Левски-замъкът на темплиерите. Полетът ни беше чак по обед .Ето защо аз
използвах времето, за да се излежавам в удобното легло на "Славянска беседа" и
да проведа един два телефонни разговора със жена си, синчето и партньора ми с
когото разкарвахме брикети от фабриката в Гълъбово. Все пак независимо, че
отивах на мисия, не мислех да зарязвам един от източниците си на приходи. Тъкмо
бях привършил телефонните разговори и телефона ми звънна. -Ало-чух познатия глас
на моята виртуална приятелка.-Къде си? -В Славянска беседа.-отвърнах
аз.-Излежавам се и се чудя как да ставам, за да се приготвя за предстоящия
полет. -Оооо-ставай мързеливецо,че ще изтървеш самолета-изчурулика ми тя, но
усетих леко тъжна нотка в гласа и. -Май нещо не си в настроение?-попитах я аз.
-Ами как ще съм?Ти заминаваш за Португалия, а аз оставам във скучната София. Не
е честно? Искам и аз! Направо не можете да си представите колко бързо вземам
понякога решенията. И то без много да се замислям. Може един път годишно или на
няколко години да ми се случи подобно нещо, но като ми се случи и не ме пуска по
няколко месеца. -Затвори и изчакай малко –казах и аз.След това звъннах на
капитана. -Здрасти. -Здравей. Какво има-чух познатия глас.-Готов ли си вече?
-Да. Готов съм –отвърнах. -Обаче възникна един проблем. -Какъв е той? -Ще може
ли да вземем още един човек със нас?Знам че не отиваме на екскурзия, но държа да
попитам, за да не ме е яд после, че не съм опитал. -И кой е той?Жена ти ли?
-Не.Една моя добра позната от София.Тя познава добре Португалия и особено града
в който ще отидем.Има роднина там. Може да ни бъде от полза. Капитанът замълча
известно време и го чух как разговаря с някого до него и не след дълго чух
отново гласа му. -Става.Може да дойде.Мисля, че ще имаме нужда от нея.Дори ще ни
бъде от полза.А и така ставате трима на трима. Ще има равновесие в екипа и няма
да има дразги. -Благодаря-казах аз и затворих. След това набрах моята виртуална
приятелка на име Роси и попитах: -Ало?Роси? -Мама е в банята-чух гласа на дъщеря
и Нати. Кой я търси? -Един чичко от гара Левски. -Какво да и предам? -Кажи и да
си приготвя багажа, че ще лети до Португалия да оправя едни преводи и
легализации на португалското аташе на изкуствата, който си е забравил дипломата
в Португалия на масата и може да стане дипломатически скандал и изискват майка
ти като най-оправна от този бранш и с най много връзки в международните
министерства. -Добре, ще и предам-каза дъщеря и и аз затворих телефона. Сега
трябваше да се приготвям. Нямаше време за излежаване. Протегнах се и започнах
бързо да мърдам пръстите на краката си. След това започнах да карам колело в
леглото. Протегнах се още един път.Завъртях се на една страна и се приготвих за
заспивам, но мигом се събудих и седнах на леглото. След това се изправих и
започнах бавна гимнастика, включвайки медитация и самовнушения. След петнадесет
минути извадих нунджакото и започнах бавно да го въртя около мен.След още пет
минути влязох в банята и си взех един душ. После се изсуших на сешоара и слязох
в кафето за да закуся. Изпрасках две принцеси и една чаша мляко с какао, след
което се взех любимата дъвка "Орбит" и се качих в стаята за да взема двата
сака,които си бях приготвил.Тъкмо излизах и заключвах вратата и телефона ми
звънна.Беше Роси: -Защо се шегуваш така жестоко с мен?-чух полусърдития и
полушеговит глас. -Не се шегувам.Идваш с нас в Португалия. Получих разрешение от
шефа.Стягай си багажа. -Много си лош!-чу се отново. -Продължаваш да се шегуваш.
