Вече сме в самолета. Дори да искам да се впечатля, няма да мога, защото не знам кое е стандарт и кое лукс в тези машини. Тази е малка, поне така си мисля. Той не ме пита нищо. Благодаря! Запознава ме с хората, които са там, настанява ме и след малко сяда до мен. Стягам се в седалката, тук ли ще седи? Избери си друго място, виж колко има! Срещу нас има две свободни седалки и се чудя дали не е по-добре така, иначе ще го гледам през цялото време.
– Гладна ли си?
– Не.
– Добре, ще ядем, когато кажеш. Сега ще излетим, страх ли те е?
– Не.
Всичко е прекалено… и започва да ми изглежда сюрреалистично. Изпитвам някакво вълнение, но то не е страх, по-скоро е смесица от серотонин и адреналин заради предстоящото отлепяне на машината от земята, очаквам го с нетърпение. И ето, случва се – двигателите се включват един след друг. Чувствам с тялото си как се предава мощта им в кръвта ми, и ме обзема еуфория. Стискам все по-силно облегалката, прехапвам устни и очаквам… Той слага ръка върху моята, о, това се превръща в истинско преживяване. Откъсвам поглед от стъклото и се обръщам към него.
– Не се страхувай! Времето е хубаво.
Кимам в съгласие и си разрешавам една истински възхитителна усмивка, предполагам, че очите ми искрят и изглеждам като малко дете в сладкарница.
– Неее, готино е.
– Така ли? – изненадан е. Усмихва се лукаво – без да отваря устни.
Обръща дланта ми и вплита пръсти между моите. Твърде е невероятно, за да разсъждавам върху усещанията си, просто им се оставям. Самолетът бързо набира скорост.
– Много – кимам.
Ето, отлепя се от пистата. Стискам го здраво.
– Ухааа! – изтръгва се възклицание от гърдите ми.
Сърцето ми бие, краищата на устата ми се стремят към ушите. Това е радост – чиста, първична, физическа, детска радост. Иде ми да скачам в седалката, но съм с колан, затова само се въртя енергично и тръскам глава.
– Ха-ха-ха – смее се Мейс, просто се радва, заразих го. – Стой мирна!
– Който може, да стои! – отговарям и поглеждам през прозореца, да видя как набираме височина, не мога да изпусна това.
Когато пътувахме с Мая, бяхме на огромни самолети, нямах възможност да усетя това, нито да гледам през прозореца, както сега, а и я успокоявах през цялото време. Сам отново се смее и го поглеждам.
– Благодаря! – казвам много тихо, почти само с устни.
Стиска ръката ми и придобива съвсем сериозно изражение:
– Харесва ти.
– Оооо, иска ли питане? Много даже, мисля, че това е пристрастяващо.
– Радвам се. Има такова нещо.
– Като се качим на необходимата височина, може ли да ставам?
Смее се отново:
– Къде искаш да ходиш? Може.
– Ами така – да обиколя. Ще ми се карат ли, ако надникна в кабината? Искам да видя как машината пори небето – показвам с ръка като децата и издавам свистящ звук – Вссссс.
Вече съм го разсмяла необратимо, не може да се спре. Иска да ми каже нещо, но смехът го дави. Смея се с него – то е заразно. Накрая се успокоява.
– Ще те уредим някак.
Не вярвам, че го казва, знам, че е забранено. Изскубвам си ръката от неговата, завъртам се с тяло към него и събирам длани в молитвена поза, като правя гримаси тип Луи дьо Фюнес: „О, моля те, моля те!“. Следва нова серия от разтърсващ смях. Ама много хубаво се смее. Спри, че да си поема въздух, де!
Винаги ли ще ми е така хубаво? Спомням си, че снощи го обидих именно за този самолет. Така ми е виновно сега, но няма да споменавам нищо. Как посмях да осъждам живота му, той си е негов, точно както и моите вещи са си мои и не ми бе приятно да ги коментира. Ясно е, че продължавам да греша и да се уча, но ми се иска да знае, че съжалявам, дето го обидих.
