Сядам в дивана в средата на дневната. Тук е единственият телевизор, който видях в къщата, освен онзи в студиото. Пускам го и сменям каналите. Докато го правя, си мисля, че сценарият е още на лаптопа ми и можех да започна да го преработвам, но пък той каза, че ще го направим заедно, не съм сигурна какви идеи има. Взимам една възглавница и я гушвам. Намирам филм с Луи дьо Фюнес, чудесно! Смея се тихичко, а после се отпускам, то се не трае. Обожавам го, велик е! Към края на филма се появява Сам.
– На какво се смееш така?
Соча му с дистанционното в ръка към екрана. Сяда до мен. Това е като идилия. Не затваряй очи, момиче! Хиля се на себе си, но се радвам, че филмът върви за оправдание. Смее се заедно с мен – то си е смешно.
– Защо не ме повика по-рано? – казва Сам, когато филмът свършва. – Изпуснах го.
– Как да те повикам? – защо го казах на глас?
– Ами просто идваш при мен и ме викаш.
– Ха-ха! – сигурно и той не си вярва. – Откъде да знам къде си точно и дали няма да ти преча?
– Не е нужно да го знаеш, а ако не ме откриваш, звънни! Така и така, дават готин филм, довлечи се веднага, че ще свърши! – имитира разговор по телефон. – Не може да ми пречиш, вкъщи сме си, престани да се притесняваш!
Клатя глава, че се съгласявам.
– Какво става с Крис, което аз изтървах? – пита.
Ооо, да, говори за сутринта. Става ми смешно.
– Нищо, те растат, променили са се неусетно и вече не са деца, вълнуват се по различен начин.
– По-конкретно?
– Няма нищо конкретно – засега, но скоро ще има. Мога и аз да ти кажа, но не искам да говоря от негово име, редно е той сам да ти каже. Не го питай още, не е наясно със себе си!
Сам пребледнява. Мисля, че нещо не е наред.
– Какво има? – притеснявам се вече.
– Това не може да бъде, просто не може – едва изрича след дълга пауза.
– Защо? Това му е хоби и не само, иска да се занимава професионално, поне така ми каза. Има ли някаква причина Крис да не може…
– Не мога да ти кажа.
И аз мисля, че пребледнявам. Направих нещо нередно, без да знам какво.
– Да не би… Сам, тя да не е… – казвам съвсем глухо, защото ми минава една безумна сапунена мисъл, която не смея да произнеса на глас. Но не, не е възможно да е негова дъщеря. Елено!
– Коя тя?
– Как коя, Дженифър – отново шепна.
– Тя ли? – изненадан е. – Ооо… така ли?
– Сам, ти вдяваш ли? Можеш ли да навържеш две и две? Говорим за Джен и Крис. Ти какво…
Една шумна въздишка се изтръгва от гърдите му и той се отпуска отново назад облекчен.
– Боже, това ли било? – върти глава и започва да се смее.
– Имаш нещо против ли?
– О, не, за това не. Не подозирах.
– Оглеждай се, де! Ти си бил по-зле и от мен. Аз си мислех, че не забелязвам тези работи, но на теб са ти били под носа и пак не си видял.
– Малката Джени… Хм? Затова вие с Роуз… – усмихва се.
– Вече не е малка – замислям се. – Това ли искаше да ме питаш?
– Да. И друго, но се колебая – прави пауза, в която ме гледа втренчено. – За Грег. Мисля обаче, че няма да ми кажеш какво стана.
– Не ме карай!
– Обидил те е – сбърчва веждите си. – Знаех си.
– Няма да ти кажа нищо повече. Искам да не говорим за този, забрави!
– Как да забравя, като утре пак ще отидем там? Какво мислиш, че ще мога да снимам, докато той се разхожда… – свисти през зъби.
– Сам, не бива да мислиш така! Изобщо не бива да мислиш за нищо друго освен за играта си. Той може да е невъзпитан, досаден и всякакъв, но е безобиден. Видя, че като повиших глас, се стъписа, все пак има хора около нас, няма да посмее да се излага повече. Приеми, че е нещо, останало в миналото, и точка!
Въздишам, какво друго да му кажа? Не искам да се занимава с мен, а да си гледа работата.
– Моля те! – казвам за последно. – И без това не се чувствам на място там, нямам никаква компетентност, не искам никакво внимание върху себе си, моля те!
– Добре, но ако не казваш повече това. Къде ти е мястото, решавам аз.