Че и Нати си заблудил нещо за някакъв португалски посланник. -Да тука не
отричам, но за Португалия не лъжа. -Кажи, сериозно ли?-невярващо изпука в
слушалката ми моята виртуална позната. -По –сериозно от това не може да
бъде.Така че,ако имаш международен паспорт и здрав сак под ръка,стягай си багажа
и след два часа те искам на летището. Или пред офиса ти. Ще минем да те вземем с
колата. -Урааааа!Заминавам за Португалия-чух се радостния и глас ,а друг детски
,който принадлежеше на дъщеря и ,която тя наричаше галено нати се обади: -Мамо
никъде не те пускам.Достатъчно ми беше това лято, когато те пуснах на Варна. -Ще
ти донеса...не чух какво каза по нататък, защото затвори телефона. Оставих ключа
на рецепцията и излязох от хотела. Вън вече ме чакаше лимузината с Велислава.
-Здравей –усмихна ми се тя.-Как спа? -Горе-доло-отвърнах аз.-и попитах-Закусвала
ли си? -Не-отвърна ми тя. -Имаши ли нещо напротив да си взема една закуска от
някоя лавка наоколо?-Не знам защо, но двете принцеси ми се бяха видяли
недостатъчни. -Отвори секцията вляво от тебе-посочи ми тя.Има няколко вида
закуски,но ако не ти харесат ще спрем някъде. Вътре имаше понички ,кифлички с
локум,мармалад и шоколад и два вида банички. -Хей,какво правите вие бе?-приятно
изненадан възкликнах аз.-Сега остава и нещо горещо да има за пиене и ви
признавам лимузината! -Виждаш трите термоса нали?-усмихна ми се Велислава.-Във
единия има мляко с горещ шоколад.В другия е кафето,а в третия чисто мляко.
-Супер –промърморих аз и се заех да унищожавам една поничка.До термосите имаше
пластмасови чашки.Взех си една и казах-Горещ шоколад. Велислава отвъртя
капачката на единия термос и ми наля в чашката. -Заповядай. -Благодаря-казах аз
и се отдадох на удоволствието от сутрешната закуска.Или по-точно,втората
сутрешна закуска.Ееех....От кога не бях си закусвал така.В къщи тъщата правеше
закуска на синчето,а аз си мажех омръзналите ми филии с маргарин или линко и
втръсналия ми мед.Друго си е някой да се погрижи за закуската ти.-Ей-плеснах се
аз по челото,като без малко щях да се залея с шоколада.-Знаеш предполагам,че
трябва да вземем и един нов член на екипа? -Да.Няма проблем.След като вземем и
останалите от офиса,ще отидем за твоята позната. -Да и се обадя ли? -Няма нужда
,аз вече го направих.Ще ни чака близо до нашия офис.Тя знае как да ни намери.
-Идеално-измлясках аз и се заех да унищожавам второ поничка.Първата беше с
мармалад,но втората се оказа със сирене. След един час всички бяхме в пълен
комплект и Роси само ми хвърляше усмихнати погледи докато Велислава и обясняваше
същността на задачата. Виждах изненадата изписана по лицето и,но както всяка
везна,тя успя да се настрои бързо на вълна приключения и сега забелязвах
огромния интерес с който слушаше .Зачудих се дали да не изям трета поничка,но
размислих.Лимузината се поклащаше леко и ни отнасяше към летището-Беше чуден
октомврийски ден.Датата беше девети октомври две хиляди и пета година.Само след
шест дни щях да навърша тридесет и девет години.Възраст необикновена и изпълнена
с приключения,особено ако си заврян зет като мене? Телефона ми звънна.На дисплея
беше изписано името на синчето. -Татко къде си бе?Кога ще си идваш? -След два
три дена. -Знаеш ли, че ми трябват пари за да си заредя ваучер на телефона, а
дядо ми не иска да ми даде ,защото съм ги играел на еврофутбол и съм щял да
стана комарджия.Аз само по тридесет стотинки пускам. -Знаеш ли якето ми,което е
в гардероба,коженото?-попетах го аз. -Да -отвърна ми той- Защо? -Вътре съм
оставил двеста лева—Не ги казвай на майка си за да не ги изхарчи за глупости,но
можеш да вземаш от там когато ти се наложи. -Сериозно ли бе?Веднага отивам да
проверя.И го чух как трополи.-Верно тука са? -Какво е тука?-чух гласа на жена ми
до него?-Пита ли го кога ще се прибира,защото идваха хора да се записват за
въглища. -Питах го-чух синчето-След два три дена.-След което тихо ми
прошушна-Намерих ги-Няма да ги обаждам на майка ми.Чу ли? -Чух-отвърнах.-Хайде
