Листопад 2

Някаква закъсняла пчела жужеше из цветовете на късните рози.

Людмила,...какво крехко момиченце беше. Харесахме се от пръв поглед, неусетно скъсявахме дистанцията, приближавахме се един към друг, въпреки многото момичета и момчета с които ходехме на плаж или вечер в училищния двор.

Все пак аз бях по-голям и морето ми беше по коляно, тя ученичка и вероятно не е бъркала в морето. Плахичка, премигваше с миглички, както ги даваха по филмите.

Беше в '' прокурорската'' възраст, където уж имаше забрана и преследване за секс, значи не неше пълнолетна.

-А ти харесваш ли ме наистина - питаше шепнешком когато я изпращах вечер до тях.

-Харесвам те, но по моему - отвръщах философски.

-В смисъл...Ето в групичата ни освен, че се целуват, и вече..., вече, сещаш се, а ние...Ти си нормален, нали, гледам те на плажа, отпред си най-изпъкнал от всички момчета. Попитах сестра си, нали е по-голяма, а тя '' Ами може да си е сложил нещо отпред и да изглежда голям ''. Веднъж те напипах скришим под вода, кака ми се заблуждава.

Слушах я и си мислех.

'' Добре, това е най-лесното, но ти ще кажеш на сестра си, тя на майка ти, освен че ще ти се скара, макар и да не си малка за това, ще каже и на баща ти, а той освен, че ще ме изгони когато идвам да те вземам, а може и да ме докладва, че развращавам непълнолетни и тогава резил за роднините ми тук, за родителите ми,...а за мен самият, не ми се мисли. Опасна игра. ''

-Виж Люска, нормален съм, нищо ми няма, просто ти си много малка...хайде като пораснеш, няма да ни избяга. А ти , колко ме харесваш.

-Много - смънка тя и наведе срамежливо глава

-Малко е - засмях се - Аз те харесвам от Земята до Луната и обратно.

Тя по детски се загледа в звездното небе и Луната..

Последва искрена целувка, ръката ми инстинктивно намери гръдта й, наедряла и твърда, погалих я. И двамата почувствахме през дрехите как у мен наедрява.

Отскубнах се уплашено.

Сутринта дойде както винаги, с къси панталонки и блузка, но малко смутена.

-Жица, заповядай в моята стая, нашите ги няма, ще ме изчакаш ли да се приготвя .

В движение разкопча панталонките, те се свлякоха по бедрата й, колена, глезените и на пода...Снежнобелите й гащета очертаваха почернелите й бедра.

С тренирано движение измуши блузката си, две снежни топки с кафяво гръгче се очертаха на мургавото тяло.

Гледах с оцъклени очи и щръкнали уши.

-Люска,...Люска, недей, нали си обещахме - запелтечих - Нали се обичаме

Тя не чуваше, изхлузи гащетата си, лъсна белотата, нежни черни косъмчета като черно мъхче, очертаваха началото на междукрачието й...

Загазих, влиза майка й, гюрюлтия, епитети, срамотии. Беля.

-Виждам, че не съм ти безразлична, радвам се - шепнеше тя на крачка от мен - Чакай, не мърдай, искам само да го пипна,...Само да го пипна.

Онемях.

-Добре - окопитих се - Обаче първо си сложи гащетата, така ще е по-безопасно.

Надяна ги без повторна подкана и се зае да ме разсъблича.

Стана ми приятно от нежния допир на ръчичките й. Гледаше в захлас, примърдваше го като джойстик.

Дишахме възбудено, а гърдите й и нещото ми се втвърдяваха заплашително.

- Еее, видя ли, че и двамата сме нормални хора,...но наистина не му е сега времето, ти трябва да учиш, да завършиш гимназия, нали така си обещахме, после цял живот ще имаме тази възможност - говорех вече със сериозен тон

-Даа,...напълно си прав, ще имаме тази възможност цял живот - шепнеше отново тя

Как бързо извървя времето. Студентския живот ме погълна, нови изисквания , нови предмети, първи стъпки в програмирането с ФОРТРАН, АЛГОЛ.

После студентски бригади в Чехословакия или стаж в ГДР на ЕИМ ''ЦЕЛАТРОН''.

Не забравях и Людмила. За абитуриентския й бал помолих мама да иде и й подари 500 щатски долара, да си купи нещо за бала от КОРЕКОМ.

Приеха я студентка в София. Чувахме се по домашните телефони.

Това ли беше истинската любов. Може би.

Защото момичетата идваха и си отиваха, оставяха само добрите спомени за преживяното без по-сериозни предложения за съвместен живот.