Мили Боже! Какво правиш, Сам? Имай милост, аз съм жива! Пробожда ме с глас и през мен преминава оня импулс, стягащ дъното ми. Трябва да стана, непременно. Как е възможно да прави това с мен? От няколко думи? Разбира се, че той решава, той го знае, но не знае защо. Може да направи каквото иска с мен, но не защото ми е шеф, не затова. Ще се пръсна. Хвърлям възглавницата, която още стискам, назад и тя го халосва. Опс, не бе нарочно, но така излезе. Замахва с нея и тя ме тупва по рамото, после пада на пода, не очаквам това. Взимам я и му я връщам, но я хваща. Не може сега да правим това, няма логика и ще завърши зле. Затворничката надава вой в момента и ще я чуе. Тръгвам към кухнята. Сещам се за Джени и се обръщам към него:
– Да не си казал нищо за младите! – и вдигам палец, с който символично си прерязвам гърлото.
– Младите – повтаря ме и се хили. – Ти, щото си баба, нали?
– Не мога да се меря с теб – затапвам го и хуквам в кухнята.
Възглавницата лети по мен, но ме пропуска и пада чак в краката на Роуз. Аз се смея и тя се съвзема от уплаха си, разбира, че е игра. Взимам възглавницата и я слагам на стола, на който седя обикновено, като го пъхам навътре в масата, за да не се вижда.
– Кога ще ядем? – пита Сам от вратата.
– Ако искате, веднага – отговаря Роуз и започва да слага прибори.
– Ще викна Крис – казвам и се мушвам покрай него.
Имам нужда от чист въздух – въздух, свободен за дишане, без Сам Мейс. Качвам се на горния етаж и чукам на стаята на Крис.
– Влизай! – чувам. Той седи на компютъра.
– Хайде на вечеря!
– О, Елена, може ли?
– Кажи!
– Ами… ако питам Джени дали мога да я снимам, тя може да си помисли, че…
– Че не я уважаваш достатъчно ли?
– Ами да. Може да ми откаже.
– А може да разбере, че я смяташ за привлекателна. Страх ли те е? Или се колебаеш?
– Страх е. Досега не ме е било страх, а съм свалял момичета.
– Значи всичко е точно както трябва да бъде – хиля се. – Не се притеснявай, Крис, хубавите неща имат по-висока цена. Щом те е страх, значи тя си заслужава да опиташ. Хайде, че ще дойдат да ни търсят и двамата!
Добре, че Джен не е тук тази вечер, добре е да преспят, да узрее в тях това ново чувство. Сам вече е седнал и ни чака, подсмихва се. Мия си ръцете и сядам, но нали има възглавница, оставам видимо по-висока спрямо масата. Той се навежда настрани да види какво означава това, и започва да се смее.
– Държите се неприлично, г-н Мейс – казвам, като едва удържам смеха си.
– Какво се опитвате да направите, госпожице? – ме пита.
– Или да порасна, защото не съм достатъчно голяма да мина към групата на старите хора в тази къща, или… – напушва ме смях, но го сдържам, – или да прикрия оръжието на престъплението, което се върти в главата ми.
Смее се така заразително, че Крис и Роуз също започват да се смеят с нас, въпреки че не разбират за какво говорим.
Тази вечер ми казва да си лягам рано, и без това ми се иска. А и спестявам изпитанието да съм до него. Искам да спя, мамо…
Глава петнадесета
Тестостерон в излишък
и как една „окървавена“ риза
ме връща в рисуването
Ден 13-ти (петък)
Алармата ме хвърля в новия ден и аз скачам в него смело, както обикновено. Трябва някак да игнорираме присъствието на Маккелън днес. До края на снимките все така ли ще е?
Денят минава по същия начин като вчерашния. В сцената, която снимат, Сам трябва да е ранен. Знам, че е тъпо, гледам как го гримират, за да изглежда реалистично, но когато започват дублите, усещам, че ми призлява. Не е само от гледката на кръв, той се превива, пребледнява. Приклякам до сандъка, на който седя, и подпирам гръб в него със свити колене. Гледай камерата, Елена, тя те връща в реалността! Запушвам си ушите с ръце, за да не го чувам, и гледам в стола на режисьора, в оператора, в… Грег, който се оказва пред мен. Пускам си ръцете.
– Искаш ли да станеш? – казва тихо и ми подава ръка.
– Не – рязка съм, но той продължава да стои пред мен. – Няма ли да те убият в някоя сцена?
