3 dic 2009, 1:25

Легло от цветя - част 2.1. 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
1060 0 0
18 мин за четене

(продължение на http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=194759 - Девицата край реката)

 

ЛЕГЛО ОТ ЦВЕТЯ

 

"Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa…"

 

Ингрид удържа на думата си и и дойде рано на следващия ден. Бьорн спази обещанието си и както обикновено брегът бе застлан с горски цветя. Задачата му ставаше все по-трудна с времето, защото въпреки лятното изобилие цветята наблизо свършваха и той трябваше да носи нови от все по-далечни полянки. Ала усилията му бяха щедро възнаградени, тъй като Ингрид събу обувките си и мина с боси нозе по цветчетата като им се любуваше. Накрая седна, както обичайно и зачака.

 

Бьорн с разочарование заключи, че тя няма да се къпе гола когато знае със сигурност, че той е наблизо, и се запъти към нея. Чудеше се дали опитите му да среше буйната си коса имаха очевиден ефект и дали новите му кожи го правеха по-малко страшен. Ингрид бе прегънала коленете си към себе си и наблюдаваше водата. Когато го чу да идва тя леко наклони глава настрани.

 

"Здравей," каза му.

 

"Здравей," рече той. "Радвам се, че дойде."

 

Ингрид едва сега вдигна глава и го погледна. Усмихваше се. Косата й блестеше на слънцето. Бьорн се покашля, за да прикрие смущението си. "Не бях те виждал преди в селото. Това е странно," каза той.

 

Тя въздъхна. "Дойдох през зимата. Сираче съм. Баща ми умря в битка преди няколко години, а майка ми - от треска.  Братята ми ме пазеха и се грижеха за мен, след като родителите ми си отидоха, но и те паднаха в бой. Останах сама. Мама е била от това село. Баща ми я отмъкнал и я направил своя жена. Сега живея при ковача, той ми е чичо. Подслони ме, когато останах без дом; помагам му да гледа децата. А ти?"

 

"Аз наистина живея в гората." Защо се почувства така недодялан и див, и в същото време така спокоен и щастлив? "Ловец съм, като баща ми. Той също умря. И аз нямам семейство."

 

Ингрид му се усмихна топло и съвсем непринудено го докосна по ръката. Той изтръпна и почти инстинктивно се отдръпна. Усмивката й премина в разкаяние.

 

"Извинявай," каза му тя и погледна надолу.

 

"Оо," изломоти Бьорн. "Няма нищо. Просто не очаквах. Мммм. Няма ли да се къпеш днес?" опита се той да смени темата.

 

"Може би." Зелените й очи го изгледаха с любопитство. "Ти как ме намери? Мислех си, че тук не идва никой."


"Аз само понякога. Когато не хвана нищо по-близо до колибата."

 

"Така ли минава целият ти ден?  В ловуване?"

 

Бьорн кимна.

 

"Аз никога не съм ловувала!" каза Ингрид с доза възхищение. "Искам да опитам. Трудно ли е?"

 

Бьорн я изгледа потресен. "Да ловуваш? Та ти си жена! Не може!"

 

Ингрид придоби решително изражение. "Ти каза, че живееш сам в гората и че сам си правиш вечеря. Кожите ти изглеждат чисти. Нима прането и готвенето не е женска работа? Но ти си мъж и все пак ги вършиш."

 

Тежка въздишка се отрони от гърдите на Бьорн. Той никога не бе мислил по въпроса по този начин, но изведнъж му стана много тъжно по някаква причина. "Аз нямам друг избор," рече той със зле прикрита горчивина.

 

"Ами ако и аз се загубя така в гората и, за да оцелея, ми се наложи да ловувам, а не знам как? Тогава и аз няма да имам избор, но няма да знам как освен ако някой не ми покаже."

 

Бьорн почти се огъна пред силата на аргументите й, ала все още я гледаше неубедено.

 

"Хайде де, Бьорн," насърчи го момичето с неустоимата си усмивка. "Ти си ме гледал как се къпя, нали така? Искам да те погледам как ловуваш."

 

Той се предаде. "Добре," изломоти той. "Само гледай да не плашиш дивеча."

 

Ингрид се ухили. "Ще се изцапам така," рече тя и се изправи. "По-добре да дойда утре. Става ли?"

