Цялото село беше притихнало. Слънцето се скри зад балкана и Вечерницата изгря на небето. Животните бяха прибрани по оборите и комините пушеха над къщята. Само от една къща още се носеше весела глъчка. Баба Ганка беше сбрала край огнището си младите моми, дето на следващия ден щяха да бъдат лазарки. Както всяка година, тя учеше девойките на песните, дето тя самата беше пяла преди много време. Още от началото на годината тя почна да подбира най-хубавите текстове, които помнеше и ги предаваше на момите с тиха мелодия на уста. После ги караше през ден, през два, да ѝ ходят на гости, че да ѝ попеят. Хем ги поправяше, ако бяха объркали някъде песента, хем те ѝ правеха компания в самотните зимни вечери.

– Тук сме чули, разбрали, Лазаре,

че има ерген и мома, Лазаре,

я ергена женете, Лазаре,

я момата годете, Лазаре…

– Много хубу я изпяхте, девойки! – плесна с ръце баба Ганка. – Добре съм ва научила. Отивайте да спите, че утре дълъг ден ва чака.

Всичките четиринадесет момичета, които бяха все на по седемнадесет-осемнадесет години, станаха от местата си. Изредиха се една по една да целунат ръката на старицата и се сбогуваха с нея. Излязоха от къщата и изведнъж настана скръбна тишина. Баба Ганка се загледа в блещукащите пламъци в огнището. Дървото скоро щеше да изгори, ама реши, че няма нужда да слага ново, че и без това беше време да си ляга.

Чу похлопването на вратата. Обърна се и видя внучка си Мара, която вече беше изпратила дружките си.

– Ще си лягаме ли, бабо? – попита тъмнокосата девойка, която имаше сиви като зимното небе очи. – Късно стана вече.

– Да, чедо. Ах, как са вълнувам, че ще си лазарка утре! Скоро ще те годим. Дано някой добър момък да та вземе. Че от бебе съм та отгледала, не искам при някой серсемин да отидеш.

– Ще видим, бабо, ще видим – усмихваше се закачливо Мара и помогна на баба си да легне на миндера до огнището, дето спеше.

Петлите запяха от оградите на селските дворове, още щом първите слънчеви лъчи пронизаха мрачната нощ. По туй време вече момите се бяха сбрали на един зелен хълм край селото. Сплитаха косите си, закачаха си китки, че да са още по-хубави. Дъвчеха по един къшей хляб, колкото да не пеят гладни и си репетираха песните, на които баба Ганка ги беше научила.

– А в къщата на Карастанчовите коя песен още да изпеем? – попита лазарката, дето щеше да бъде предница.

– Оная за момъка, дето е за женене, ама майка му не го дава – обади се друга девойка и всички прихнаха в силен смях.

– На Васил майка му колкото и да е проклета, скоро ще трябва да се съгласи да го ожени, че ще остане стар ергенин – каза предницата.

– Не знам коя ще е таз, дето ще го вземе. Той много начетен за момите в нашето село. Все книги и някакви други глупости са му в главата. Такъв мъж за жена и деца не мой се грижи.

Мара слушаше отстрани тоз разговор. Сърцето ѝ трепна веднага, щом чу да се говори за Васил. Опитваше се да преглътне думите, дето ѝ бяха на устата да каже, че не искаше другите да знаят какво ѝ беше на сърцето. Погледна към Неда, която тъкмо беше сплела косите ѝ на две плитки, окичени със здравец и теменужки. Само на нея беше доверила тайната си любов към Васил. Двете девойки бяха отраснали заедно и всичко си казваха.

– Днеска Васил щом те види като лазарка, веднага ще иска да се ожени за тебе – подшушна Неда на приятелката си.

– Дали? – с недоверие попита Мара.

– Ама разбира се! Толкоз си хубава!

Откакто Мара и Неда почнаха да ходят по седянките на площада, двете момичета все се чудеха чии невести ще бъдат един ден. Играха на хората, смяха се с другите девойки и момци, ама откакто Васил дойде за първи път, Мара сякаш стана друга. Всяка вечер ходеше на площада с надеждата да го види. Гласеше се у тях много повече от преди, щото искаше да бъде хубава за него. Понякога Васил го нямаше на седянката и тогава Мара не искаше да се хваща на хорото. Стоеше отстрани и гледаше натъжена.

