В едно далечно царство, в едно далечно господарство и в едно отдавна отминало време се появил пеещ камък. Парче гранит с овална форма, високо няколко човешки боя. Никой така и не разбрал появил ли се въпросният камък, или отдавна вече бил край пътя. Просто един слънчев ден десетгодишно момиченце спряло под сянката му да си почине и запяло. Изведнъж се стреснало – някой му пригласял с мек плътен мъжки тембър. Детето се огледало и замлъкнало. Песента обаче продължавала – прекрасна и пленителна. Момичето плахо поставило ръка върху камъка и с изненада установило, че скалата е топла, а нещо в сърцето ù трепти и вибрира в такт с песента...

Дълго време детето останало при пеещия камък и едва привечер неохотно се отправило към дома. Родителите не повярвали на разказа му за гранитния камертон. Били вече свикнали с фантазиите му. Обаче децата от махалата бързо повярвали и заедно отишли до скалата. И така, ден след ден – все повече деца се стичали денем да слушат концерта на камъка.

После започнали да се появяват и възрастни. Още повече възрастни. Много възрастни.

След година пеещият камък станал известен по цялата страна. Стичали се от всички краища, за да видят природния феномен. И да го чуят! Запленени, присядали за минути или часове и се опивали от прекрасния глас. Понякога бил като дълбок женски алт, друг път звучал с бархетен баритонов глас, а понякога дуднел сякаш Йерихонска тръба – басово и екзалтирано...

Научил накрая и царят. Силен, властен мъж на средна възраст, зает с войни – да ги започва, да ги води и да ги приключва. За да ги започне не след дълго отново.

И тъй като всичко в царството му принадлежи по право и по право трябва да му носи печалба, той разпоредил пеещият камък да бъде изкопан от ложето си в земята, натоварен на слонски впрягове и доставен в двореца. А там вече била съградена сграда с висок купол, дебели стени и без прозорци. Акустиката била прекрасна вътре, а навън не прониквал дори звук. Защото който иска да слуша пеещия камък, ще трябва да си плати и да влезе. Медна пара за час, сребърна за ден, а златна за месец.

Царят започнал да потрива доволно ръце – зер хазната му била изпразнена като хамбар напролет. А той вече планирал нова война, за която му трябвали пари.

Докарали камъка и го поставили в олтара му. Първия ден всичко вървяло повече от добре. Невярващи хора плащали таксата, влизали умислени, а след час или повече излизали щастливи и усмихнати. Царят доволно гледал през прозорците на двореца.

На втория ден потокът посетители намалял, а на третия секнал съвсем.

Разтревожил се царя и извикал при себе си ковчежника:

-          Какво става, мътните да ви вземат, с пеещия камък? Защо никой вече не влиза при него?

Разтреперал се човечецът и уплашено смотолевил:

-          Ами, той камъкът, такова... Вече не пее...

-         Как така не пее! Кой му е казал да не пее! Как смее да не пее! – и излетял от палата си.

 Като замитал пръстта по площада с обшитата си със сърма пурпурна мантия, царят за пръв път влязъл при пеещия камък. Още от входа обаче го посрещнала канонада от звуци. Сред непрогледния мрак отеквали маршове и команди. Чувало се тракането на конски копита и ботуши...

Но това, което извадило царя окончателно от равновесие, били самите военни песни. Всичките били на други езици. Били маршове на враговете на самодържеца!

-          Разбийте това парче скала! Натрошете го на ситно и го изхвърлете далече от двореца ми!

Така пеещият камък бил унищожен, а надробената скала – разпръсната по пътищата на царството...

Но и до сега хората там отвреме на време се навеждат на пътя, взимат в шепата си камъче и се опитват да усетят топлината и гласа на вълшебната скала.

Опитайте и вие – може да имате късмет да чуете песента на камъка!