Денят, както обиновено, започваше със Слънчовата усмивка, която къпеше в злато пъстрия килим на необятната поляна. Лампирида- Феята на светулките, доволно се поклащаше върху чашката на един мак. Беше измила фенерените коремчета на своите поданици с бисерната утринна роса и с целувка ги прати да спят в цветните си легла. Лампирида се наслаждаваше  мислено на случките, които преживяваше всяка нощ. Нейната любознателност се преплиташе с голяма доза любопитство и така често попадаше в странни ситуации .  Макът  я люлееше нежно  и тя неусетно заспа.

…

В непрогледния мрак на една дълбока и забравена от света бездна, цареше небивал хаос. Отвсякъде се чуваше блъскане, пукане,  падане, тракане на челюсти. „ Ох!“; „ Пак ли?“; „Ауу…“; „Не ми пречи!“- огласяха тъмнината. Това беше Долината на Непокорните скелети. 

Преди много години, тези скелети били щастливи жители на Диамантеното село. Живеели в охолство от продажбата на скъпоценните камъни, добивани в  мините, които притежавали. Даймънд, красив и снажен момък, бил техен водител и закрилник. Хората се възхищавали на смелостта и доброто му сърце. Смях и песни огласяли домовете им, докато един ден Хадес- Богът на подземното царство, не се появил в селцето. Както си се разхождал със своята колесница под земята, той видял светещите тунели на Диамантените мини. Ядосал се, че хората се възползват от неговите владения неговите владения. Нали бил зъл и алчен, пристигнал с гръм и трясък  в Диамантеното село. Слязъл Хадес от колесницата си и наперено казал:

- Сигурно вече сте ме познали. Никой не може да краде от Богът на Подземното царство! Искам да говоря с вашия водител!

Жителите на селото изтръпнали в очакване на това, което ще се случи. Даймънд смело пристъпил към Хадес и казъл:

- Какво искаш?

- Днес съм решил да бъда милостив към вас! Ще ви направя мои поданици, на които няма да липсва нищо, но си вземам Диамантените мини! А, вие ще се подчинявате на всяка моя заповед!

- Съжалявам, Хадес, но това няма да стане!- отсякъл твърдо Деймънд. От години моят народ изкарва с много труд прехраната си в тези мини! Просто си върви и завладявай други места! Мините са на селото! Отговорът ми категорично е Не!

Жителите на селото подкрепили с викове своя водител. Били готови да жертват живота си в името на Диамантените мини.

Братът на Зевс непонасял някой да не му се подчинява и побеснял. Извадил назъбения си магичен  меч и  отсякъл главите на всички жители на селото. Натоварил телата на колесницата си. Стигнал до една дълбока тъмна бездна и ги хвърлил в нея. Така се появила Долината на Непокорните скелети.

…

Залезът се спусна зад хоризонта. Нощта настъпваше. Лампирида събуди светулките за нощните им приключения. Те се поклониха на своята фея и се разпръснаха блещукайки.

Лампирида се усмихна закачливо и изпъкна с цялата си прелест. Разпъна копринените си крилца и всичко наоколо заблестя, сякаш пълната Луна и Слънцето светеха едновременно. Безгрижно заподскача от цвете на цвете, от дърво на дърво, от скала на скала. Така неусетно стигна до една огромна продълговата дупка, от която се чуваха странни викове.

Лампирида спря във въздуха и се заслуша. Гласовете бяха ту тъжни, ту гневни. От дълбините се носеше толкова много болка. Със свито сърце тя се спусна надолу. От уплаха спря за миг, но си спомни думите на своята майка- богинята Фрея: „ Не се страхувай, дъще! Страхът е лош съветник. Следвай сърцето си и нищо лошо няма да ти се случи!“.

Лампирида продължи да се спуска. Колкото повече наближаваше, все по- ясно виждаше една страховита картина. Черепи тракаха със зъби и подскачаха безразборно, торсове се блъскаха един в друг, чуваше се пукот я от някое ребро или крайник. Цареше неописуем хаос. Само един скелет беше завършен, с тази разлика, че от време на време наместваше полуоткъснатите си вратни кости на мястото им. Всички наоколо крещяха, а той седеше и мълчеше.

Лампирида кацна на един камък до скелета и разпери крила. Всичко наоколо грейна. Тогава настъпи гробна тишина.

- Кои сте вие? Какво ви се е случило?- попита тихичко Лампирида. - Ние сме Непокорните скелети! Някога бяхме…- и разказа цялата им история. - Само аз, Деймънд, останах завършен скелет, защото Хадес ме уби последен и беше останал без сили от клането.  Сега се казвам Полуотрязана глава. Виждаш ли онези черепи, които стоят прилепени един към друг? Някога бяха влюбени младежи. Тях ги кръстих Златен зъб и Красива усмивка. А, онзи там е Обратна захапка. И приживе си беше голям мърморко. Така мога да ги различавам кой кой е като ги докосвам. Но, какво се случва, за Бога?- извика изумен Полуотрязана глава.

Лампирида вдигна очи и онемя. Вече не се виждаха купища кокали, а гордо поклащащи се скелети. Всички черепи бяха намерили костите на телата си. Виковете сега бяха от радост. Те застанаха пред Лампирида и покорно и се поклониха. Нейната светлина им бе помогнала да се преоткрият.

Във въздуха се усещаше щастието. Детските скелети  весело се смееха. Влюбените Красива усмивка и Златен зъб се докосваха нежно, а Обратна захапка се наслаждаваше на избавлението си. Макар и скелети, те бяха щастливи, че вече са завършено цяло.  Полуотрязана глава погали Лампирида и благодари за доброто, което направи за тях. Изгревът настъпваше. Тя бързаше да се върне навреме за сутрешния тоалет на светулките. 

Слънцето отново изгря с усмивка, а поданиците и спяха уморени от нощния преход. Само една маргаритка се поклащаше от еуфоричните стъпки на Лампирида. Беше толкова щастлива от стореното, че цял ден не мигна.

Луната се търкулна закачливо. Звездите бяха по- ярки от всякога. Тази нощ щеше да бъде различна. Лампирида нетърпеливо събуди светулките и им каза:

-От този момент, част от вас ще слизат в Долината на Непокорните скелети, за да могат те да получават светлината, която са чакали толкова дълго!

Бубулечетата се поклониха и блещукайки със своите фенерчета се насочиха към бездната. 

Малката фея научи първия си житейски урок. Тя проумя, че дори и в най- непрогледния мрак, една малка светулка прави вълшебства.

И до днес, всяка нощ скелетите се наслаждават на светлината, която им дава Лампирида, за да могат  да общуват и да се радват един на друг.