Една вечер, когато двете приятелки отидоха на седянката, веселбата беше в разгара си. Един от ергените свиреше на гайда, а всички други играха хоро около него. Васил и той беше там. Тоз път беше много ведър и в очите му гореше весел пламък. Неда погледна към Мара и я побутна закачливо, че да я накара да отиде да се хване до него.

– Не мога сама – притесняваше се Мара. – И ти ела с мене.

Колкото и да не искаше, Неда се съгласи, заради приятелката си. Двете се хванаха на хорото при останалите. Мара хвана с дясната си ръка Васил, а Неда ѝ стискаше лявата, за да ѝ дава кураж. Понесоха се със смях в танца, а гайдата им пригласяше весело и ги караше да тропат още и още на площада, та чак до полунощ.

Когато Мара се прибра вкъщи, сърцето ѝ още пееше оная любовна песен, дето искаше да чуе Васил. Беше толкоз щастлива, че танцуваше до него, беше докоснала ръката му, огледа се в ореховите му очи. Тогаз разбра, че наистина е влюбена в него. Не я интересуваха всички приказки, дето се носеха из селото за него. Казваха, че момък, прекарал толкоз време в града, докато се е учил, вече не става за момите в селото. Женкар бил, не можел да бъде верен мъж, къща нямало как да храни, щото в мечтателния му ум само мисли за книги и пътешествия имало. Тез работи не интересуваха Мара. Тя знаеше, че го обича и че ако един ден той я обикне, всичко друго само ще се нареди.

Лазарките тръгнаха да обикалят къщите в селото. По калдъръмените улички се носеше празнично настроение. Домакините ги чакаха трепетно и се бяха подготвили за момите, дето да им пеят за здраве и берекет. Поднасяха им скромни дарове – яйца, хляб, мед и по някоя монета. После им благодариха, че не са пропуснали дома им и ги изпращаха с пожелания всички скоро да се задомят.

В домовете, където живяха моми и момци за женене, лазарките бяха като орисници, чиито песни благославяха всички в къщата и пожелаваха скоро домакинът да вдига сватба, та да задоми сина или дъщеря си. Такива песни бяха подготвили и за Карастанчовите. Запяха лазарските си песни още от вратника. Карастанчовица излезе да ги посрещне с питка на ръце, дето я беше месила в ранни зори. Лазарките влязоха в двора и застанаха около цъфналата джанка пред къщата. Изчакаха Васил да излезе, подпирайки баща си, че старият не можеше да стои много на краката си. Сестра му носеше рожбата си на ръце, а нейният мъж я прегръщаше през кръста.

– Добре дошли сте у нас, лазарки – провикна се Карастанчовият, та да го чуят момите. – Попейте ни, че имаме син за женене.

Лазарките се спогледаха една на друга и изчакаха знак от предницата кога да започнат с песента.

– Ах, мари бульо хубава, хубава.

Ти имаш момче хубаво, хубаво.

Премени го, премени го.

Изведи го на порти, на порти.

Да го гледат лазарки, лазарки.

Лазар веднъж в година, в година,

като жълта коприна, коприна.

Докато пееше, Мара не сваляше очите си дори за миг от Васил. Никога не беше заставала толкоз смело пред него, та да огледа лицето му на светло. Гледаше го как се усмихва, докато лазарките пяха. Светлите му коси приличаха на сено, почиващо под лятното слънце на полето. Очите му бяха големи и с цвят на печен орех. Усмивката му сякаш беше на дете, а Мара си представяше и колко сладки ще са устните му, когато я целуне за пръв път – по-сладки от мед.

После лазарките запяха още една песен. В нея се пееше за майка, която не искала да дава сина ѝ да се жени за момата, която той си е избрал. Но песента продължава и двамата влюбени решават да избягат, за да се оженят. Лошата майка остава сама и съжалява, че е попречила на сина си да бъда със своята любима, защото по този начин го е изгубила завинаги.

