Пленница 3 Самота

Започваме от средата ...

Самото начало е на https://otkrovenia.com/bg/proza/novata-az-nachaloto

P.S. Jonn, ако не си се отегчил от това, което си прочел до тук – да кажа гордо аз накрай – Mia+Лиа писаха около 5 часа безспир, ама дано да си е струвало това писане. Надявам се да не съм досадила. Тия двете искаха да натрият нослето на Jonn по фантазия или пък просто Jonn умее да влиза под кожата и на двете. Обаче май и на двенките  им са слаби ангелите, та тая тяхна фантазия умора няма май и ще и изядат те главата на оная Миглена, дето живее в баналното и сиво ежедневие. Както беше казал един път и тогава не те разбрах, та даже се обидих…”не ме приемай на серизоно”. Сега ми се иска да го кажа и аз, ала някак си не мога. Не мога да го казвам толкоз лесно туй, защото това са късчета от мен и може би така ума си прави своите подаръци сам на себе си в онази своя златна клетка, вътре по онез милиарди електрически вериги от неврони. Ала все си мисля, че човешката фантазия не е само плод на електрически импулси. Прекалено е цинично, ако е така. Може би има нещо друго в нас, душа и дух ли, що ли…не съм чак толкова мъдра, за да зная и това. И все пак ти благодаря Jonn, че ми правиш такъв прекарсен подарък за ума и духа, в който нейде там живея не в сивота и мъртво време. И това е нещо. Дори и никога с теб да не се видим реално, бих искала да ти кажа, че подаръкът за умовете и духа е ако не нещо серизоно, то най-малкото е нещо твърде НЕсериозно, ала като всяко несеризоно нещо  е истинско и цветно…..и там е нейде е кофчиката с шарени боички,  в която оня горе е забравил да сложи един единствен цвят – сивия!

********************************

Един ден от живота на една бяла робиня…

        Събудих се, изведнъж очите ми се отвориха и светлината нахлу в зениците ми толкова заслепяващо, че инстинктивно ги притворих и сълзи потекоха по бузите ми. Завъртях бавно глава към другата посока, навътре в стаята, където все още беше сумрачно. Отворих пак клепките си, тоя път беше по-добре. Потърсих те с очи в леглото, ала Теб те нямаше. Оооо, как забравих…днес ми беше казал, че ще отсъстваш от дома цял ден, някакви важни делови срещи. Е, очертаваше се тъжен и самотен ден.

       Затворих очи и се помъчих да се унеса в сладка дрямка. Oбожавам го този утринен унес, в който мозъкът хем спи, хем пък можеш да го командваш все едно е компютърен център и да го направляваш в желаната посока. Нещо като сън наяве. Лежах po гръб, завита с нежния чаршаф в бледолилаво, увита почти до брадичката. Ръцете ми спокойни и натежали, и те от унес почиваха с длани, положени отстрани на тялото ми. Краката ми леко разтворени, а кожата си усещах леко влажна. Само в ямките на мишниците чувствах, че ме гъделичкат капчици пот, с лек и естествен мирис на възбудено женско тяло, без капка изкуствен аромат. Ооо, някакво драскане тръгна по гърба и дупето и лицето ми се изкриви за миг в гримаса от болка. Спомних си белите и островърхи снежинки, впити в гърба ми от снощи. Сигурно няколко дена ще личат следичките по гърба. И усета на лека болка. Ала сега исках да се обърна настрани, защото не исках да изпитвам тоя усет, исках да тъна в сънно и блажено състояние на сутрешната нега, там, в моята нирвана. Съвсем полекичка се опитах да се извъртя иии… оххх, и онова остро и неприятно драскане го усетих отново, този път между бедрата. Товат ме накара да изтрезнея от опияненото си сънно състояние. Кааак забравих за това, което беше там!? Всеки път ли ще забравям или още не бях свикнала с него? Тънката верижка се беше врязала в цепката между влажните бедра, хладна и деряща. Ей сега, точно в този миг я мразех! Ненавиждах я и ми идеше да скоча, да преобърна целия наш дом и да открия проклетите клещи, за да прережа отвратителната си метална мъчителка. Така щях да бъда свободна да се завъртя в леглото без да усетя парещото врязване в най-чувствителната част от плътта ми.