Неочаквано Людмила ме покани да празнуваме заедно Студентския празник, ще отида, ще имаме време да бъдем заедно цяла седмица.

Имах домашния й адрес, нали си пишехме и писма,

Заминах.

Мама ми даде няколко бурканчета сладко от смокини и праскови, татко добави два буркана с пчелен мед и две шишета гроздова ракия.

Позвъних. Излезе доста непривлекателна жена. Обясних й кой съм, кого търся.

-Тя е болна, лежи болна...ще ви предупредя да не я вълнувате, аз съм леля Фроска

-Петър - представих се подавайки чантата - А това е скромничко от родителите ми за вас

Прибра я, все едно сме длъжни да й носим подаръци, те са за Людмила, леличко.

Людмила наистина изглеждаше зле, или просто спуснати завеси, слаба нощна лампа.

Направи движение да ме прегърне,... помогнах й. Прегърнах я аз.

-Какво става миличката ми...Жица, я се стегни,...размекнала си се

Понечих да я целуна по устните, тя извърна глава. Права е, щом е болна, може и дъхът й да мирише неприятно.

Седнах на леглото, галех ръцете й. Горят, после ледено студени. Тъкмо се навеждах да я целуна по челцето, по бузките.

- Момче, ето ти табуретка - леля Фроска зад мен

-О да, да, извинявайте - смотулевих скомфузено

Правя е може би леля Фроска, нали ме предупреди, че Люска е болна.

-Людмила, кажи му, нали ми обеща - властно заповяда Фроска - Аз съм в кухнята, ще ви направя чай...Ще оставя вратата отворена .

Гледах Людмила, милата тя, да се остави да се разболее, настинка ли, какво е, да я победи. Отидоха на вятъра мечтите ми за общуване, за приятен празник.

Жица, Жица...това си ни остана от едно време като свирехме и пеехме в училищния двор и се шегувахме

'' А сега ще издърпам жиците на китарата, струните демек, и да видим какво ще излезе''

и от тогава уж за по -галено вместо Петьо, Петенце, остана Жица ''

-Жица - започна тя вяло - Знаеш ли, имам си момче приятел Наско, много ми помага. Той е от Чепеларе и за две седмици е при родителите си...За това реших, че моментът е подходящ да ти го кажа. Ще ме извиниш ли, Жица,... все пак ние учим в различни градове, различни специалности.

-Знаеш ли - прекъснах я - Мога да се прехвърля тук, Зам.ректора каза, че е възможно...

-Едва ли ще има смисъл, Жица... вече няма смисъл - тъжно рече тя

-Надявам се, не си бременна сега нали, временно си се увлякла, какво толкова,... хората се развеждат с деца, женят се отново и са щасткиви.

Людмила завъртя неопределено глава.

-Не, не съм бременна,... решихме поне да завършим и тогава. Извинявай, че те разходих до София,...нямах сили.

За какво ли пък е нямала сила. Скачай в панталона, една блуза, яке, обувки и да бягаме някъде.

Леля Фроска сновеше насам-натам, уж сервира, отсервира, а ушите й нащрек.

-О, то станало 10 часа, Людмила хапчетата,... а ти момче ела ще преспиш в хола, тук не може, тя е болна.

Отново погалих лицето, ръцете на Людмила.

-Лека нощ, скъпа Жица,... до утре - тъжно продумах

Леля Фроска, знаех само по думите на Людмила, че не е омъжена, работила в някакво Министерство ли, Комитет ли. Бе сложила друг пеньоар, помагах й за разпъване на дивана, уж не е чак толкова топло, а пеньоара на голо, виждаха се да се мяткат голите й гърди, оставаше да нямаше и гащи.

Седна на оправения диван, преметна крака.

- Тя ти каза, има си друг приятел, Наско, добро момче, даже мислят да идват да живеят тук заедно. Нищо де, ти си голям, едър мъж, вероятно имаш доста обожателки, ще си намериш друга...А вие с Людмила правили ли сте любов, или само платоническа.

-Не, не сме правили, аз...

-Мда, трябваше да се досетя, тази кръв за къде понапред и ако остане, в мъжествеността най-накрая.

Погледнах я. А, значи ти оценяш мъжете къде първо трябва да отиде кръвта, та за това не си се омъжила.

-Оставям те,... ще те събудя утре сутринта рано, мисля че в 6 часа ти е влакът - изрече с яд. Загърна се в пеньоара си и излезе.

Спях буден, или буден спях. Влюбен дърт глупак съм, повярвах на едно момиче, само защото преди години сме били заедно, истински приятели,...и се харесвахме и обичахме иманно заради това.

следва