След известно време става и говори нещо със стюарда, странно ми се струва, че той е мъж. Гледам през прозореца, но слънцето е много ярко и ме заслепява. Затварям очи и се отдавам на размисли. Усмихвам се заради лъчите, които ме покриват със силата си, усещам как те възбуждат клетките на лицето и шията ми и една много приятна емоция се разлива навсякъде по мен.
– Елена, ела!
Отварям очи и срещам неговите точно пред мен. Сам се навежда да ме разкопчае. Мога и сама, не се доближавай! Повежда ме за ръка – пилотската кабина! Майчице!
– Заповядайте, госпожице! – казва главният пилот, който стои пред нея. – Няма да пипате нищо освен щурвала, него може да го хванете, без да натискате бутони. Не се притеснявайте, сега управлението е в помощника.
Аз! Луди ли са?!
– Не, не! Не искам да ви преча.
– Спокойно – насърчава ме той. – Нищо не може да объркате. Абсолютно забранено е да говорите, разговорите в кабината се записват, а нямате право да сте там.
– Не искам да Ви създавам проблеми.
Хвърлям бърз поглед на Мейс. Ах, тиии! Хората ми угаждат, няма да ги карам да чакат. Влизам, кимвам за поздрав на втория пилот, сядам плахо в седалката и се намествам – много е удобно. Поглеждам напред и се взирам в онова, за което мечтаех – небето. Страхотно е! Няма какво да си кривя душата, божествено усещане е. Като малка си играех със самолетите на батко. Представях си точно същото. Докосвам леко това нещо, с което се управлява. Получавам одобрително кимване от пилота до мен и хващам по-здраво. Отпускам се и се наслаждавам. Отпред има невъобразим брой бутони, стрелки, графики. Гледай напред, затова влезе! Поемам си въздух и се вторачвам в далечината. Ние порим пространството! Онова преди малко не е било еуфория, това сега е. Ние сме като листо, което управлява вятъра, защото това е волята му. Въздухът, дори и с огромна енергия в себе си, не може да не се подчини на тази воля. Може да отклони курса му леко, но ще го занесе до целта. Какви неща си мисля сега? Сам каза снощи, че силата е в листото, заради него има и вятър. Стига ми толкова, ставам и се усмихвам на помощника, за да му благодаря мълчаливо. Мейс стои на вратата зад мен и ме наблюдава, не знаех, че е тук. Излизаме от кабината и издишам шумно.
– Уаууу! Уаааауу! – не мога да измисля друго.
Хвърлям се на врата на главния пилот и го стискам силно, целувам го по бузата.
– Благодаря! Благодаря! Беше страхотно. Завиждам Ви за професията. Извинявайте за неудобството! Благодаря! – нахвърлям припряно.
Той е стъписан, но се окопитва и не може да сдържи усмивката си. Умилостивих го. После влиза в кабината, за да си заеме мястото.
Поглеждам Мейс, който стои ухилен с ръце на кръста.
– Тиии! – соча го с пръст заканително. – Как можа?! Нали се шегувахме, защо притесни хората? Знам, че не може, не бях сериозна.
Още се усмихва, явно не разбира.
– Беше ли щастлива?
– Как да не съм? Ти не ми оставяш време да дишам от щастие.
– Аз съм го правил, знам какво е. Исках да го изпиташ.
Ооо, милият! Разтопява ме.
– Не разбирам обаче защо е този двоен стандарт – казва уж сериозно. – Към богаташа се отнасяш пренебрежително, а към работническата класа… – и врътва глава – видях.
Хвърлям се отново, сега към него, прегръщам го и се повдигам да стигна бузата му. Целувам го по нея, но не е здравословно да правя това друг път, ще ме събират по пода.
– Благодаря, благодаря, благодаря… – повишавам глас и радостта отново ме пълни.