        Не се случи нищо подобно обаче! Не скочих и не хукнах да търся клещи, защото знаех, че и да се съдера от търсене, ровене и преобръщане на всички кътчета и чекмеджета – нямаше да открия и помен от клещи. Или ги беше изхвърлил на боклука, или ги криеше в заключения килер. Както винаги ти беше помислил за всичко и се беше погрижил да не мога да сторя това. Мразех в тази утрин и теб, така както мразех тази верижка. Когато отворих очи не я усетих, защото ти я беше закачил на халкичката ми явно докато съм спяла и така прецизно я бе положил точно по средата на двата ми леко разтворени крака, че едва като поисках да се обърна настрани, усетих болезненото придърпване. Пръстите на едната ми ръка се плъзнаха по бедрото и прихванаха синджирчето, лекичко го отместих встрани, а то сякаш подигравателно и саркастично започна да издава звук зън-зън-зън… смееше ми се, присмиваше се на мен – пленницата на мъчителката си от метал. За миг си помислих, че си проявил малко милост и не си закопчал крайчето на синджирчето за халкичката ми с малкото катинарче. Ала увиии, пръстите ми го откриха. Е, сега съвсем те мразех, така както мразех и това катинарче. То беше с размер на малка стотинка, а ключето му беше толкова мъничко, че се чудех как изобщо е в състояние да се заключва подобно миниатюрно нещице. Представих си това ключе как в момента се крие нейде из черните косъмчета на верижката на врата ти под ризата и деловия костюм и ми се прииска да разкъсам тази делова осанка, да хвана в шепа тези косми и да те оскубя, ама така че да те заболи ужасно. А после да скъсам златното синджирче и да докопам златното ключе и да освободя от тиранията. То е толкова чувствително и деликатно, толкова е крехко и мъничко, че и най нежната верижка изглежда като груба верига в сравнение с него.

       Ала уви, теб нямаше да те има цял ден и аз щях да търпя и катинарчето, и това синджирче между бедрата си цял ден. Неее, това беше безумие. Аз бях пленница на собствената си духовна мазохистичност, ала се гледах отстрани и виждах една бяла робиня, вързана за своята женска същност на едно дълго синджирче. Гледала съм по филмите черни роби и робини, ала сега това не беше филм. Ти все се заканваше, че някоя сутрин ще осъмна така – като черна робиня в бялата си кожа. Поне да ме беше вързал за китката или за глезена. Ако ме види някой друг – сигурно ще помисли, че съм умопомрачена луда. В лудницата на собствения си дом. Ала и него мразех в този момент. Днес нямаше да мога да изляза навън и да се разхождам където искам, нямаше да мога да вървя като всяко друго свободно човешко същество по алеите на парка или по градските улици. Имах нужда от успокояване на духа си, защото ти бях ядосана, нещо повече – чувствах се гневна от безсилното си и толкова унизително положение. Ако беше тук, пред очите ми сега – щях да те убия с поглед!!! Очите имат подобна сила…

       Отметнах светло лилавия чаршаф и се погледнах между бедрата – вече знаех какво ще видя. Разтворих широко краката си, леко ги свих в коленете, надигнах се на лакти и се взрях в омразната верижка. Малкото катинарче си стоеше там, то тежеше някакви си грамчета и аз почти не го усещах. Проследих с очи тънкото и виещо се метално въже, брънка по брънка… спускаше се по леглото, после надолу, където си представях как е намотано на кръг, после продължаваше към стената ... Когато си дойде онази вечер и започна да се катериш по стълбата, за да монтираш някакво странно приспособление. Тогава те запитах какво пак си наумил. Ти се усмихна леко надменно и каза, че ще видя. Мен ми хрумна какво може да е това, ала все си мислех, че го правиш ей така, за да ми възбуждаш любопитството. Обаче сега това между краката ми не беше шега, не беше и сън. Това си беше голата реалност. Добре се докарах сама, няма що!

