Легенда за Рилка и Пирин

      (продължение)

Зимните бури бяха отминали. Снегът се топеше и рекички, потоци се бяха превърнали в буйни реки и водопади. Слънцето все по-често надничаше иззад сивите облаци, които вятърът гонеше от небосвода. Въздухът миришеше на маточина и дива мента. Пчелите от сутрин до вечер не спираха да събират  божествен нектар и да го складират в многобройните си къщички. Косове, славеи и дриги пойни птици, насищаха въздуха с чудните си песни. Хората ставаха по тъмно за да леят пот на полето, което обещаваше да им осигури храна през годината. “Ден година храни”, казваха старите и наред с младите  работеха от тъмно до тъмно на нивата, в гората, и в селския двор.

Преди да иде на полето и захване работа, Рилка всека сутрин ходеше да натопи снага си в Голямото езеро, да освежи тяло и душа, тичаше в ранно утро с надежда да чуе песента на овчаря, кочто я вълнуваше, която караше сърцето й да трепти, караше снагата й да желае нещо което никога до сега и през ум не й беше минавало. В мома Рилка се събуждаше Жената, събуждаше се желанието за мъжка ласка. Рилка не разбираше какво става с нея, никога не беше изпитвала такова чувство и се страхуваше от новото родили се в нейните недра. Страхуваше се и го желаеше силно. Което още повече я объркваше.

Беше началото на лятото. В този южен край то идваше рано, още през май. Рилка все по-рано тичаше до Голямото езеро, плуваше в бистрата вода, дълго седеше на белия камик край езерото и се наслаждаваше на цветя и треви, на пъстрокрили пеперуди и вълшебните песни на пойните птички. Чакаше песента на кавала, но той не се чуваше вече.

Беше неделя. Както Бог е наредил, в този ден хората не работеха. Бяха набожни и в неделя почиваха. Рилка беше пак край Голямото езеро и седнала на белия камик оставяше на Слънчо да гали тялото й. Затворила очи, Рилка чувстваше на голото си тяло лекия полъх на южняка и милувките на Слънчо. Унесена в мечтите си момата хубавица Рилка не беше забелязала кога млад овчар Пирин се беше появил на поляната край Голямото езеро и заслепен от омайната красота на тази самодива, бе се заковал на един хвърлей разстояние от нея и съзерцаваше тази неземна красота.

Рилка отвори очи и го видя. Закован само на няколко крачки от нея,  младият овчар не можеше да откъсне очи от тази неземна гледка. Огромните му черни, като въглени очи,бяха широко отворени, сякаш се готвеха да глътнат тази красавица, вкаменила се  под изуменият поглед на момъка.  Само миг и Рилка се хвърли в езерото за да скрие голотата си от погледа на младия момък, във сините води. Но можеше ли Рилка да скрие  в студената вода, чувствата които младият овчар Пирин беше събудил в сърцето й?. Можеше ли Пирин да забрави тази самодива, седнала на белия камик край Голямото езеро? Съдбата беше решила тяхната съдба и на тях не им оставаше нищо друго освен да я следват.

Година след сватбата им се роди момичето. Нарекоха я Места.  Беше кротко дете. На създаваше тревоги на родителите си. Те я обожаваха, грижеха се за нея . Места беше обградена от обич и нежност. На втората година Рилка роди син. Гордост за бащата и радост за майката. Искър растеше обграден със същите грижи и с любовта на на цялото семейство. Колкото Места беше ласкава, тиха и спокойна, то Искър беше неен антипод. Буен,вироглав и надарен с необикновена сила, синът им се забъркваше ежедневно в драки, скандали и побоища. Необузданият му характер тормозеше еднакво и Рилка и Пирин. Не минаваше ден без кавги и разправии. Колкото повече растеше, толкова по неуправляемо ставаше момчето. Цялото село бе двигнало ръце от неговите пакости, скандали и побоищата с връстниците му от махалата. Рилка и Пирин потъваха от срам пред комшии и приятели заради  лошия характер на сина си. С всеки изминат ден, лошотията на момчето растеше, оплакванията  ставаха по-страшни и по-нетърпими.

Мъка сковаваше майчиното сърце. Срамът заради лошия характер на сина му не напускаше Пирин. Той не смееше да погледне ни съседи, ни роднини, а още по-малко приятелите си. Те го гледаха мълчаливо, съжаляваха го, но не можеха да приемат безчинствата на момчето. В очите им винаги се четеше укор и недоволство.

Рилка преживяваше изключително трудно пакостите на сина си. Искър  се беше  превърнал в проклятие за майка си и Рилка не издържа. В едно студено зимно утро се вкамени и превърна в красива висока планина, покрита с вековни борови гори, тучни пасбища и седем неимоверно красиви езера, чиито води напомняха за необикновено красивите  сини очи на мома Рилка.

Загубата на любимата жена се оказа фатална и за Пирин. Животът за него вече нямаше смисъл. Той прокле сина си и сам се превърна в една красива и опасна планина.

Останала без майка и баща, Места плака докато изплаче всичките си сълзи и на свой ред се превърна в река, която тече спокойно, безметежно, напоява земята и помага на хората да имат по-богат урожай, да имат по- спокоен и по-хубав живот.

Проклятието на баща му не подмина Искър. Само часове след като беше изречено, то наказа буйният син на Рилка и Пирин, и го превърна в река. Водите на Искър не намериха покой, потекоха бурно на север, пробиха планината и  се понесоха към Дунава, която го поглътна завинаги. Едва тогава Искър се успокои и водите му напояват плодородните поля на дунавската равнина, както и на софийското равно поле.

Именно плодородието на това поле, дар от водите на Искъра е накарало тракийското племе  серди, тук да основе своя град Сердика.