затваряй вече.Ако искаш вземи и си зареди ваучер от тях. -Добре-чух радостния му
глас и той затвори. Вече бяхме пред летището.На входа ни очакваше капитана с
билетите в ръка.Сбогувахме се и се качихме на самолета.Бяхме във първа класа и
всичко беше луксозно и широко.Стюардесата ни посрещна усмихната и ни настани по
местата.Аз се паднах с Велислава.Роси ми се усмихна от съседната седалка,където
беше седнала със Сергей.Направих и знак с ръка.Ако искаше да се разменим.Тя ми
кимна усмихната.Погледнах Велислава :/ -Нещо напротив да седнем с моята
виртуална приятелка.Отдавна не сме се чували с нея. Велислава ми се усмихна и
стана и след миг Роси се тръсна на седалката до мен. -Здравей-поздрави ме
тя.Благодаря ти много. -Няма за какво.-отвърнах.А и трябва да благодариш не на
мен ,а на капитана. -На него вече му благодарих.Да знаеш Нати едвам ме е
пуснала.Антонио въобще не се и замисли само ми каза ако видя някоя по хубава
видеокарта да му купя за компютъра. -А половинката? -О,с него нямаше
проблеми.-засмя се тя.В последно време е станал много добър. -А така-отвърнах
аз.-Това да се чува. Роси ме изгледа и попита: -Какви са тези хора?Каква е тази
мисия? -Дълга история-усмихнах и се аз.И си поех дъх защото самолетът започна да
набира скорост по пистата.Придърпах раницата да е по-близо до мен ,а Роси ме
загледа очудено: -Каква е тази раница от която не се разделяш?-Да не би да е
парашут? -Да –отвърнах аз и се засмях.Страх ме е от високото и помолих капитана
да ми намери един парашут за всеки случай,ако вземем да падаме.Ще те взема със
себе си,споко. -А останалите от екипа?-попита ме тя шеговито.-Явно не ми
вярваше,защото колкото повече казваш истината толкова по-вече не ти вярват.За
определени хора става дума.-Те какво ще правят? -Те имат крила-пошегувах се и аз
и затворих очи защото самолетът рязко издигна носа си нагоре и започна да се
издига.Така постояхме мълчаливо няколко минути без да си говорим.Наоколо не се
чуваше нищо освен монотонното бучене на двигателите.Замислих се за целта на
мисията и за това, че само преди няколко дена стоях в интернет залата си и си
печатах стихчетата,които после публикувах в интернет,за да си повдигам
разклатеното самочувствие и да говоря с хора за които четенето на книги
представляваше истинско удоволствие,което за съжаление се изместваше в
последните наколко години от рязкото настъпление на компютрите и промяната в
мисленето на всяко следващо и по-разглезено и свикващо към удобства
поколение.Макар че за разлика от нашето ,то беше ,според желязната логика на
прогреса ,все по умно и по умно,но и малко по-мързеливо.Усетих ,че започвам да
задрямвам.Хвърлих бегло поглед към моята спътничка до мен.Тя се беше загледала
през прозореца.В момента летяхме над планинска местност и се виждаха няколко
върха които пробиваха рядката облачност.Гледката беше наистина прекрасна,но аз
реших да релаксирам и продължих дрямката си.Незнам колко време съм дремал но
внезапно усетих леко докосване до ръката си.Видях уплашеното лице на Роси и
мигом се събудих,но не отворих напълно очи а само стиснах в отговор ръката и.
-Какво? -Май има терористи на борда?-прошепна ми тя. -Стига бе.Да не си сънувала
единадесети септември-промърморих аз ,но внезапно креслив глас на развален
български прозвуча по уредбата над главата ми. -Моля пътници за
внимание!Самолета е под контрола на Организацията за освобождение на ПИУ!Ще
отклоним самолета минимум от курса след което ще ви освободим за да продължите
вашето пътуване!Молим за вашето съдействие!Ние не смятаме да взривяваме
самолета.Просто ще прелетим над мястото,където смятаме да скочим.Благодарим
предварително за внимание и пожелаваме на пътници спокойно пътуване.Само десет
минути търпение и всичко наред!Моля никой да не предприема никакви действия за
да няма усложнения! -Интересни терористи-погледнах към Роси.Тя само ми кимна с
глава и извади телефона си. -Прибери го-прошешнах и аз.-Да не си помислят че се
обаждаш където не трябва. -Исках да се обадя на Нати-отвърна ми шепнешком и тя.