 

Бьорн дори не си направи труда да скрие широката си усмивка. "Става," съгласи се той. "По същото време?"

 

"Разбира се. Само не забравяй." С тези думи тя му махна и изчезна.

 

Умът на ловеца не побираше как би могъл да забрави.

 

 

 

В уреченото време Ингрид се появи с меки обувки и семпла кафява рокличка над бялата си риза. Косата й беше навита около главата й да не й пречи, а в очите й блестеше палаво пламъче. Бьорн се чудеше как досега не бе забелязвал колко вълнуващо може да бъде едно момиче и как една усмивка можеше да промени сивия му ден.

 

Бьорн бе роден и отгледан ловец; той гледаше сериозно на задачата си да й покаже как се ловува. Чувстваше се уверен и сигурен, с авторитет. Ингрид само се забавляваше. Тя гонеше пъстри пеперуди и се въртеше весело, докато плитката й не се разпадна съвсем. Бьорн я гледаше и не можеше да се начуди на промяната в самия себе си; сякаш цял живот бе спал зимен сън, едва сега се пробуждаше, за да намери един толковаа красив и различен свят.

 

Ингрид нехаеше за лова. На нея й беше по-интересно да проследи заек или да се затича след катерица, отколкото да се научи как да ги лови. Бьорн сумтеше и се мусеше цялата сутрин, но сетне и той се присъедини към детинските й игри сред гората.

 

Веднъж Ингрид видя една много красива пеперуда и хукна след нея. В надпревара с нея Бьорн се затича да стигне насекомото пръв, ала се препъна в едно корен и полетя напред, повличайки и момичето със себе си. След секунда и двамата се намериха на земята, Ингрид лежеше по корем, а Бьорн я затискаше с тялото си. В миг лицето му така се изчерви, че заприлича на майски залез, а Ингрид се закикоти.

 

Бьорн осъзнаваше положението си и знаеше, че веднага трябва да се отдръпне от нея, ала не можеше сам да принуди тялото си да го стори. Ингрид извърна глва и очите им се срещнаха. Дъхът й погали лицето му. Бьорн си помисли, че ще умре от смущение и вълнение, а тялото му сякаш бе на път да избухне от напрежението.

 

Накрая той изломоти някакво извинение и се претърколи. Ингрид го изгледа с усмивка и взе ръката му в своята. "Ела да погледаме залеза," рече тя и го поведе към реката.

 

Двамата седнаха на брега и се взряха в небето. То имаше прекрасен розово-лилаво-червникав оттенък. Бьорн никога преди не си бе мислил, че това е красиво, ала сега това му се видя естествено. Ингрид подпря главата си на рамото му и замълча за кратко. Бьорн никога не се бе чувствал така щастлив през живота си. Обзе го някакво странно спокойствие и мир, така непознати му досега. Стига да имаше начин, той би спрял времето да направи този миг вечен. Ала не можеше.

 

"Трябва да се връщам в селото," рече тя тихо. Неудоволствието беше очевидно в гласа й. "Трябва."

 

"Утре ще дойдеш пак, нали?"

 

Тя поклати глава. "Друг път. Утре не може." С това тя докосна рамото му и стана. "Ще се видим скоро, Бьорн," рече и изчезна.

 

 

 

Бьорн не го свърташе на едно място цяла сутрин. Какво му ставаше? Защо в мислите си се връщаше все към сконфузния миг, когато падна върху Ингрид и бе така близо до нея? Какво ставаше с тялото му? Какво беше онова странно напрежение в жилите му, от което не можеше да се отърве и неясните желания? А дори нямаше да види Ингрид. Това много го гнетеше. Той набързо улови няколко заека и се зае да ги чисти почти машинално.

 

Ами, можеше да е и другояче. Можеше да слезе до селото и да я види сам. Ковачът редовно купуваше от месото му, а така или иначе му трябваше един нов нож.

 

 

Бьорн простоянно се оглеждаше за един определен човек, но никъде не го срещна по пътя към ковача. Вместо Ингрид обаче той видя друго познато лице, което не бе виждал от седмици. Ако Бьорн можеше да нарече някого другар от детинство и приятел, то това беше Хадриан. Хадриан бе буен, силен и вечно усмихнат; двамата понякога ловуваха заедно и си устройваха детински състезания. Ако Бьорн чувстваше своя връстник почти като собствен брат.