Потропвам ситно с крака и се хиля като малоумна, беше невероятно. Той се смее. Давам си сметка, че се държа като хлапачка, но точно сега ми иде да викам, да…
– Кажи! – иска да чуе мислите ми.
– Сигурно приличам на идиот, но сега искам да крещя, да тичам по поляните, да се гмурна във водопад, да препускам с един много мой кафяв кон, да се спускам с найлон по снежен хълм, докато посинея… Трябва да се стегна, аз… благодаря ти!
– Вече го направи по най-хубавия начин.
Настава миг на неловкост.
– Гладна съм.
– И аз, сядай!
Пристигаме и аз стъпвам за първи път на твърдта на новия си живот. Буквално влизам в това усещане – искам да го изживея пълно. Това е неговата територия, аз съм гост. Гледам хората, другите самолети, а сякаш нещо всеки момент може да ме подплаши и да отлетя като гугутка. Дори полетът остава някъде в миналото. Реалистично е, твърде е реалистично. Миризма на асфалт съвсем леко се издига от пистата, тук е много по-топло. Оглеждам далечината. Питър ще ни прибере, както Сам казва. Ще работя за актьор и тук се намира Холивуд. Доскоро това бе съвсем митично място, а представата ми за Сам като професионалист е ограничена – свежда се до три или четири филма, които харесвам, и още няколко, които не смятам за нещо особено. Останалите така и не съм гледала.
– Как си? – пита.
Усмихвам се вместо отговор.
– Няма да е скучно с теб – казва.
Правя физиономия: „Кой, аз ли?“. Отговаря ми с кимване и се усмихва широко, изглежда щастлив. А аз? По-бързо да идва тази кола, изнервям се. Започва да ми се струва, че усилието да издържа това, не знам докога, не знам дали и как, ще бъде нечовешко. Всяка негова дума, всеки поглед са в състояние да предизвикат обрат в настроението ми, сълзи или смях. Не бях такава. А сега ме води на жертвения камък и направи пътуването ми божествено. Пристига джип и от него излиза Питър, най-сетне.
Пътуваме доста. Гледам през прозореца, и да се опитам да запомня покрай какво минаваме, но няма да мога. Само преди девет дена аз не подозирах нищо от това, което се случва сега. Не знаех, че моето друго аз го има в Сам Мейс, не можех да си представя, че ще го видя. Той е феноменален, как го направи? По-важно е защо го направи? Душата ли е, Сам? Обичам душата ти, то е като да обичам своята, аз просто не мога иначе. Сега съм по пътя към нов живот, в който не съм сигурна ще има ли живот изобщо покрай теб, защото ти си личност, не си само душа.
– Много си мълчалива, откакто кацнахме – вади ме от унеса.
Обръщам глава към него, какво да му кажа, тъжна съм. Преглъщам, пресъхнала съм и съм притеснена до смърт.
– Какво ти е, Елена, зле ли ти става? – уплашено ме пита.
– Не – клатя глава да не се притеснява, но е по-добре да съм откровена. – Просто не знам какво да ти отговоря.
– Значи имаш много неща за казване и си объркана.
Потвърждавам с усмивка, предполагам доста измъчена.
– Знам – казва и се извърта към мен. – Аз ще съм тук. Обещах ти. Ако не можеш да кажеш на мен, няма да има на кого друг. Ако не ме чувстваш като свой приятел, ще ни е много трудно, първо – да ти помогна, както мога, и после – да работим добре заедно. Не искам просто асистент, такъв мога да наема винаги, и то добър. Искам да работим като истински партньори. Вярвам във възможностите ти и си чудесен човек. Ако не беше жена, щеше да бъдеш най-близкият ми приятел, убеден съм. Това прозвуча обидно. Ти и сега… но знаеш… мъжете имат по-груби обноски, когато наоколо няма жени, разбират се по мъжки, не внимават постоянно какво ще кажат, дали не е непочтено и т.н.
