамбари. Дансингът също се напълни, защото готината кака пак бе довела своите момичета. По едно време видях как нашите моряци си подават тайно едно плоско шише под масата. Май съдържанието му ги правеше по- гласовити, а и рокендролите, които въртяха с жените си на дансинга още повече привличаха чужди очи. До към 23 си течеше нормален ресторантски живот. Оркестъра казаха, че си тръгват, платихме си и развеселени се заприбирахме -приказки: коментари, хвалби'. Ако не беше това или онова, знаеш ли аз к'во щях да направя?'..., смях..., закачки. Едва след като се качих по парадния трап(корабна стълба към брега ) на борда обърнах по-сериозно внимание на ръкомаханията на двамата виетнамски ватсмани  - полицаи. В долния край се разиграваше нещо странно. Ламбо дърпаше автомата от ръцете на приземния полицай, и като знаех силата му, всеки момент щеше да е въоръжен. Затворите на горните два автомата изщракаха и ако не беше  боцманът, който разперил ръце, застана с тяло и дух /ококорил очи ,крещейки нещо / пред тях и отвличайки вниманието им, инцидента бе сигурен. После той излетя надолу и с вик -крясък, който разтресе половината порт грабна оръжието от ръцете на моряка, който с насочена цев обясняваше нещо на примрелия часовой. Върна пушката, прегърна виетнамчето за успокоение и да покаже, че страшния момент е отлетял и забута  гърба на възмутения Ламбо , който се заизкачва, продължавайки да му говори и ръкомаха, т.е. обясняваше нещо. Всички въздъхнахме облекчено, че спречкването се размина. После разбрахме, че това е само началото на това внезапно  буйство. Как продължи ли? Ламбо се разходи до товарните помещения(хамбарите) и в продължение на половин час показа и обясни на всички докери, как да бачкат. После се върна в надстройката и като срещна помполита, опита да му втълпи, че излизанията на брега не бива да са до полунощ, а за денонощие. Беше тръгнал за капитанската кабина, отмествайки изпречилите се на пътя му, викайки и карайки се на барото, че му било писнало от забутани пристанища. Само че Капитанът бе чул патардията и двамата се спряха един с/у друг на втора палуба. Пред очите на повечето се срещнаха  двата сини погледа, но единият бе тооолкова ясен, че май проби чак до тила на русата глава и като че ли успя да размърда по-опияненото съзнание. В това време 3 чифта яки ръце сграбчиха Ламбо и го отведоха в кабината му. Боцманът не беше изтраял и се намеси с по-крути мерки. Предстоеше 'връзване и 1час под студен душ'. Този път всичко утихна. Най -интересното беше, че на другия ден младият мъж нищо не помнеше. Вслуша се обаче в думите на боца и колегите си и мълчаливо, даже гузно, изтърпя наказанието си до края на рейса. /без да му дават надниците, че ги харчел неразумно/

Младото също бе свидетел на случката. Нямаше да му е за пръв или последен път да види подобни неприятни изненади. Добре, че тая имаше що годе добър край. Важното е плаването, животът да не спира. J