-Изчакай за сега.Нека първо се освободим от тях и тогава звъни колкото си
искаш.Макар че доколкото знам е забранено да се звъни от самолет. -Добре-съгласи
се Роси.След което се загледа през прозореца,но продължи да ми стиска ръката.
Отпуснах се назад и притворих леко очи.После внимателно се озърнах под
спуснатите си клепачи за да видя какво правят останалите от екипа.Сергей
ровичкаше нещо по часовника си ,а Румен въртеше някакъв пръстен на пръста
си.Мими движеше безгласно устните си сякаш говореше мисловно с някой или със
самата себе си.Лицето и беше напрегнато ,но внезапно ми се стори,че то се
отпусна и дори лека усмивка заигра по него.Тя погледна към Сергей и Румен, а те
и отвърнаха със същите усмивки и после всеки извади вестник или списание,които
зачетоха все едно нищо не се беше случило.Тия започваха вече да ми стават
съмнителни.В самолета имаше терористи,а те си стояха все едно нищо не се беше
случило.Макар ,че ако се замислех ,точно такива бяха инструкците на
терористите.А и до тук не бях видял никакви терористи.Може би са завзели
пилотската кабина,а между нас имат съгледвачи.Можех само да гадая.Внезапно
самолета леко се наклони на една страна,а Роси ме погледна разтревожено. -Какво
стана?-погледна ме тя. -Предполагам ,че ще завием за малко
отклонение.-промърморих.Нали ще трябва да се стоварят тези терористи някъде.
Роси ми се усмихна и продължи да стиска ръката ми.Явно това и действаше
успокоително ,както на нея така и на мене.Уредбата над главата ми изпука и се чу
познатия глас: -Моля пътниците да запазят спокойствие!След няколко минути ще ви
освободим от присъствието си!Желаем ви приятен полет! -Това се казва културни
терористи-промърморих отново аз и незнам защо се надигнах от мястото си.Все пак
ме глождеше любопитството да надникна в пилотската кабина.Никъде не се виждаха
стюардеси.Ето защо се придвижих безпрепятствено до пилотската кабина.Роси
гледаше разтревожено след мен.Но вратата на коридорчето към пилотската кабина
беше подпряна с нещо отвътре,защото се отваряше само до половината.Подпрях я с
рамо и натиснах по-силно.Тя поддаде и се отвори.Край мене се свлече тялото на
една от стюардесите.Дишаше,но явно беше упоена.Хванах я и я сложих на близкия
стол до вратата на сервизното помещение.Огледах се за другите стюардеси, но те
не се виждаха.Внезапно до мен долетя хладен полъх и аз затреперих макар че бях
облечен с гащеризон.Дръпнах ципа му догоре и продължих напред.Вратата към
пилотската кабина бе подпряна също от вътрешната страна .Натиск с рамо и
процедурата се повтори ,само че този път до мене се свлече един ит
пилотите.Другия както и навигаторът липсваше.Стреснато се огледах.В пилотската
кабина нямаше никого.Само щурвалът се вдижеше напред назад ,а на екрана на
компютъра светеше надпис”Автопилот”.Стори ми се че аварийният люк от едната
страна е леко открехнат,и от там идваше хладният полъх.Замръзнах неподвижно
сякаш се страхувах да не би с някое излишно движение да наклоня самолета в някоя
погрешна посока.Ами ако се разхерметизираше самолета.Пристъпих бавно и погледнах
люка по отблизо.въздъхнах.Само така ми се беше сторило.И все пак.Къде бяха
террористите и останалата част от екипажа? -Ало полет 234-обадете се-чу се глас
в слушалките на пилото който лежеше на земята пред мене,но го оставих до си лежи
така,защото беше доста тежичък.Подложих една дебела кожена папка под главата му,
която съзрях на масичката до вратата и след кратко колебание взех слушалките от
главата му. Отвърнах в микрофона: -Тук полет 234.-Липсва повече от половината
екипаж .Тук са само единия пилот и едната стюардеса,н о предполагам че са силно
упоени от терористите,които превзеха и отклониха самолета преди половин час. -Не
пипайте уредите-чу се веднага гласът.-Кой сте вие? -Пасажер-отвърнах.-И не си
мислете че ще управлявам самолета,макар че не бих отказал.Мисля да събудя пилота