Това последното ме разсмива.
– Хубаво, че поясни, защото се притесних какво не ми е наред, че съм жена. Мислиш, че не мога да се оригвам ли? Е, нарочно не мога.
– Ще проверим това – казва. Разсмивам и него.
– Благодаря за милите думи иначе!
– Ето за това говоря – ти ми благодариш непрекъснато. Никой мъж не би го направил. От друга страна би казал: „Пич, дразниш ме, затваряй си устата!“. Така се гради доверието, че каквото и да си кажем, то няма да попречи на отношенията, нали?
– Като между роднините.
– Да, но с тях нямаш особен избор. Нищо, че сме откровени и това не се харесва винаги, именно то усилва приятелството. С жена много трудно се постига, освен ако ти е сестра, както ти казваш. Така, че, Ели… извинявай – Елена, ако с теб не си казваме, каквото ни притеснява, няма да можем да постигнем 100 % от възможното. Искам да пребориш стеснителността си, която иначе е много чаровна, и да ми казваш всичко. Можеш ли?
– Има нещо, което си мисля – поглеждам Питър, за да види, че сега не мога да го кажа, – но ще го споделя после. И можеш да ми казваш името, както ти идва отвътре, ще ми е по-естествено.
Усмихва се по особения начин – със събрани устни, като повдига ъгълчетата, което вече знам, че означава нещо като „Ти лии?“.
– Ти ще правиш ли същото? – продължавам. – Ще ми казваш ли? Така или иначе мъж не мога да стана, но мога… Мислиш ли, че ще успеем? Аз имах батко, като малка израснах с братовчед си. Беше хубаво, сега ми липсва.
– Защо те доведох чак тук, ако не вярвах в това. Да, ще ти казвам, разбира се, иначе всичко е безсмислено. И аз имам да ти кажа нещо, което премълчах, но после – и се усмихва по същия начин.
Не съм сигурна, че този разговор трябваше да се проведе пред шофьора. Така значи – ще опитам да мисля за него като за батко Гошо. Всъщност това е много естествено, защото го усещам наистина много, много близък и му желая само добри и най-чудесни неща. Ако това ще го направи щастлив, ще лазя, за да го има. Какво ли е премълчал?
– Скоро пристигаме, тогава ще научиш – казва.
Е, как пък знае какво си мисля? Леле, ако наистина знаеше! Отново се заглеждам през прозореца.
– Сам, с кого живееш у вас?
– Със сина ми, той е вече голям. Малката е с майка си. Едната ми племенница живееше у дома, както ти си живяла с братовчед си, много ми е близка. Но тя сега е с приятеля си. Странно ми е, не ме питат за това обикновено, тези неща са всеизвестни.
– Явно недостатъчно. Признавам, че не съм запозната много с твоята особа и дори да бях, какво, като са известни, трябва да вярвам на каквото пише някъде ли?
– Не вярваш ли на публикации в пресата, на телевизията?
– Нямам нито една разумна причина за това – отговарям и го развеселявам. – Смахната ли съм? Това е голям парадокс в моя живот, дори не подозираш колко голям.
– Нее, не, това ми хареса. Ето там – и сочи напред, – пристигнахме.
Едно имение на звезда изглежда точно така, както си го представя простосмъртният. Камери още отвън, плътна висока стена, неизвестно колко дълга, тежки врати на портала, които се отварят плавно, после алея и още алеи, зеленина, огромна къща, колкото няколко на едно място, парк вместо двор, някакви съоръжения, може би кортове, басейн, който в момента е празен… Егати! Има още една къща, вече малка, не знам за какво, също и други постройки в дъното, може би гаражи. „Т’ва им е сушината“, би рекла баба, Бог да я прости! Елено, къде се натресе? Не бива да забравям, че това е истинско – истински хора със своя съдба, това е техният живот и те не познават друг. По същия начин ще гледат, ако попаднат в нашите домове, и не искам да ги обидя, ако изръся нещо. Смятах, че ще съм гипсирана, ще си забравя името или нещо подобно, но нищо такова не изпитвам, нищо. Просто чакам до джипа Питър да ми даде чантите.