 

"Хей, Бьорн!" викна му Хадриан и го тупна по рамото за поздрав. "Какво те води насам?"

 

"Нож ми трябва," каза Бьорн само половината истина. Не знаеше как да му сподели за Ингрид.

 

"Аааа," рече Хадриан. На широкото му червендалесто лице се изписа разбираща усмивка.

 

"А ти?"

 

"Аз? О, имах една…" Хадриан понечи да продължи, когато нещо привлече вниманието му и той млъкна. Бьорн източи врат да погледна в същата посока.

 

Сърцето му затуптя силно. Беше Ингрид. Носеше кош с дрехи в ръцете си и весело разговаряше с жената на ковача. Косата й както винаги бе закичена с цветя. Очевидно усетила, че някой я наблюдава, тя извърна глава и прати ведра усмивка към двамата младежи, сетне се прибра в къщата. Намигна ли им тя? Бьорн само примигна, а лицето му се зачерви.

 

Бьорн осъзна, че Хадриан му говори. "Моля?" рече той разсеяно.

 

"Хехе. Питах те дали я познаваш."

 

"Коя е тя?" каза Бьорн съвсем непринудено.

 

"Ингрид й е името," обясни Хадриан. "Чужденка е." Вдигнатите вежди на Бьорн явно го насърчиха да продължи. "Имам предвид - родена е в друго племе. Затова косата й е тъмна." В тяхното село почти всички хора бяха руси със светли очи, като Бьорн. Само Хадриан, майка му и неколцина други се отличаваха с тъмни коси, но то бе защото коренът им беше от други племена.

 

"Откъде идва?" попита нехайно Бьорн като прикри любопитството си. Искаше му се да научи всичко за нея, а не искаше да издава, че вече знае част от историята й. "Сигурно е дошла скоро."

 

"Така е. Ама ти наистина ли нищо не си чувал?!" Хадриан изглеждаше изненадан. Той си изтупа си дрехите и седна на един камък. Бьорн поклати глава и направи същото.

 

"Беше голямо събитие, ала тогава беше зима. Ти не идваше много тогава." Хадриан кима в посоката, където беше изчезнала Ингрид. "Дъщеря е на вожда Ангъс."

 

Това накара Бьорн да хлъцне с изненада. Този бил прочут войн, вожд на своето племе и славата му се носеше в тяхното село. Имаше слухове, че взел за жена момиче от тяхното село, но до сега Бьорн не се бе интересувал много дали това бе истина. "И какво прави при нас?" попита накрая той.

 

"Майка й пристанала на Ангъс и така се родили тя и братята й. Когато баща й и братята й загинали славно в битка и тя останала съвсем сама, дошла да живее при брата на покойната й майка, ковача." Хадриан кимна. "Едва намерила пътя през зимата. Смело момиче."

 

"Ооо," успя да каже Бьорн.

 

"Сега помага на жената на ковача. Всички младежи се интересуват от нея, но тя не обръща специално внимание на никого." Хадриан въздъхна.

 

Бьорн отвори уста да каже, че към него се отнася другояче, ала си замълча. Вече бе твърде късно да разкаже на приятеля си, че знае голяма част от това, което преди малко чу направо от нея самата. Не спомена и за срещите им край реката - може би и тя щеше да му се сърди, ако го направеше.

 

"Аз трябва да свърша с ковача преди да започне да се смрачава," рече той и стана. "Хубаво бе, че се видяхме. И новини ми каза също."

 

"Хе. Може пак да поговорим. Пази се, Бьорн."

 

Ловецът само кимна и влезе при ковача.