Неда погледна към приятелката си Мара. Двете си размениха съучастнически погледи и се подсмихнаха леко. Сякаш си казваха, че с тази песен ще улучат Карастанчовица в сърцето и тя няма да попречи на Васил да се ожени за която си поиска. Че тя все ходеше да разправя из селото, че тукашните селски момичета са много прости, докато нейният Васил е начетен момък, че не е залък за всяка уста. Кълнеше се, че ако тя не одобри бъдещата си снаха, ако трябва душата си ще даде, ама няма да позволи на Васил да се ожени.

Когато изпяха и последната песен от репертоара си, лазарките бяха готови да си отиват, благославяйки този дом и всички живеещи в него. Карастанчовите им напълниха ръцете с дарове. Карастанчовица все искаше да изтъква, че са по-заможни, че разполагат с пари. Затуй беше омесила две питки, беше подготвила торба с орехи и мушмули, буркан с мед и цяла кесия с монети, че да има за всяка лазарка. Знаеше, че после хората ще говорят. Тъй и искаше да бъде.

– По живо, по здраво, девойки! – изпрати ги до вратника тя. – Догодина пак да дойдете да ни попеете!

Докато вървяха към следващата къща, в която щяха да пеят лазарките, Мара дръпна Неда за ръкава на ризата.

– Дали Васил ме е харесал, облечена като лазарка? – попита тихо приятелката си тя.

– Луд трябва да е, ако не те е харесал. Дано в тебе да е видял момата за женене, която да вземе след празниците.

Сърцето на Мара щеше да се пръсне от вълнение. Веднага в съзнанието ѝ се нарисува картината как Васил отива да я иска за жена от баба ѝ Ганка. Тя друг жив роднина нямаше. И зестрата ѝ беше скромна, ама ако Васил наистина я обичаше тъй, както тя него, нямаше да се интересува от тез неща. Щеше да бъде готов да прекрачи много лоши думи, сръдни и даже традиции, за да бъде с нея. А тя беше готова да го последва навсякъде, дори да трябваше като в песента, която изпяха лазарките, да избяга надалече с любимия си, за да бъдат заедно. Тогава се замисли за баба си Ганка. Какво щеше да се случи с нея? Та тя нямаше да може да преживее раздялата с внучка си. Мъчно ѝ стана. И сякаш за миг се разколеба в решителността си, че ще последва Васил където и да е. Ами ако вземеше и баба си с тях? Да, това щеше да я направи щастлива. И отново сърцето ѝ се наля с решителност.

Тогава прекрачиха прага на другата къща в селото и Мара трябваше отново да запее с лазарките. Опитваше се да не мисли поне за малко за своя любим, та да не обърка песента, която трябваше да пее. Но не можеше. Той беше не само в мислите ѝ, а и в сърцето, в душата. Бленуваше за него! Мисълта за Васил я беше изпълнила цялата!

Вечерта баба Ганка чакаше внучка си край огнището. Макар пролетта да беше пукнала, вечерите още бяха студени и без огън в къщата беше студено. Ухаеше на вкусна чорба и печена питка. Но Мара се прибра толкоз уморена, че не можеше и залък да сложи в устата си. Седна на миндера до баба си и въздъхна тежко, сякаш се връщаше от усилна работа на полето.

– Казвай, чедо, как мина? Добре ли изпяхте песните? – питаше развълнувана баба Ганка.

– Да, бабо.

– Всички къщи в селото ли обиколихте? – попита тя, а Мара само кимна. – Е, някой ерген не те ли загледа?

– Ах, бабо! – усмихна се тогава Мара. – Ще разбереш скоро.

– Значи има някой момък, дето е грабнал сърцето ти? – радваше се старицата.

– Има, бабо, има.

На следващия ден беше Цветница. И сякаш да покажат всички цветя, че е техният празник, във въздуха се носеше силен аромат от цъфналите дръвчета край селото, който обикаляше калдъръмените улички. Пчелички жужаха сред градините, а първите щъркели вече крачеха по зелените полета, предвещавайки задаващите се топли месеци.