       Имах нужда от движение, може би така щях да разтоваря този гняв и бяс в себе си поне за малко. Станах, държах в дясната си ръка синджирчето, краката ми стъпиха на пода. Бях гола все още, изправих се на крака, налагаше се да пусна синджирчето, за да си облека халата. Завързах колана на кръста. Така поне нямаше да виждам това, което висеше между краката ми. Щях да си представям, че го няма. Плъзнах поглед надолу и го видях – то си висеше между краката ми. Пфууу, трябваше да опитам да вървя, да видя какво ще се случи. Тръгнах бавно, пристъпих едва напред, една крачка, две…пак чух присмехулния звук - зън-зън-зън. Неее, трябваше да заглуша този идиотски звук. Тръгнах волево напред. Хаааа, вървя нормално, само дето ужасният звук става все по-вбесяващо подигравателен. Обаче не звънтящ и ясен, а вече глухо съскащ по махагоновия под, аз вървях, а верижката просъскваше подире ми. Синджирчето започна да се размотава от пода, опитвах се да достигна до другия край на спалнята, до уредбата с дисковете. Исках да си пусна музика, за да заглуша това съскане подире ми, а и да намеря някакво спокойствие в душата си поне за миг. Стигнах до уредбата, избрах диска с любимия си женски вокал, онази черна перла - негърката Нина Симон. Пуснах си го и в ушите ми се разля топлия и кадифен глас на тази черна жена, в душата ми нахлу топлина и нежност и някаква стаена тъга: сякаш не пееше, а стенеше този черен глас. Представих си робините в онези мрачни времена на робство, ала се усмихнах тъжно, те са били силни жени, кой каквото ще да ми говори. Усмихнах се тъжно и за пръв път в стаята видях слънчевите лъчи, палаво играещи си по бледожълтите стени. Като кехлибарени бяха.

       Исках да пия кафе, черно и силно. Вратата на спалнята беше леко открехната, сякаш те е било страх да я затвориш, за да не ме събудиш сутринта. Отворих я широко и тръгнах боса по студената теракота. Леки тръпки преминаха през тялото ми, а косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Върнах се, за да си обуя меките пантофи. Сега не чувах съскащия звук след мен, а гласа на черната жена. Усещах леко придърпване, малко неприятно, ала се стараех да пристъпям бавно, за да не го усещам по-интензивно. Кухнята беше в най-отдалечения край на апартамента. Тръгнах вече обута в топлите пантофи. Халатът се разтвори, виждах голите си гърди с халкичките на тях и на пъпа, виждах и слабините си без никакви косъмчета. Всичко беше безсрамно видимо, като на малко момиче преди да са наболи първите интимни косъмчета.

       Влязох в кухнята. Охо, чакаше ме изненада. На бамбуковата маса стоеше любимата ми чаша за кафе, до нея кроасани и пълна купа с малки нарязани парченца пъпеш. Ти беше помисли за закуската на бялата си робиня. В кафе машината имаше пълна кана с кафе, топло и ароматно. Сега май нямаше бяс и гняв в мен и не ти се сърдех чак толкова много, като преди мъничко в спалнята. Е, цупех се, ала беше по-различно. Успя да ме накараш да не ти се сърдя толкоз много. Взех каната, налях си кафе и се разположих уютно в шарените и меки възглавнички на бамбуковия стол-кресло. Седнах с разтворени крака, очакваше ме закуска с пъпеш и кроасан, и кафе. Даже и ментолови цигари ми беше оставил. Това си беше направо кралска закуска за някоя принцеса…

       Така прекарах час или два. Не обръщах внимание на времето. Та аз нямаше за къде да бързам, нито да се опитвам да се надбягвам със стрелките на часовника. А и ги мразех, бях те помолила никога да не ми подаряваш часовник, освен ако не е пясъчен, и никога да не окачваш по стените на дома ни разни такива устройства, отмерващи и разделящи времето на късове мъртва плът. Ти се съобрази с това мое желание, у дома няма нито един часовник, освен оня голям пясъчен часовник, в който зрънцата се стичаха на тънка жълта струйка и мерят точно 5 минути. Нали си спомняш онази игра, в която слагаш часовника на стомаха ми, а аз да трябва да свърша в рамките на тези толкова бързо отлитащи зрънца в минутки без да съборя часовника от тялото си. Това изисква много прецизност и концентрация на сетивата ми, както и баланс на цялото ми тяло. А не успея ли да свърша докато изтече и последното зрънце пясък през тъничкото улейче... Обичам я тази игра.

