От шест часа пътуваха из Ди Кар. Минаха през три военни поста, като на последния ги забавиха около час. Докато Венелин се разправяше с войниците, няколко хлапета се покатериха върху джипа. Измъчените мръсни детски лица се взираха в жената на предната седалка. Очакваше да искат пари или нещо друго, но те мълчаха – просто я гледаха, и от време на време се побутваха едно друго, за да се нагласят по удобно на капака. Тя им се усмихна и махна с ръка за поздрав, но не получи никаква реакция. Единствено погледи.
Обърна се, пресегна се към задната седалка и извади от сака един пакет.
Отвори вратата, слезе и застана срещу тях.
- Искате ли храна? – попита ги на английски.
Не последва нищо.
- Вени, моля те, попитай ги на арабски – провикна се към него.
Резултатът беше същият. Те просто я гледаха.
- Побързай, че тези хлапета започнаха да ме ужасяват.
Мъжът им направи знак да се махнат от колата, но докато слизаха от капана, не откъсваха поглед от жената…
Иракското слънце безмилостно нажежаваше въздуха, създавайки миражи сред пустинните пясъци.
Радина достатъчно изнервена от жегата и дългия път, непрекъснато гледаше навигатора.
- Според картата, след 30 км. ще пристигнем в Ериду. Или поне в онова, което е останало от него. Дано ръкописът на Хюсеин да си струва това безумно пътуване.
Вени знаеше, че го прави заради него, защото го обича. Тя мразеше арабите, културата им, езика им, вида им. Всичко свързано с тях, а най-много мразеше пустинята. Само за да придружи археолога, на когото беше посветила живота си, загърби цялата си неприязън.
Хюсеин му беше описал с точност гроба на бог Енки – Създателя на човечеството. Предупреди го, че мястото е известно на мнозина, но поради някаква причина, никога не са правени нито разкопки, нито крадци са се осмелявали да нарушат покоя на бога.
Венелин, като един модерен човек, прие с насмешка приказките на арабина, но от друга страна се откриваше възможност за бляскава кариера, която нямаше как да пропусне. Успя да убеди няколко спонсора в начинанието си, и ето, още малко го делеше от бъдещата слава.
- Така. Подай ми лопатата, ако обичаш.
Радина му помагаше колкото може, за да видят по-бързо гроба на онзи, заради когото изминаха хиляди километри.
Руините от някогашния велик град почти бяха скрити под вечните пясъци. Обикновеният човек не би си помислил, че на това място някога е живял Създателя.
Звукът от удара в метал ги накара да се усмихнат, въпреки жегата.
- Я да видим сега кой си – рече Венелин.
Саркофагът беше от някаква сплав, видимо неръждаема. В четирите краища на капака имаше подобие на винтове, чрез които явно се задържаше към долната част.
Радина разчисти с ръкав пръста и пред тях се откриха няколко реда текст.
- За съжаление не е нито сръбски, нито хърватски, нито английски, още по-малко на български – рече тя. – Ти си на ход.
Венелин вече беше съсредоточен върху написаното.
- Шумерски е, но тук става дума за Акхару, не за Енки.
- Акхару?
- Първите вампири в историята.
- Стига глупости. Знаеш, че обичам „Дневниците на вампира“, но това е просто филм.
- Казвам какво пише. Аз също не вярвам. Освен това, категорично се забранява махането на ключовете, за да не се пробуди Заспалия. Явно тези винтове са ключовете.
Спогледаха се, Радина му се изплези, след което завъртя горния ляв ключ. Венелин последва примера ù с десния. Отмести капака и за тяхно учудване в него лежеше напълно запазен труп. Дори труп е силно казано. Там лежеше заспала една жена, която по никакъв начин не приличаше на умряла.
Цялото ù облекло се състоеше от дълга рокля с пепеляв цвят. Нямаше никакви украшения, нито обувки.
Радина беше разочарована. Много. Въпреки че не вярваше нито дума на приказките на арабина, все пак очакваше, че ще намерят нещо с археологическа стойност. Поне един пръстен. Или чаша, или какъвто и да предмет. За сметка на това имаше жена. Заспала. Явно Хюсеин не само беше прибрал парите на Венелин, но и си беше направил шега с него.
Докато размишляваше по тези въпроси, жената отвори очи и я погледна.
- Боже Господи! – изкрещя Радина и отскочи назад.
Жената се надигна, седна в саркофага, погледна към Венелин и после пак към Радина.
- Все пак пророчеството се оказа вярно!
Радина се зачуди дали току-що не чу старобългарска реч.
Онази сякаш прочете мислите ù, защото се усмихна.
- Говоря всички езици.
- Извинете… кой, по дяволите, Ви е затворил тук?
- Адам. Помогнаха му Sanvi, Semangelaf и Sansanvi, но явно наистина Бог се е смилил над мен, след като изпрати потомката ми да ме освободи.
Радина не знаеше какво да мисли, просто попита:
- Коя сте Вие?
- Аз съм първата жена. Лилит.
© Милен Милотинов Todos los derechos reservados