и да си влиза в задълженията. -Опитайте се,но на нас терористите ни казаха,че ще
се събуди след десет минути. -С кого говоря?-попитах аз -С контролната кула в
България,антитерористична група към министерството на външните работи.Аз съм
лейтенант Георгиев.Терористите превзеха самолета още при излитането и ние държим
връзка с тях от тогава, и по тяхно желание не сме информирали пътниците,защото
ни обещаха че няма да взривяват самолета ,а ще скочат от него когато наближат
набелязаната си цел.Но от шест минути нямаме връзка с тях и решихме че нещо се е
случило. -Случи се това,че терористите ни съобщиха,че са превзели самолета и
само щели да ни отклонят за малко от курса ,след което съмолетът отново щял да
продължи пътя си,но в момента не виждам никакви терористи ,а само един пилот и
една стюардеса ,които по всяка вероятност са упоени и незнам кога ще се
събудят.Останалата част от екипажа както и самите терористи липсват.Някакъв
съвет да ми дадете? -Не пипайте нищо по уредите.По всяка вроятност самолета е на
автопилот и ще се приземи на летището на автопилот,но все пак опитйте се да
събудите до тогава пилота . -Много успокоително -промърморих аз.-Сега ще отида
да се посъветвам с приятелите си които са в самолета .Може те да измислят нещо?
-Добре-чу се гласът на лейтенат Георгиев.Ние следим полета ви на радара и за
сега няма самолети по вашия курс които да са с изменен тафик,ако има нещо ще ви
повикаме по интеркома.Само трябва да го включите от червеното копче до вратата.
-Да,видях го-отвърнах аз и като включих връзката към салона се върнах в коридора
за да видя,защо бяха толкова спокойни моите приятели и смятайки да им понаруша
малко спокойствието. НА ВХОДА на салона се сблъсках с Роси и тя изпищя като ме
видя: -Къде изчезна ,мислех че вече са те..... -Какво са ме?-полушеговито я
погледнах аз...Нали имам парашут на гърба си. -Ама това сериозно ли е
парашут-изненадано ме погледна тя.-Аз мислех че се шегуваш. -По сериозно от това
неможе и да бъде,но аз трябва да поговоря с моите хора.И побързах да премина в
салона,където беше настанало истинско бръмчило от позвънявания ,охкания и
ахкания,които моето появяване накара в миг да престанат и да настъпи тишина.
Огледах се за екипа,но те вече идваха към мен.Сергей говореше нещо в една
слушалка която се подаваше от ухото му.Румен въртеше пръстена на ръката си
и....сякаш също му говореше,а Мими ровеше нещо в ...чантичката си ,в която нещо
мърдаше и дори ми се стори че растеше.Направо да се побърка човек!А после
изведнъж пътниците закрещяха един през дрег към изтерзаното ми и все още
невъзстановило си заврян зетьовско тяло: -Къде са терористите?Колко са?Кога ще
ни освободят?Няма ли да взривяват саморета?!...Имам важна среща в Лисабон...Ще
закъснеем ли много...Или да се сбогуваме с близките си?Кажете ни!Каже те ни!
-Моля!-Вдигнах ръка аз .-Положението е под контрол.Самолета лети по курса си.Но
е на автопилот,Повече от половината екипаж заедно със стюардесите липсва!Това
е!Терористите също ги няма,така че... Салона замлъкна за миг и после избухнаха
във още по-голямо охкане и ахкане. Вдигнах ръка. -Ако не викате и се постараета
да запазите спокойствие,ще ви бъдем много благодарни.Аз и моите приятели ,ще се
опитаме да приземим самолета,освнен ако няма пилоти сред вас. Мигом от местото
си се надигна един побелял джентълмен и се запъти към мен. -Иван Василев се
казвам.Управлявал съм селскостопански самолет.Ако мога да ви бъда нещо от
полза,на ваше разположение съм. След него идваха две млади момчета.Те се
представиха един по един: -Аз съм лейтенант Григоров ,а това е приятелят ми
лейтенат Спасов.И двамата сме завършили авио-училището в Долна Митрополия.Летели
сме само на бойни изтребители.Но ако можем да ви бъдем от полза,също сме на ваше
разположение. -И всички сте тръгнали на гурбет в Португалия?-пошегувах се аз.
