Снегът бе покрил скованата земя, която плачеше от мъка по цветните друми и перленосиньото небе. Валеше сякаш от векове и ставаше все по-студено и по-студено. По покривите на къщите висяха ледени шипове, а улиците бяха пусти и зловещи. Тя вървеше от часове, но никъде не видя признак за живот – това я караше да се усмихне. В злокобните жълти прозорци имаше само оголени стени. Вятърът свистеше в ушите ù, а дърветата се навеждаха и образуваха кошмарен тунел над главата ù. Но тя не се страхуваше от това място. Тук намираше смразяващия вик на планините и бялата красота на снега, тъжната песен на вятъра и празните погледи през бетонния лабиринт. Тя обожаваше ледените, изящни огледала и малките кристалчета, падащи от необятността. Жадуваща да придаде на света тази необичайна представа за красотата, тя обикаляше тесните улички и се любуваше на бялата мъгла от сняг, която вятърът сам правеше.

      Кристалносиният ù поглед обгръщаше всеки един детайл от смразяващата картина, а бялата ù пелерина се смесваше със снега. Кожата ù, снежнобяла, подчертаваше острите, но изящни черти на лицето ù. Откъдето и да минеше, под обувките ù с гравирана снежинка се появяваха нови и нови слоеве лед. Колко неспособна бе да обича, само тя знаеше. Сърцето ù, превърнало се в камък, сега туптеше съвсем леко и забавено само заради нейния свят. Така тя беше щастлива сред това, което обичаше най-много. Изведнъж две капки кръв паднаха върху голяма преспа сняг. Жената плачеше с кървави сълзи. Беше щастлива и същевременно огорчена от света, който не я приемаше.  Кървавите следи, които оставяше, малко по малко биваха заличавани от непрестанно валящия леден пух.

   Жената чу странна, но красива песен на птица. Запъти се към звуците и не след дълго завари уморен от полет лебед да лежи върху снежния тротоар. Трябваше му почивка, но студът не чакаше, обзе бързо тялото му и той умираше. В сетния си дъх лебедът пееше своята единствена и прощална песен. Пееше и не спираше – вярваше в любовта. Но скованото сърце на ледената кралица никога не бе изпитвало това чувство и не разбираше лебеда. Само го гледаше с празните си, дълбоки очи. Тя не знаеше що за песен е, но не я и вълнуваше. Тя гледаше смъртта и се надсмиваше на жалкото същество. Докато жената беше в този град от лед, беше в безопасност. Лека-полека песента затихна и накрая спря. Главата на лебеда удари леда и немощното му тяло замря в тъмнината.