– Ела – вика ме Мейс. – Той ще ги внесе.
– Ама не може така – стъписвам се.
– Ела, ела! Остави това!
Сигурно знае какво прави, чака ме с протегната ръка. Защо? Е, нямам избор, подавам му своята. Стиска я и буквално ме дърпа, върви стремително. Така ме водеше и на тротоара, когато ме отърва от онзи перверзник. Не бива да му позволявам да прави така, кръвта ми кипва. Но той не ме пита, а може би затова. Обикаляме къщата и пресичаме голяма поляна, от едната страна на която има дървета, направо гора. Теренът рязко пропада, оказва се, че сме на хълм, в подножието на който има малък залив. Явно се гордее, няма да казвам нищо. Действително е много красиво, ама много, дъхът ми направо секва. Присядам на земята да вдишам въздуха, искам да усетя всичко. Вълничките се разбиват много леко и се чуват съвсем слабо. Той ме доведе в рая. Мисля си нещо… Снимам с телефона и обръщам да видя как изглежда наобратно, но изображението автоматично се завърта.
– Какво правиш? – чуди ми се.
– Прииска ми се да видя тази гледка наобратно, но трябва да се кача на някое дърво и да се провися с главата надолу, затова пробвах така. Ама няма да стане – върти се с телефона.
– Това е най-невероятното нещо, което можеше да измислиш днес. Как ти хрумват такива?
– Не знам, оставям се на вятъра, на миризмата от океана и нещо в главата ми се завърта. Усещане за безметежност е, за свобода. Връща ме в детството. Не си ли вървял като малък назад или със затворени очи, качвал ли си се по дърветата, катерил ли си се по съседски постройки, въпреки че са ти забранили? О, правил си го, видях те днес, ти нарушаваш правилата, когато са безсмислени.
– Правил съм какви ли не неща и не само като малък, обаче… това не би ми хрумнало, то надхвърля въображението ми, всичките ми очаквания. И не се гордея, че ги нарушавам, но ти май нямаш нищо против, казваш го с пламъчета в очите.
– Не е здравословно да имаш очаквания, следва ги разочарованието. Ако вчера, когато бях в парка, хм, едва вчера беше това, си представях някакви конкретни неща, те щяха да ме объркат, затова просто се освободих от всичко, за да дойде отговорът.
– И как дойде?
– Дойде – смея се. – Дойде едно куче и ме близна.
– Видях – той се разсмива.
– Колко време си стоял там? – поглеждам го, но си мълчи. – Това почти беше отговор. Опитах се да попитам сърцето си, но така и не успях, при мен дойдоха тези чисти души и видях в тях радостта от живота, неговото просто изражение. Те ми напомниха, че не е нужно да е много сложно, за да си позволи човек да усеща радостта, тъкмо обратното.
– И после се появих аз – нетърпелив.
– Да, видях те в точния момент. Ти носеше същото това усещане, донесе отговора със себе си.
Ставам и тръгвам към гората. Не искам сега да го виждам, не искам да чувам гласа му, не мога да се владея достатъчно. Откакто го познах, непрекъснато плача – и от болка, и от радост, и от нещо, което не мога да опиша, но то изпълва вечността.
– Да се връщаме ли? – пита.
– Добре.
Следвам го. Вратата е отворена, а отвътре се чуват гласове. Отстъпва встрани и ми прави път да вляза първа. Усещам ръката му на гърба си, не искам да я усещам, не и в тази невъзможност. Така ли ще посрещне приятел мъж, като го подкрепя нежно?