 

 

 

Слънцето вече бе изгряло когато Ингрид пристигна край реката. В ръцете си носеше нещо увито, какво точно Бьорн не можеше да прецени. Той седеше на брега на рекичката и я чакаше. В последната седмица бяха превърнали това в ритуал. Щом зората пукнеше, тя се измъкваше от къщата на ковача, за да дойде да се срещне с него. Двамата седяха заедно и разговаряха или беряха плодове и билки, опознаваха се един друг. Ала нещо притесняше Бьорн, а не знаеше как да подхване темата. Той никога не бе имал толкова близък човек, колкото му беше сега Ингрид. Веднъж разбрала, че той е научил за произхода си, тя му разказваше за баща си и за чудовищата, които бе победил, за битките на племето си с враговете. После младата жена, глава облегната на рамото му, му бе доверила, че единствено с него се чувства щастлива като във времето, когато е била сред своето племе, сред семейството си. И двамата бяха самотни и откриваха радост и взаимност в компанията на другия. Ала защо тогава вместо да си отиде странното напрежение, което изпитваше Бьорн само се засилваше с времето? Искаше му се да я докосне, да прокара пръсти през хубавата й тъмна коса и да погали кожата й, ала го бе срам да й каже. Но нима не му беше тя най-близката? С всеки изминал път, щом бяха заедно, чувството ставаше все по-силно и смущаващо.

 

Tя го докосна по гърба с върха на пръстите си и седна до него. "Добро утро, Бьорн."

 

Той отвърна на жеста. "Добро да е." Изгледа вързопа, който носеше тя. "Какво е то?" попита я той.

 

"Ами. Риза." Зелените й очи го гледаха дръзко. "Предния път ме упрекна, че вече не се къпя." Бьорн кимна унило. Така беше. "И аз ти казах, че не е справедливо." Младежът кимно отново. "Но аз искам да се изкъпя."

 

"Да си тръгна ли?" попита я той. Усещаше как цялото му същество посърва. Искаше отново да я види как се съблича, как се радва на водата.

 

"Не. Ще го направя само, ако и ти го направиш."

 

"Н-н-н-н-ние? Заедно?" заекна Бьорн.

 

"Само ако имаш кураж за това, ловецо." Тя наведе глава към него и прошепна, гласът й трепереше. "Имаш ли?"

 

 "И да се съблека?"

 

Ингрид кимна. Бьорн я изгледа втрещен. Това трая само миг. След това тя стана сама и започна да отвързва връзките на роклята си. Когато падна в краката й, момичето бавно разхлаби ризата си, докато тя не се смъкна бавно надолу по стройната й снага. Бьорн не можеше нито да преглътне, нито да извърне поглед от нея. Защо му се искаше така силно да я докосне, да погали нежната й кожа? Ала как би могъл с тежките си мечешки лапи? Какво би си помислила Ингрид? Сигурно щеше да я изплаши. Вопъл се надигна в гърдите му като вопъл за помощ на ранено животно.

 

Ингрид го погледна само още веднъж и му направи знак с ръка да я последва, сетне навлезе във водата. Бьорн я гледаше с копнеж. Какво да направи? Така му се искаше, ала така се страхуваше. Страх го беше, че тя ще му се изсмее, ще го отхвърли, или щеше да се ужаси? Ала най-лошото нямаше да е само това. Ингрид му беше толкова близка… ако я прогонеше с мечешката си недодяланост - как щеше да си прости? Как щеше да живее с презрението към себе си, че е загубил единствената си приятелка?

 

Страх. Ловецът презираше тази дума. Тя бе безчестие за един мъж. "Ще имаш ли куража", го бе питала тя. Той обмисли. Можеше да я отбъсне със сигурност, ако се съблечеше и я уплашеше. Но може би Ингрид щеше да го презре повече, ако си останеше страхливец и само я гледаше както гладен стар вълк гледа заек?

 

Между страха да я последва и желанието да го направи, надви желанието. Ингрид беше вече в реката и водата стигаше до шията й. Усмихваше му се окуражително. Бьорн стана и съвсем внимателно започна да съблича кожите си. Една по една, те падаха на купчинка до нейните. С всяко парче се увеличаваше страхът, но и решителността му. Когато остана последната кожа покриваща слабините му, той не се поколеба. С бързо движение той я събу и застана съвсем гол на брега.

 

Беше му много трудно да вдигне поглед от земята и да го премести към Ингрид. На нейното лице бе изписана най-широката усмивка, която той бе виждал някога. Нямаше и следа от уплаха или отвращение на лицето й; вместо това в погледа й се четеше огромна доза любопитство и интерес. Бог знае защо очите й бяха приковани на мястото, където се съединяваха краката му. Съвсем инстинктивно Бьорн се закри там с ръце, а Ингрид само се ухили и го подкани с ръка.