– Защо седиш долу?
– Просто си седя.
Грег се оказва наистина глупав, затова пък е упорит.
– Може ли да седна и аз тогава?
– Не. Намери си друго забавление, докато чакаш реда си! – шептя.
– Защо си така непреклонна, Елена? – кляка пред мен и ме гледа продължително. – Не е задължително всичко да започва и завършва с Мейс за теб. Написала си добър сценарий, чувам. Това може да е само стартът на кариерата ти в Холивуд. Не ти ли се струва унизително жена с твоя потенциал, а сигурно е така, да стане просто личен асистент на първия, който я е прилъгал. Ще е жалко. Защо не си дадеш шанс за нещо друго, за нещо повече?
– А ти защо се грижиш да ме светнеш по въпроса?
– Бих могъл да бъда този шанс. Опитай, няма да съжаляваш!
– Не бих си причинила това. Няма да ми е приятно.
– Така ли? – очевидно раздразнен, казва той. – Студена, както винаги. Жалко, така да ми харесваш, а на теб да ти е неприятно. Мейс очевидно се оправя добре с теб. Да му се ненадява човек, не му се отразяват годинките. И какво точно ти прави, че да ти е приятно? Как те размразява, успява ли да те сгорещи изобщо?
Това е цинично, но бързо се овладявам и се подсмихвам нарочно.
– Знаеш ли, Грег, мисля, че можеш да ми доставиш и ти едно малко удоволствие. Да ти покажа ли? – говоря тихо и заговорнически.
Очите му примигват в почуда от този вероятен обрат в настроението ми и ми дава усмивка – тъпа. Ритам го в лицето с крак и той се пльосва назад по гръб, като навирва крака във въздуха. Това няма как да остане незабелязано, но не се стърпявам. Той е идиот и освен че обижда мен, обижда и Сам. Изправям се, адреналинът ми вече е скочил.
Всички спират и се обръщат. Грег е замаян, примижава и размахва ръце.
– Искаш ли още? – изправям се над него с крак, вдигнат над пакета му.
Знам, че не трябва да говоря така високо, докато се снима, въпреки че съм далече, но вече провалих кадъра. Настава суматоха.
– Да ти покажа ли в кое ме бива? – продължавам да крещя, нека поне всички разберат що за животно е този. – Лично да разбереш, искаш ли?
Пометена съм от Мейс. Отмества ме настрани. Не, не, не, не…
– Стой тук! – това е заповед, ясно ми е, но няма да я изпълня.
Хвърля се към Грег, който вече се изправя с помощта на двама от статистите.
– Не! – викам. – Спри, Сам! Спрете го! – обръщам се към тези наоколо.
Започва да го удря. Не мога да му позволя, хващам го през кръста и го тегля назад.
– Недей! Недей! – крещя.
Опитва се да ме отскубне от себе си, но стискам силно. Спъвам се в краката му. Намесват се вече няколко души и се опитват да ги държат на разстояние. Пускам се от гърба му и минавам пред него, така заставам между двамата. Слагам ръце върху гърдите му, другите го държат за ръцете. Гледа яростно в Грег и нищо не казва, просто се дърпа като обезумял.
– Сам! – опитвам се да отклоня погледа му. Боже, това е по-трудно… – Сам, погледни ме! Сам! – рязко го раздрусвам.
Поглежда ме най-сетне. Не знам от грима ли, от яростта ли, но гледа наистина страшно, с червени очи, трепереща челюст, вената на челото му е като въже.
– Обеща ми – казвам тихо.
Появява се Питър. Онзи смотолевя нещо, не ме интересува какво, но Сам вдига отново очи към него. Не, не го гледай! Хващам лицето му с ръце и се опитвам да върна вниманието му.
– Сам, моля те! – още веднъж опитвам.
Чак сега отпуска тялото си и ме поглежда пак. Страхувам се в каква роля може да влезе Пит, ако Сам не се успокои.
– Край – казвам с нисък глас и го прегръщам, по-скоро искам да не мърда повече.
Другите мъже го пускат. Той също ме прегръща и пита:
– Сега ще ми кажеш ли?
– Не мога да го повторя пред теб, но няма да те пусна, докато не спреш да се гневиш.
Извивам глава да видя какво става с Грег, и не го виждам. Всички са се отдръпнали, явно наистина е свършило. Мога да го отпусна вече.
– Виж се! – казва.
Поглеждам се – изцапала съм се с боята, която е по него. Става ми смешно.
