Легенда за иконата на Света Богородица
Случи се през едно априлско утро, малко преди Великден - точно, когато се пукваше зората и малките треви и цветенца се събуждаха от сън, а по клюмналите им главици се стичаха капки сребърна роса.
Петър, както всяка заран, изведе стадото на паша заедно с верния си приятел Черньо, който бе отгледал от малко кутре.
Красиво беше това утро! Свежият въздух, мирисът на цъфнали дръвчета и цветя, зелената премяна на поляните... Природата сякаш се подготвяше с цялото си тържество да посрещне големия празник.
Камбанен звън се разнесе из цялата околия - известяваше утринната молитва. Ето го и манастирът, сгушен в полите на планината. Керемиденият му покрив сияеше, докоснат от първите слънчеви лъчи, каменната чешма, от която водата вече излизаше от коритото си, тичаше по калдъръма и бързаше да се слее с реката, здравецът, израсъл на прага... Цялото това място създаваше усещане за мир и спокойствие, присъщо на такава божа обител.
Петър подкара стадото към Игличина поляна, където ходеше всеки ден. Пътят му минаваше през високи скали, в които имаше пролуки - навярно в тях намираха убежище птици и животни. Никога не беше надзървал във вътрешността им, но сега сякаш една тайнствена сила го задърпа натам. Той погледна първо стадото – овцете пасяха спокойно, Черньо се разхождаше наоколо.
Пред входа имаше голям камък. Отмести го. В същия миг му се стори, че чу вик - силен, пронизителен... Ослуша се . Викът се повтори – сякаш беше глас на жена, молеше се...
Премина през тясната пролука и влезе. Вътре беше мрачно, студено и влажно. В тъмното светеше като че ли свещ... Прибилжи се. Там върху камъните я намери - иконата на Света Богородица. Тя светеше с необикновена светлина. Целуна я и се прекръсти. Погали я с треперещи пръсти. Не вярваше. Останал от малък без майка, отгледан от баба си, която го учеше да се кръсти и да целува иконите в църквата, където ходиха всяка неделя. Тя го бе научила да се моли: за душата на майка си; Бог да му даде сили и да прости грешките на баща му, който се беше запилял в село, далеч от тук.
И сега - това чудо. Бог му помагаше, бдеше над него. Той беше избрал именно него, за да му даде нови сили като му представяше образа на майка Богородица.
Петър внимателно сложи иконата в торбата си. Знаеше, че трябва да я занесе в манастира. Излезе бързо. Още веднъж погледна към скалите. Там се бе появил като сянка ликът на Богородица с цвете.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Весела Славова Todos los derechos reservados
