Легенда за Рилка и Пирин
(продължение)
Зимните бури бяха отминали. Снегът се топеше и рекички, потоци се бяха превърнали в буйни реки и водопади. Слънцето все по-често надничаше иззад сивите облаци, които вятърът гонеше от небосвода. Въздухът миришеше на маточина и дива мента. Пчелите от сутрин до вечер не спираха да събират божествен нектар и да го складират в многобройните си къщички. Косове, славеи и дриги пойни птици, насищаха въздуха с чудните си песни. Хората ставаха по тъмно за да леят пот на полето, което обещаваше да им осигури храна през годината. “Ден година храни”, казваха старите и наред с младите работеха от тъмно до тъмно на нивата, в гората, и в селския двор.
Преди да иде на полето и захване работа, Рилка всека сутрин ходеше да натопи снага си в Голямото езеро, да освежи тяло и душа, тичаше в ранно утро с надежда да чуе песента на овчаря, кочто я вълнуваше, която караше сърцето й да трепти, караше снагата й да желае нещо което никога до сега и през ум не й беше минавало ...