Таваните са много високи. Боже, картини! Дъхът ми спира и аз спирам с него. Озъртам се и към другите стени. Големи, страхотни картини, истински. О, Сам! Ако с нещо може да ме ошашка, това са тези красоти. Стаята е огромна, едната стена е изцяло с прозорци. Това помещение, нещо като преддверие или дневна, не знам точно какво е, преминава отворено към вътрешността на къщата, а зад нас има вътрешна стена, очевидно отделяща стая или… Цялата свободна стена и насрещната, частично свободна, и преградната, пред която сме застанали, са покрити с картини, не знам в коя да гледам.
– За кое така възклицаваш? – ме пита.
Не знаех, че издавам звуци, засрамвам се. Посочвам с ръка в кръг към стените.
– За тях.
– Ела, ще ги разгледаш след малко! Пит вече го познаваш – и ме побутва леко, сочейки навътре. – Роуз!
Иззад преградната стена се показва светла жена на средна възраст в бяла униформа. Кожата ѝ е почти прозрачна, тя е висока и леко закръглена, с къса коса, която съм сигурна, че е естествено руса.
– Това е нашата Роуз. Тя отговаря за повечето неща в домакинството, има си и помощници, разбира се. А това е Елена, моята асистентка и сътрудник. Приготвихте ли първата спалня?
Подавам ръка и се здрависвам с Роуз. Тя ми вдъхва сигурност, но и мъничко ме плаши. Усмихваме се една на друга не много напрегнато.
– Здравейте! – казвам.
– Приятно ми е! – отговаря тя. – Ще ви приготвя всичко необходимо, ако Ви трябва още нещо, после ще ми кажете.
– Благодаря!
– Крис тук ли е? – пита я.
– Мисля, че е горе – казва тя, връщайки се, откъдето излезе.
Харесва ми, че се отнасят помежду си съвсем неформално. Вероятно Роуз е много заета, щом така бърза. От коридора, водещ навътре към къщата, се появява Питър.
– Донесох ви чантите, госпожице, в стаята са.
– Благодаря!
И този не се обърна към Мейс, а направо към мен, въпреки че е любезен. О, обнадеждаващо е. Първата спалня, колко ли има? Колко ли такива госпожици са посрещали тези хора?
– Какво има?
– Неудобно ми е – от тях.
– Защо?
– Какво ли си мислят?
– Мислите на хората не можем да отнемем, нали? Не се тревожи, някои от тях също живеят тук, като семейство сме. Отгледаха ми децата. Ела да ти покажа стаята!
Мейс тръгва пред мен по този коридор, който не е много широк, а от лявата страна е изцяло остъклен. Това открива малък вътрешен двор, след който се вижда зала за фитнес, остъклена по същия начин, но вече в отсрещната страна на къщата. Спира пред първата врата по коридора и отваря. Тук ли? Добре. Стаята е голяма. На отсрещната страна има тераса, усмихвам се, защото се вижда дворът, който вече прекосихме, преди да влезем. Зелено, равно, с дърветата накрая, прекрасно е.
– Ще се чувстваш ли добре тук?
Обръщам се да видя и самата стая, но той стои в средата ѝ и вече няма нужда.
– Да, разбира се. И виж! – соча му навън.
– Виждал съм го няколко пъти – шегува се. – Имам предвид другото.
– За другото ще трябва време.
– Добре – отговаря в моя стил. – Да ти помогна ли с нещата?
– Не са много – сещам се за снощи. – Къде има баня?
– Ето – и отваря вратата в стената отдясно в близост до терасата.
После отваря и тази на самата тераса. Възползвам се да изляза. Оказва се, че има само няколко стъпала до градината. О, чудесно, тук ще мога да мисля, ако имам време за това. Обръщам се – чака ме, затова се връщам.
– След малко ще стане време за вечеря, искаш ли да ти покажа и останалата част от къщата, да се ориентираш.
– Добре.
Тръгвам след него. В дъното на същия коридор има стъпала за по-горно ниво. Там е неговата спалня, казва и ми сочи вратата, после се връщаме в голямата стая. От нея започват стълби за горния етаж. Качваме се и там почуква на една врата отдясно:
– Крис!