 

Без да му мисли много, той я последва във водата и се запъти към нея. Тя изписука весело и заплува навътре. Неговият рефлекс на ловец се обади и Бьорн се спусна след нея; не бе трудно да я настигне и да я докосне по рамото.

 

Ингрид се обърна и се оказа на една крачка разстояние от него. За нея плуването беше необичайно и изморително и тя си поемаше дълбоко въздух; гърдите й бързо се вдигаха и спускаха. Бьорн се взря в бялата й шия, в мократа й тъмна коса, в нежната кожа, в деликатните извивки на тялото й. Отново му се прииска, но силно както никога до сега, да я докосне, да я пипне. Да й каже, че я боготвори. Непреодолимо желание изпълни жилите му. Тя му бе така близка, ала и така далечна, недостижима: бяха само на ръка разстояние, но той усещаше, че ги дели истинска пропаст.

 

Бьорн внимателно вдигна очи към нейните. Мислеше си, че те сигурно изразяват цялата болка и отчаяние на света. Погледите им се кръстосаха само за миг.

 

Ингрид бавно посегна към него и го докосна по бузата. Връхчетата на пръстите й обходиха лицето му, сетне се спуснаха към шията. И когато тя набра смелост отново да го погледне, в очите й се четеше същото трескаво желание, каквото и в неговите.

 

Бьорн се предаде.

 

Ръката му се вдигна и погали рамото й, тя потрепери и тръпката прониза самия него. Дълбоко в него нещо се пречупи; сякаш невидимите стени между двамата паднаха. Той жадно прокара пръсти през косата й за да се наслади на коприненото усещане; тя помилва брадата му. Обятията им се разтвориха едновременно и те потънаха в прегръдките си.  Ръцете на Бьорн зашариха по гърба й, по гърдите й, и за пръв път той изпълни мечтата си да докосне и милва кожата й без да се страхува.

 

Колко време стояха така заедно в реката и двамата не можеха да кажат; бяха загубили представа за него в безкрайната поредица от милувки и взаимно изучаване. Бьорн погали бедрата й под водата и се спря на мястото между краката й; изненада се колко бе нежно, гладко и топло. В отговор Ингрид се надигна да целуне устните му и хвана китката му, сетне го поведе към брега.

 

Бьорн не се съпротивляваше; нито имаше сили, нито искаше. Чувстваше се като дете, което цял живот бе търсило нещо и най-сетне го бе намерило. Ингрид не го беше отблъснала, нито се бе изплашила от него; вместо това тя го бе приела, приела…

 

Когато се озоваха на сушата,  Ингрид легна на тревата и стиснала ръката му, сякаш се страхуваше, че той може да избяга в противен случай, го подкани да я последва. Бьорн покри гърдите й с целувки и не сваляше очи от нея, докато тя примижваше и се извиваше под него. А когато се спусна към корема й, тя изстена и само го привлече към себе си.

 

Не опитът, а инстинкът подсказа на Бьорн какво да направи. Той целуна шията й, погледна в очите й и, щом срещна одобрение в тях, се наведе над нея и телата им се сляха. Стон се изтръгна от момичето, което губеше моминството си, ала погледът й му казваше да не спира, да продължава. Наранил ли я беше? Болеше ли я? Можеше ли да си прости, ако беше така? Мислите избледняха и се сляха с удоволствието и запрепускаха в такт с движенията му.

 

Бьорн бе сам цял живот и най-сетне в очите на Ингрид бе открил самия себе си. Радостта и облекчението се сляха в едно и за пръв път, откак майка му умря преди много години, той усети сълзи по бузите си, а като огледален образ Ингрид плачеше с него.

 

Имаше нещо толкова красиво в това, във взаимността, че болката премина в ликуване, а ликуването в екстаз. Бурята бавно утихна и Бьорн отвори очи, за да се вгледа в жената до него.

 

"Толкова си красива," каза й той.

 

Тя само му се усмихна уморено и кимна.

 

Понякога мълчанието казваше сто пъти повече, отколкото хиляди думи.

 

(следва продължение)

 

© Идън Р Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??