Легенда за самодивите

Прозираше слънцето зад високите дървета и хвърляше шарена сянка по стръмната пътека, която се извиваше, като дъга по билото. Вървяхме мълчаливо,

облечени в топли дрехи, и само кучетата издаваха от време на време шум от счупени съчки. Носеше се мирис на влага от натрупаната шума покрай дърветата, а сутрешната роса проблясваше като бисери по тревата.

Преди нас никой не беше минавал по тази пътека и вълнението се засилваше още повече. Вървяхме мълчаливо и всеки от нас със смесени чувства очакваше да стигнем върха. Бях чувала, като малка, за него странни легенди, за самодиви, извиващи вито хоро, под звуците на падащата тишина. За тайнствени същества, които протягали тънки пръсти и докосвали дългите коси на самодивите. За светлини, проблясващи във мрака, като детски очи и други такива чудатости.

 Вече наближаваше обяд и слънцето все по-силно започна да обгаря лицата ни, а в ниското се стелеше къдравобяла мъгла, сякаш булчинска рокля бе облякъл балканът и се готвеше да се венчае за слънцето.

Един от групата внезапно се провикна, стреснат от нещо, което не бе видял, а само усетил като присъствие - да внимаваме, защото навлизаме в тайнственото място, на което принадлежат легендите и сказанията от векове.

Не може да се опише с думи какво е чувството, когато знаеш, че сред обраслата в шубраци пътека са отеквали стъпки на живяли преди нас, а може би още живеят там, но невидими, призрачни и загадъчни същества.

Гората сякаш заговори с оня митичен, приглушен глас и всяко листо на залутана между боровете малка брезичка, потрепваше в такт със звуците, идващи от столетните корени на дърветата. Вперили погледи, в последните метри до върха, наблюдавах лицата на движещите се хора и се опитвах да разбера мислите, завладели умовете им. Неочаквано, пред нас се появи светлина, затрептя, като  в огнен танц, и се изгуби сред дърветата, сякаш мираж, нарисувана  картина, в съзнанието ни изплува и ни насочи към тътен, идващ от дълбокото, но невидимо  пространство.

Гората занемя и настъпи неистова тишина. Пред нас се отвори сякаш окото на космоса. Вдлъбнатина, колкото малко езеро, ромолеше със звуците на поток, но поток не се виждаше. Камъни с фигури на самодиви, така изкусно преплели тела, разположени в кръг, сякаш танцуваха пред очите ни. Лъчите на слънцето огряваха фигурите и маранята над тях създаваше впечатление, че те наистина танцуват. Тревата изкласила, полегнала над основите на камъните, ги правеше да изглеждат облечени в туники.

Вцепенени от гледката, останали безмълвни, съзерцавахме чудото, което се разкри пред нас. Никой не посмя да наруши унеса, в който всеки  беше изпаднал. За миг си представих Рая, или нещо, което приличаше на него, макар че никой не се е върнал от там, за да каже какво е то.

Не помня колко време сме прекарали в това състояние, до мига, в който някой дълбоко въздъхна и каза, че се е почувствал жив, с нова сила и нова енергия, която е пречистила всичките му сетива. Наистина, така се почувствах и аз. А слънцето продължаваше да пече. Съзнателно пропуснах да кажа за птиците, които прелитаха в кръг над фигурите и създаваха още по-силно усещане за магия. Бяла магия, в която се разтваряш докрай и олекотените ти крака сякаш стъпваха  по облак. Прекъсна сеансът внезапно, както се беше появил. И в следващия миг... нищо!Пътеката продължаваше да лъкатуши между боровете, а ние продължихме напред... Вечерта край огъня, насядали един до друг, се гледахме въпросително, без да смее някой пръв да започне с въпроса какво беше това! Но аз тогава разбрах откъде е тръгнала легендата за самодивите...