Продължаваме и ми сочи къде е стаята на дъщеря му, също и тази на племенницата му.
– Ти харесваш ли го – този, с когото е тя?
– Може да се каже.
От първата врата се показва момче, вече млад мъж.
– Здрасти! – казва и ме оглежда учудено.
– Това е Елена, изгряващата звезда в Холивуд.
Защо ме представя така?
– Кристофър – подава ми ръка синът му.
– Здравей!
– Ще остане тук, настаних я долу – пояснява Сам. – Не искам да ѝ отнемаш от времето с твоите хрумвания и забавления. Предстои ни работа.
– Нямаш грижа – казва му Крис и слиза надолу.
– Не му обръщай много внимание, скоро излезе от ужасен период. Ако те притеснява с нещо, да знаеш, че той има доста свободно време, не му се връзвай!
Усмихвам се, още нищо не знам за тях. Посочва ми къде какво се намира в къщата, а също и вътрешния двор отгоре. Имат доста празни стаи.
– Като има толкова място тук, защо ме сложи долу?
Той ме поглежда с онази усмивка.
– Защото долу работя, оставих това за накрая. И заради терасата, сигурен бях, че ще ти хареса, видях как лежиш на земята. Ела сега да видиш къде ще прекарваш най-много време!
Слизаме и се връщаме по остъкления коридор, който завива вляво при неговата стая. Влизаме в нещо като студио, състоящо се от две свързани помещения. Едната част е изцяло тъмна и по-голяма. Там има система за домашно кино. Не съм виждала такъв голям екран. Има и друга електроника, не знам за какво служи, както и малък кожен диван на срещуположната страна. В другата стая има прозорци, голяма маса-бюро по средата, рафтове, пълни с кутии, книги, папки, дискове, компютър, какво ли не. Тук е сакрално разхвърляно, сигурна съм, че никой не влиза да чисти, освен самият той. Потъвам в усещането, че се докосвам до неговия интимен творчески свят. Вероятно тук учи реплики, чете и пише, гледа, монтира или каквото и там има да прави. Това е ателието на художника – такова, каквото аз нямах, когато се занимавах с рисуване. Работех в стаята си и татко ми се караше, че мирише на разтворители (щяла съм да се натровя), но продължаваше да ми прави рамки за платна. Милият ми татко. Обичам те, тате! Прокарвам пръсти по масата да усетя текстурата на дървото, навеждам се да го помириша, после по клавиатурата, по купчината листа с текст и драсканици по него, това трябва да е почеркът му, притискам пръсти на облегалката на работния стол да почувствам как потъват, придърпвам го до себе си и вдишвам аромата на естествената кожа. Изпитвам почти физическа възбуда от досега ми с този свят. Или пък беше кожата?
– Сигурно приличам на психо – обръщам се към Мейс, защото ми става неудобно.
– Вече знам, че си особена, но си имаш причина. Само ми обяснявай, моля те!
– Ароматът на кожа е една от любимите ми миризми, разбира се, заедно с тази на суров тютюн, пасифлора, бензин, борова смола, метал и още няколко. Това е начин, един от начините да изследвам нещата, трябва да потъна в техните характеристики.
– Всичко, което изброи, има естествен произход или от земята.
– Хм, те са пристрастяващи, като това, което направи за мен днес горе в небето, изпълват с живот. Същото значение има и допирът. Ако хванем масата да я преместим, ще усетим тежестта, ръбовете, които се впиват в пръстите ни. Това е взаимодействие с голяма сила, в случая от нас към нея, то ще произведе резултат, като я постави на друго място в пространството, но ако подходим към нея с друга сила – ако я докоснем само, ако я погалим, тя ще откликне, ще ни каже за себе си повече – от какво дърво е, добре ли е полирана или е груба, майсторът, който я е изработил, бил ли е тъжен, най-сетне щастлива ли е тук, какво е преживяла в употребата си, засъхвало ли е вино върху нея… Разбира се, това не е буквално, това е усещане, което се опитвам да уловя.
