Снегът бе покрил скованата земя, която плачеше от мъка по цветните друми и перленосиньото небе. Валеше сякаш от векове и ставаше все по-студено и по-студено. По покривите на къщите висяха ледени шипове, а улиците бяха пусти и зловещи. Тя вървеше от часове, но никъде не видя признак за живот – това я караше да се усмихне. В злокобните жълти прозорци имаше само оголени стени. Вятърът свистеше в ушите ù, а дърветата се навеждаха и образуваха кошмарен тунел над главата ù. Но тя не се страхуваше от това място. Тук намираше смразяващия вик на планините и бялата красота на снега, тъжната песен на вятъра и празните погледи през бетонния лабиринт. Тя обожаваше ледените, изящни огледала и малките кристалчета, падащи от необятността. Жадуваща да придаде на света тази необичайна представа за красотата, тя обикаляше тесните улички и се любуваше на бялата мъгла от сняг, която вятърът сам правеше.
Кристалносиният ù поглед обгръщаше всеки един детайл от смразяващата картина, а бялата ù пелерина се сме ...