И днес лазарките продължаваха със своите празнични обреди. Бяха станали рано, колкото и уморени да се чувстваха от предишния ден. Замесиха хляб, който наричаха с молитви да бъдат здрави, да се омъжат и да родят много деца. После си направиха венчета от върбови клонки, които сложиха на главите си. След туй всички заедно отидоха до реката с песен на уста. Приличаха на красиви самодиви, обикалящи гората, които пееха вълшебни песни.

– Сега, девойки, да видим коя от нас ще се задоми първа таз година – каза една от лазарките. – Всички заедно ще пуснем венчетата си в реката и тази, на която венчето изпревари останалите, първа ще е булка през новата година.

Момите застанаха една до друга на дървения мост, дето минаваше над реката. Мара погледна към Неда с усмивка. Молеше се нейното венче да мине първо по течението и тя да бъде първа сред лазарките, която ще стане невеста. Васильовата невеста. Девойките брояха до три и заедно пуснаха венчетата си от върбови клонки във водата. Течението ги понесе със себе си надолу по реката. Но едно от венчетата изведнъж изпревари всички останали. Носеше се над водата леко като лилия и казваше на всички, че една мома скоро ще бъде задомена. Венчето беше на Неда.

Мара се радваше за приятелката си, но и беше тъжна. Нейното венче се оплете в един паднал клон в реката. Сякаш туй беше знак от съдбата. Притесни се, че може би Васил няма да я поиска за жена. Черни мисли се бяха скупчили над нея през целия ден. Усмивката беше заличена от лицето ѝ, а в очите ѝ горяха сълзи. Неда видя това и искаше да я успокои.

– Това не означава нищо – каза тя. – Та аз дори нямам избраник в туй село, та камо ли да се омъжа първа!

– Да, ама твоето венче беше първо. Значи скоро ще си намериш годеник.

– Ами! – с недоверие отвърна Неда. – Ти ще си, Марушке. Още тая вечер на седянката Васил ще те поиска. Сигурна съм.

Тез думи дадоха пламъче на последната надежда у Мара. Затуй преглътна мъката си, нагласи се и с Неда отидоха на седянката, където лазарките щяха да изпеят последната си песен за таз година. На площада вече се бяха сбрали много млади моми и момци. Мара търсеше сред всички лица онова на своя любим. Но не го видя.

– Сигурно после ще дойде – каза си тя, за да се успокои.

Лазарките застанаха пред събралото се множество и по знак на предницата запяха своята песен. Гласовете им се извисиха над всички и накараха цялото село да замлъкне, та да ги послуша за последно. Щото лазарски песни се пяха само по Лазаровден. След туй един момък излезе при момите и наду гайдата си. Засвири весела мелодия и девойките се разиграха. Към тях се присъединиха и други млади хора, които извиха дълго хоро на площада. Всички се смяха и пяха. По едно време Мара и Неда се намираха в различни краища на хорото. Гледаха се развеселени и потропваха с останалите.

Тогаз дойде Васил. Марините очи го откриха веднага, щом той се приближи. Сърцето ѝ заби лудо, по челото ѝ заблестяха капчици пот. Широка усмивка се появи на лицето ѝ и сякаш само с поглед го подканваше да дойде, да се хване до нея на хорото. А той се оглеждаше. Сякаш търсеше не нея, а някоя друга сред момите. И тогава дъхът на Мара секна. Усмивката ѝ беше заличена от тъгата. Васил се хвана на хорото до Неда. Мара се пусна от двамата момци, за които се държеше и мина назад. Пред нея се виеше весело хоро, носеше се силна глъчка. А от нейните очи потекоха големи сълзи, които не можеше повече да удържи. Обърна се и си отиде.

На сутринта в цялото село се говореше за едно и също. От врата на врата се разнасяше новината, че Карастанчовите ще имат скоро снаха. Чудеха се хората как тъй Карастанчовица не се е опънала, когато Васил е казал, че иска да се жени за Неда. Ама тъй погледнато, само Нединото семейство беше подходящо за сродяване с Карастанчовите. Техните ниви не бяха малко, булката имаше добра зестра, а и онуй кафене, дето дядото държеше в София, един ден ще остане за внучка му. Сякаш виждайки всички предимства да се сроди с туй семейство, Карастанчовица бързо пресметнала нещата и дала благословията си на Васил и Неда.