Гледа ме и върти глава, после се подсмихва.
– Е, кожата мириша за удоволствие. Тя е… по-добре да не казвам – смея се.
– Какво е?
– Не – отказвам да му кажа. – Да речем, че я обожавам. Значи тук работиш? – оглеждам се.
– Да. И ти ще ми помагаш – вдига рамене, сякаш се извинява, и продължава: – Трябва да поговорим за пари, няма начин.
– Добре. Но…
– Кажи!
– После. Ще те изслушам първо.
– А аз предлагам първо да хапнем. Изморена ли си, денят беше дълъг?
– Добре. Не съм.
Връщаме се в голямата стая. Мейс влиза във вратата, откъдето се показа Роуз и която като че ли не се затваря изобщо.
– Ела, де! – подвиква ми.
Това е кухнята – просторна, светла, прилича на такава от списание и има обособена част за хранене. Освен Роуз тук е и едно момиче на тийнейджърска възраст, което няма начин да не ѝ е дъщеря, много си приличат. Кристофър седи на един стол около голямата маса и си преглежда телефона.
– Това е Дженифър, дъщерята на Роуз – казва Сам.
Запознавам се и с нея, сладка е. Той ми дръпва стол и ме кани да седна. Не искам да прави така, не искам никакво внимание. Може би ми указа мястото по този начин. Вече е сервирано – нещо, което прилича на лазаня.
– Има ли нещо, към което сте алергична, Елена? – ме пита Роуз.
– Не.
– Чудесно. А към препарати или друго?
– Към нищо. Само от някои метали, но предполагам това няма отношение към въпроса ти.
– Какви метали? – тя е настоятелна.
– Например не мога да нося колан с метална катарама.
– Аха – тя се усмихва и кимва.
– Обичаш ли лазаня? – ме пита Дженифър.
– Разбира се. И тази е много вкусна.
Мейс се подсмихва.
– Ще оставиш Елена да сготви нещо някой път! – той се обръща към Роуз.
Става ми смешно, на него също. Не им казвай! Загубила съм представа за часа, но съм много гладна, също и жадна. Крис чак сега оставя телефона и излиза от транса си, като започва да яде. Ставам и си наливам вода от чешмата.
– Има друга вода – казва Роуз притеснено и отваря хладилника.
– Няма значение, недей! – отговарям ѝ и си изпивам чашата, както съм подпряна на мивката.
Мейс става и ми прави знак, че е готов да излизаме. Къде отиваме?
– Оправи се в стаята си, после ела в студиото!
– Добре.
За пръв път сама в стаята. Леглото е голямо и с много възглавници. Била ли е нечия тази спалня? Разглеждам обстановката, има още една врата на стената отсреща, освен тази на банята. Отварям я – гардеробна, това е цяла стая само за дрехи. Егати! Затова не ми я отвори преди малко, аз с моите няколко парцалки с все обувките и сакото как ли му се струвам? Боже, каза, че ще говорим за пари. Изведнъж се усещам скапана, трябва да отмия това от себе си. Бързо се пъхам в банята. Леле! И това е цяла стая, осветена перфектно, чистотата е до блясък. Да му е жал на човек да пусне водата да не изпръска. Събличам се бързо и се поглеждам в огромното огледало над мивките. Косата – трябва да я прибера, за да не се измокри, т.е. да се върна за шнолата. Но как да изляза така, не видях дори дали вратата се заключва, а и от градината се вижда вътре. Оф! Взимам една хавлия, добре, че тук има, увивам се и излизам. Разбира се, точно тогава се чука на вратата. Майчице!
– Да – казвам с неохота и влиза Роуз.
– Нося ти някои неща. Добре, че те сварих, преди да влезеш – подава ми шампоан и тоалетни принадлежности, а аз и благодаря.
© Mariya Grigorova Todos los derechos reservados