– Как мислиш да довършиш работата си тук, като си толкова избухлив?
Изтрива сълза от лицето ми, макар че не помня как се е появила там.
– Майната им! – усмихва се мъничко. – Но ти добре го подреди, щеше ли да го настъпиш?
– Не знам. Добре, че той не каза нищо повече, ако се беше обадил само още веднъж… Щях да си сложа грях заради един мръсник! Сам, това нормално ли е, що за отношения? Така ли е винаги?
– Обикновено не.
– Ами аз те познавам от няколко дена и вече два пъти ми се случи. За справка – през целия ми живот преди това – само веднъж. Какво става?
– Ела да се изчистиш! – казва. – Тези хора са разглезени, не са свикнали някой като теб да ги шокира. Обикновено контактите им с жени са предвидими както за самите тях, така и за всички останали – това е стил, маниер, който упражняват непрекъснато. Е, не всички.
– Ти си изключение, разбира се – подсмихвам се.
– Ей! Не ме познаваш.
– Щом казваш. Но да, прав си, не и по този начин.
Спира и ме хваща в очите си. Няма да му дам възможност да ме контролира.
– Не искам да се чистя, така си ми харесва.
Това действа – той се обърква, после се хили:
– Отиваме си. Момент.
Сваля „окървавената“ риза, изтрива с чистия ѝ край ребрата си, където е предполагаемата рана, и я дава на жената, която го гримира сутринта. Изваждам мокри кърпички и му подавам. Трие се, доколкото може, и се пресяга за тениската си. Опитвам се да не гледам, имам си причина. Но…
– Чакай! – казвам и вадя още няколко. За какво съм тук?
Доближавам го отстрани, вдигам лакътя му и избърсвам кожата на ребрата почти идеално, нали затова съм асистент. Изваждам още кърпички и заставам пред него, почиствам му гърдите, шията. Стои като вцепенен и въпреки че не смея да го погледна в очите, съм сигурна, че гледа в мен, защото изгарям като малка птичка. Ще издържа това, както и всичко друго, защото имам цел, имам смисъл, имам… Майчице, докосвам го! Остава лицето му. Няма да трепна, няма. Хууу, добре, започвам. Първо прокарване на кърпичката, защо така е стегнал тази челюст? Втори път – усещам всяка вдлъбнатина, ако затворя очи, мога да се върна в часовете по скулптура. Трети път – дъхът му е върху ръката ми… Четвърти – нямам кръв в главата си, пети… шести… Тъканта се закача в брадата му.
– Оф! – изпускам въздишка, а вече треперя. – Едно нещо не мога да свърша като хората.
– Защо? – гласът му е много нисък и дрезгав.
– Брадата ти закача кърпичката и… – гласът ми ме предава – по теб остават малки влакънца.
Прокарвам стегнати пръсти надолу по бузата му да ги махна, но не става съвсем добре. Доближавам се още и се взирам по-отблизо. Улавям с два пръста власинките и ги махам, но така ще стане бавно. Хваща ръката ми и я отдръпва от лицето си, споглеждаме се… Умирам!
– Недей! – спира ме.
Пусни ми очите, пусни ръката ми, върни ме тук и сега! Дръпвам се и се обръщам. Знам, че нямам обяснение, и е показателно, но също знам, че няма да ме пита, защото той е звездата. Той е от тях и изобщо не е изключение. Може да има която и да е жена, предвидимо е, както се изрази, и е имал. И сега може да има, ако онова за Мишел Брик не са само клюки. Може да има и мен, не съм шокиращо изключение, както си мисли, дори аз съм по-лоша, защото не искам хубавия му живот, не искам нищо да получа, не се заменям, аз само… искам да усети онова преливащо нещо от мен…
Тръгвам към изхода, където е колата. Вървейки, си вадя кърпички, оглеждам се и се надявам това да се пере, защото аз не си купувам дрехи след всеки работен ден, не мога да си го позволя. Вече мога, забравих. Стигам до джипа, навеждам се до страничното огледало и си трия лицето. На кого се ядосвам, на себе си или на него? Все му е тая дали ме измъчва, дори не се досеща и сигурно по-добре, нали не гледа на мен така. Как ще седя в колата му с тия дрехи, ще изцапам. Изваждам от чантата голямата хавлия, която знам, че си взима – Боже, това трябва да е мое задължение.
Идва след мен, облякъл си е тениската.
– Защо избяга така и ме изостави?