Откакто научи таз новина, Мара не можеше да си намери място. Болка раздираше сърцето ѝ и сякаш не ѝ даваше да си поеме дъх. Затуй излезе навънка, че не искаше баба ѝ да я вижда толкоз разстроена. Отиде в гората, та да си поплаче на воля. Там нямаше кой да я чуе и никой нямаше да я пита какво ѝ тежи толкоз. Седна на моста над реката и със замъглените от сълзи очи видя венчето си, което още стоеше във водата. Беше се оплело в клона и сякаш никога нямаше да може да се измъкне от хватката му.

– Ами ако туй значи, че никога няма да се омъжа? – изрева Мара. – Ах, проклета да съм! Що не ме погълне земята, та да не страдам толкоз?! – не спираше да плаче и да нарежда тя.

Изведнъж ѝ мина през ума, че може да се отърве от страданията си, че може да сложи край на болката си. През целия си живот не беше видяла нищо хубаво. Първо майка ѝ почина, още когато я раждаше. След две години баща ѝ се спомина от някаква болест, която нямаха пари да излекуват. Мара остана да живее с баба си и дядо си, но дядо ѝ се беше осакатил на полето и изкара последните си години в мъки. Все губеше хората, които обичаше. Все плачеше за някой, та чак сълзи вече не ѝ бяха останали. Затуй искаше да скочи в реката, та да сложи край на всичко лошо, дето ѝ се беше случило.

– Марушке? – гласът на Неда дойде отнякъде.

Мара се обърна и видя приятелката си до нея. Избърса сълзите си и се опита да спре поне за миг да плаче.

– Прости ми! – замоли я Неда. – Снощи след хорото Васил дойде у нас. Поиска от баща ми да се ожени за мене. И баща ми ме даде.

– И ти какво му каза? – попита с треперещ глас Мара.

– Какво можех да му кажа? Ако откажех, татко щеше да ме пребие. Той сякаш все за Васил ме е гласял да се омъжа.

Мара стана от мястото си и застана с лице към Неда.

– Няма да ти простя. Не искам да те виждам вече.

– Марушке, моля те! – заплака Неда. – Ти си ми само приятелка!

– Дано мътните дойдат да те вземат! – изрева с омраза в лицето ѝ Мара и се обърна да се връща към селото.

– Марушке, чакай! – хвана я за ръката Неда.

Мара се извърна и с всичката си сила изблъска Неда от себе си. Момичето се олюля на мястото си и изгуби равновесие. Краката ѝ се оплетоха и падна от моста. Водата я погълна и течението бързо я завлече надолу по реката, блъскайки я в камъни и паднали от дърветата клони. Мара стоеше на мястото си и не можеше да си поеме дъх. Уплаши се, когато видя как водата около нейното върбово венче в реката се оцвети в алено от кръвта на приятелката ѝ. Със свито сърце се обърна към селото и побягна.

Още същата вечер човек от селото намери Неда оплетена в един клон в реката. Беше мъртва. Хората казваха, че се е хвърлила сама, задето баща ѝ решил да я омъжва за Васил. Мислеха, че девойката е имала друго либе на сърцето, на което е искала да пристане и от мъка е предпочела да сложи край на живота си. Вместо да се готви за сватба, Нединото семейство се почерни и потъна в печал.

Мара не каза на никой за случилото се. Запази тайната, че тя е виновна за смъртта на Неда. Тайна, която опропасти живота ѝ. Мислеше си, че когато Неда я няма, Васил ще се ожени за нея. Но той дори не я поглеждаше. Избра си друга невеста, от града я докара. Тогава всички надежди на Мара, че ще стане снаха на Карастанчовите, умряха. На следващата година пак беше лазарка, с надеждата, че ще открие нов любим. Но не откри. Дори и на третата година. Мара остана стара мома до края на живота си.