Вече сме в самолета. Дори да искам да се впечатля, няма да мога, защото не знам кое е стандарт и кое лукс в тези машини. Тази е малка, поне така си мисля. Той не ме пита нищо. Благодаря! Запознава ме с хората, които са там, настанява ме и след малко сяда до мен. Стягам се в седалката, тук ли ще седи? Избери си друго място, виж колко има! Срещу нас има две свободни седалки и се чудя дали не е по-добре така, иначе ще го гледам през цялото време.
– Гладна ли си?
– Не.
– Добре, ще ядем, когато кажеш. Сега ще излетим, страх ли те е?
– Не.
Всичко е прекалено… и започва да ми изглежда сюрреалистично. Изпитвам някакво вълнение, но то не е страх, по-скоро е смесица от серотонин и адреналин заради предстоящото отлепяне на машината от земята, очаквам го с нетърпение. И ето, случва се – двигателите се включват един след друг. Чувствам с тялото си как се предава мощта им в кръвта ми, и ме обзема еуфория. Стискам все по-силно облегалката, прехапвам устни и очаквам… Той слага ръка върху моята, о, тов ...