Той ме пита. А аз реших, че няма да го направи. Той не е звездата, а няма какво да му кажа.
– Може ли да седна на кърпата ти? – сменям темата.
– Разбира се.
Отварям вратата и постилам хавлията. Качваме се и Пит тръгва.
– Какво има? – пита отново.
– Не искам да се биеш, особено заради мен.
– Опитах се.
Тъжен е и аз също. Зная за себе си, но как искам…
– Защо си тъжен? – не се стърпявам. Той въздиша.
– Може би, защото всеки ден посрещам с надежда, която после убивам сам – отговаря ми все пак, но какво да кажа на такова откровение, то е прекалено лично и може да означава много неща. – Искам да знам какво ти каза Грег.
– Мисля, че ти преча на работата.
Потрива бузата си, където останаха влакънцата от кърпичката, и ме поглежда.
– Нали се разбрахме, че аз преценявам това.
– Също и да не се ядосваш – допълвам. – А дори не се обади, че си тръгваш. Останалите какво са виновни?
Мисля, че не трябва да говорим пред Питър, но той така или иначе става свидетел на почти всичко. Звъни му телефонът и му го давам, защото е в мен. Говори странни неща, кара се с някого. Не бил дължал обяснения, да не си измислят, да престанат да му звънят и подобни, накрая казва:
– Абе яяя… – и затваря.
Притеснявам се да не е Хоган, но няма да го питам.
След известно време звъни на някого. Тук вече схващам, че говори с някой от екипа. Иска да вземат мерки това да не се повтаря, говори за случката с Маккелън. Ще снима останалото само ако направят необходимото, иначе да си подбират кадрите измежду вече заснетите. Ругае, заявява, че има и друга работа. Леле, Сам, какво правиш? Аз наистина му попречих на работата. Обръщам се към прозореца, защото не се сдържам, а сякаш той знае какво означава това.
– Елена, аз решавам кое е добре за мен.
– Същото каза и за мен.
– Хъъ… – заглъхва и се замисля. – Наистина, казах го, но… Затова ме замери снощи с възглавницата, нали?
– Не, стана случайно.
– Но тогава… не ми се сърдиш, че го казах.
По лицето му затанцува най-прелестната лукава усмивка. Какво, доволен ли си? Сякаш не знаеш, че ме притежаваш. Искал си повече от това, искал си да ми харесва, и сега го получи. Боже, що не ме гръмнеш, че е по-бързо. За какво ти е моята воля, след като не ме искаш, Сам? Това все повече започва да ми прилича на някаква извратена игра, в която клетата ми побесняла Елена се върти в капана си, а той разнася този капан, накъдето му хрумне, защото му е удобно да подпира с него вратите на професионалната си крепост.
– Не, Сам, не се сърдя – казвам унило. – Аз живея без надежда, така съм сигурна, че няма да ми се налага да я убивам всеки ден като теб. Не искам да се залъгвам. Но как се живее без…
Това те обърква, нали? Всичко ти казах, нищо не скрих, направих признанието си, без да съм издала защо. По каква причина седя в колата ти изобщо? Сигурно съм някакъв гений във филмовата индустрия, цяло явление, как пък не! Смотана застаряваща мечтателка, дошла от майната си, абсолютно невзрачна. С какво те впечатлих? Защо ме прие в живота си, че и приятел ме нарече, и два пъти се би заради мен? Нищо не разбирам. Освен ако изпитваш перверзно удоволствие да гледаш как се гърча. Но ти не си такъв. Какъв си, Мейс?
– Не вярвам, че е възможно – казва след известно време, вероятно се е замислил. – Дори за теб не бих повярвал. Или си изгубила нещо много важно, за да не искаш да имаш утре? Всичко се преодолява, можеш да питаш мен. Какво ли не преодолях.
Поглеждам към Питър, после към Сам и въртя глава за не.
– Добре – казва, разбрал ме е.
Не съм сигурна, че съм готова да споделя това с него. Но то не е причината да се лиша от своето утре. Аз трябва да го заслужа, Сам. То е скъпо удоволствие. И за човек, който иска най-много от себе си, знам, че най-тежка цена ще дължа. Няма да убивам надеждата, защото няма да понеса това. Надеждата точно за теб – не бих убила толкова крехка вяра, не и тази. Затова аз няма да я имам. Не, че сега не ме боли. Само дето, преди да те срещна, не знаех защо ме боли, а сега знам.
© Mariya Grigorova Todos los derechos reservados