-Аз отивам при сина-поясни побелелият авиатор.-Той е втора година в
Лисабон.Работи в една фабрика за алуминиева дограма.Парите не са много за там
,но като си дойде в България стигат за една година. -А ние отиваме сега да си
опитаме късмета-намеси се другият млад мъж.-Защото тук в България има масови
съкращения във войската,в която останаха само хора с връзки и по големи чинове
от нас.Е, ние младите какво да правим?Поне да изкараме някой лев? -Така
е-съгласих се аз.Елате с нас в пилотската кабина да обсъдим ситуацията и да ви
запознаем що годе с положението,което се очертава не чак толкова
безнадежно,както виждам.Огледах се за останалите от екипа.Те търпеливо изчакваха
да привърша диалога си.Останалите пътници край нас чувайки ,че има шанс и
надежда заеха местата си и започнаха да разговарят тихо помежду за предстоящите
събития.Влязохме в пилотската кабина и насядахме кой където свари,като се
стараехме да не закачаме щурвала,който се местеше плавно напред назад управляван
от автопилота,но до кога щеше да бъде така,един бог знаеше. Преместихме пилота в
салона с пътниците и оставихме Роси да се грижи за него и да се опитва да го
събуди.Тя обеща да се постарае.След това започна съвещанието. Пръв започна
побелеият авиатор : -Ръчката е подобна на тази с която карах моя самолет ,но
останалите копчарлъци не са ми познати.Момченца.-обърна се той към
пилотите-изтрелбители.-Дано поне са ви учили достатъчно добре да карате самолети
и вие да сте внимавали във час. -Ако говорим честно-отвърна единият от младите
лейтенанти.-В авиобазата все недостигаше гориво и имаме много малко летателни
часове.Но в общи линии ни се събират по сто двеста часа.Като гледам
разположението натаблото осемдесет процента от уредите са ми познати.Само
останалата част и тя е предполагам навигационната ми е непозната. -Аз имам малко
повече познания от тебе-намеси се и другият.-Карал съм подобен компютърен
симулатор,защото мислех да кандидатсвам за летец от гражданската авиация,но не
ми достигнаха връзките за да ме приемат...,а и рушветите-усмихна се той.
-Тц,тц,тц-изцъка с език беловласият пилот.-Едно време при нас ....
-Да,да-усмихнах му се аз-.Така е било едно време.А сега всеки взема
рушвети,защото парите не стигат до никъде.Но да оставим това.Предлагам и тримата
да се запознаете с уредите до колкото можете,а ние и се обърнах към останалите
от екипа,ще си поговорим малко,ако нямате нищо напротив.Само да не забравя-От
контролната кула казаха да не пипаме нищо по уредите. -Разбире се.-съгласи се
единият лейтенант.Но и да изключим автопилота,той пак може да се включи-Така че
не виждам нищо страшно.И за да потвърди думите си той се присегна и натисна едно
копче.Надписът на екрана изчезна и щурвалът се наклони рязко напред.Самолетът
започна рязко да губи височина и всички изпопадахме един върху друг.Аз бях
притиснат от дядото до предното стъкло и понеже самолетът беше забил силно нос
надоло погледът ми беше насочен към земята в която щехме да се разбием след
броени минути,ако не предприемехме нещо.Стори ми се че в далечината.Някъде
доло,на уютната и гостоприемна земя се виждат някакви кули.Приличаше ми на
замък.Може би беше замъка на темплиерите.Може би нямаше никога да
науча.Премигнах с очи и се опитах да се изместя към пилотското кресло,но не
успях притиснат от ускорението и дращещия по гърба ми пенсиониран пилот.Внезапно
самолетът се изправи и продължи отново нормалния си полет,а всички изпопадахме
по пода.Огледах се бързо.На пилотското място седеше жив и здрав пилотът ,който
бяхме оставили на грижите на Роси ,макар и малко поразчорлен и със съдрана
униформа,но вече буден,а на вратата се усмихваше щастливо самата тя-нашата
спасителка!Беше си изпълнила успешно задачата и беше събудила пилота.Как?Тепърва
щяхме да узнаем.Всички бяхме спасени.Идеше ми да я разцелувам.