       Стоя в кухнята спокойно отпусната и времето не съществува за мен. Само един черен протяжен глас ме гали, а в устата ми се топи парченце слънце - пъпеш.

         Любима моя поетична форма е японското хайку. Казват, че хайку не е стих, той не се чете, а се усеща. Хайку е усет за света и за нещата, ала тия, по-особените… Може би и за това избрах да нося нарисувано хайку по линията на гърба си, докато плътта ми е тленна и аз живея в тази си форма тук на земята…Дълго мислех какво да избера, защото татуировката е нещо, което е за цял живот. Тя си е там с мен, нося си я, ала аз мога да я видя само в огледалото. Все едно я няма, ала си я усещам с другите очи.

Хайде, стига съм седяла тук в тази кухня. Ах, това кафе…..не ми се става, но бавно отивам в банята. Поглеждам верижката си и сякаш сега тя не ми е омразна. Даже някак странно как в миг един се обръщат усетите в мен. Нали ме пита как така като съм флегматична и спокойна, мога да бъда друга. Ей на – сутринта исках да те обивам с поглед и да дера с шепи косми от гърдите ти, сега съм друга. И все съм аз - една и съща и различна.

       Влизам в банята, сядам на тоалетната чиния и повдигам верижката, за да не я намокря. Опъвам я лекичко нагоре, става ми интересно от това усещане, стискам се с всички мускулчета на слабините си. Приятно е, даже се възбуждам леко. И съм ококорила любопитни очи в собствената си анатомия, за да не пропусна нещо. Хем болезнено, хем възбуждащо-приятно. Възбудена съм… искам да се самолюбя в тази баня, с изумрудено зелена теракота. Обожавам изумрудения цвят и малахита

Държа с дясната ръка подвижния душ (за разлика от тази изумрудена баня, моята бяла баня няма такова преносимо приспособление) и топлата и ласкава вода облива гърдите ми, халкичките по зърната ми леко потрепват. Те, зърната ми са мънички, ала сега са възбудени и настръхнали. Гърдите ми изглеждат обли и големи. Водата ги масажира в приятна милувка. Насочвам струята вода надолу, между разтворените си крака и е направо като електрически ток! Струята е доста силна и ми действа като удар. Хващам с лявата ръка верижката и опъвам лекичко нагоре, сега вече усещането е убийствено – болезнено и сладостно в едно. Не мога да издържам дълги секунди на тази адски концентрирана сензитивност и отмествам през равни интервали (почти мигове от секундата) насочената струя. …Очите ми са плътно затворени, зъбите ми са прехапали долната ми устна и може би почти до кръв, всички мускули на тялото ми са напрегнати и концентрирани, сякаш искат да насочат цялата ми жизнена енергия в стомаха, а там е буря…

       Така мога с часове да си играя със себе си самата, светът се събира в една топла струя вода и една верижка, и вълшебство е това. Не зная дали миговете на оргазъм са нирвана, ала наистина тогава реалните измерения като време и пространство изчезват и онова, което се случва, за него няма достатъчно силни слова. После мога да опиша какво става…..обзема ме тъга, че не мога да уловя тоя усет и да го задържа за вечни времена. И да си го нося навсякъде с мен, в тоя земен и изпълнен с болка и страдание живот, уви … и може би и за това искам да се повтаря и пак, и пак, и пак ... за да мога поне в тия кратки секунди време да усетя своята нирвана. Аз така му викам на оргазма, не зная дали е точната дума, ала за мен това е словото…

       Отпусната назад, не знам колко време съм била така. Събудих се от хладната струя по бедрата... След малко се почувствах лека като перце, оставих душа и бавно тръгнах., прихванала с нежност моята верижка ...

Следва ...