Филип Борисов излизаше в междучасие.  Току-що бе приключил един тежък час - тест по физика и се чувстваше изцеден до капка. Толкова изцеден, че дори не си спомняше за какво се отнася теста, а нямаше и желание. Беше учил като луд и всичко бе свършило - само това имаше значение. Филип беше момче, високо около метър и седемдесет, с къса черна коса, високо чело, черни очи и прави черти на лицето, които не правеха впечатление. С други думи, човек би казал, че изглеждаше съвсем ,,нормално" - съвсем обикновено момче на седемнадесет години със синя тениска, маратонки, дънки и раница с учебници.

Той слезе по стълбите и се запъти към изходната порта на училището, наред с всички останали ученици.

          Часовете бяха привършили и това беше хубаво, защото не само, че нищо не научи, а и освен това беше изпитан, наред с теста, още три пъти и то на неща, които трябваше да знае наизуст. Естествено, не ги знаеше и получи няколко слаби оценки, вариращи от две до четири. Но не му пукаше, защото бе сигурен, че не това са истинските му възможности. Друг бе въпросът дали учителите го знаеха. Е, ако беше така, нещата щяха да бъдат съвсем различни. Например да отива с желание на училище и да се връща съвсем друг човек, т. е. да научава нещо. Вместо това, училището по-скоро му пречеше, отколкото му помагаше. И той не можеше да направи нищо друго, освен да играе по техните правила. Никой не му вярваше, ако почнеше да излага нещата в такава светлина. Съучениците му - абсурд, учителите - още по-голям, а майка му и баща му бяха. . .  коне с капаци. Не искаха и да чуят. Доводът им за това беше един и същ - ,,Много си малък, за да разбираш кое е добре за теб и кое - не. Просто си живей младините и учи, за да не съжаляваш по-късно". Когато му казваха това, му идеше да ги зашлеви и двамата, наведнъж. Идеше му да им се разкрещи и да им каже още много неща, но те бяха родителите, те бяха по-силните, те бяха ,,авторитета" и Филип отново не можеше да направи нищо по простата причина, че беше сам, без каквато и да е било подкрепа - беше безсилен. Нещата просто стояха така, независимо дали го искаше или не.

          Но сега му се искаше да не мисли за тези неща. Просто да си отдъхне и да забрави, поне докато се прибере до вкъщи.

          Филип ни най-малко не предполагаше, че няма да се прибере у дома скоро.

          Денят беше топъл, но мъглив. Хората по пътя изплуваха и отново се потапяха в мъглата, подобно на привидения. Същото беше и със сградите, улицата и всичко останало. Със всяка крачка Филип изгубваше от поглед дадено нещо и в следващия момент съзираше ново, което след това отново изчезваше. Като уличните лампи. Беше странно наистина, както и да бъде толкова топло и в същото време да има такава гъста мъгла. Но най-странното бе, че на хората това сякаш въобще не им правеше никакво впечатление. Просто си вървяха в разни посоки и мислеха за своите си работи, без да ги интересува нищо друго и това не изненадваше Филип. Някои от минувачите бързаха да се наядат, някои - да се напият, други - да правят секс и така нататък. Заради тези тъй жизнено важни житейски потребности, кой ли от тях би си губил времето да се замисли например за това, дали учениците наистина учат в училище или само зубрят, без да им влиза нищо в главите. Та нали животът е толкова по-лек, когато си затваряш очите пред трудните неща, правиш се, че не съществуват и просто си караш напред, зает с първичното. Много хубаво, но Филип вярваше, че това е грешка. Нещата далеч не бяха толкова прости и далеч не опираха само до това.

          И докато Филип вървеше по пътя за вкъщи, погълнат от тези мисли, пред него се появи някакво момче, в което за малко да се блъсне, но се спря.

          - Здравей, Филип! - каза то.

          - Познаваме ли се? - попита Филип.

          - Ти мен не - отвърна другото момче - но аз теб - перфектно.

          Гласът му беше тънък, но се усещаше мутиране. 

          - Нима?

          - О, да.  

          Момчето беше средно на ръст, на години приблизително колкото Филип, с дълга къдрава черна коса, очила, аскетично, изпито лице и зелени очи, в които обаче се долавяше нещо странно, което не можеше да се определи. Носеше тъмносини накъсани дънки, жълти маратонки и чисто черна тениска без никакви надписи. 

          - Какво искаш? - попита Филип.    

          - Ще ти кажа, но искаш ли първо да се поразходим малко.

          Говореше спокойно, но в това спокойствие се долавяше и нещо друго, подобно на това в очите му. Така или иначе Филип трябваше да се прибира, но от друга страна, беше любопитен какво щеше да научи от това странно момче. Реши, че прибирането може да почака.  

          - Добре - каза той.

          В очите на непознатото момче не се долавяха никакви признаци на радост, въодушевление или някакъв вид емоция. Сякаш беше абсолютно равнодушен към отговора, който не го изненадваше ни най-малко.  

          - Хайде тогава - каза също толкова равнодушно то - да минем от тук.

          Свърнаха по страничната уличка, която съвсем се отклоняваше от пътя за вкъщи. Мъглата продължаваше да е все тъй гъста.

          - Е, - попита Филип, докато крачеха по тротоара на улицата - ще ми кажеш ли какво искаш, или поне как се казваш?

          - Казвам се Кристиян Янев - започна другият -  и съм на седемнайсет години.

          - Хм, и аз съм на толкова - точно както беше предположил Филип мислено.

          - Именно! Аз съм писател - при изричането на тези думи, Кристиян прикова погледа си върху Филип за дълго.

          - Това е хубаво. - отвърна той, като също го гледаше - В какъв жанр пишеш?

          - Нямам представа, просто си пиша и това ме прави щастлив.

          - Интересно. Може би така е най-добре, едва ли са чак толкова важни жанровете.

          - Прав си, жанрът и стилът на даден текст или произведение са неща, които се изграждат от само себе си. Те са просто следствие от създаването на творението. Истински важното в случая е съдържанието. Това, което творецът е дал от самия себе си за творението. Но, кажи ми, колко хора разбират това по този начин? Много си мислят, че стилът е най-важен, че е от значение само това, с което се представяш, а не това, което всъщност си. Кажи ми сега пък колко хора мислят по този начин и сравни двете неща.

          - Ами, не знам точно и не мога да дам становище.

          - Аз също, но нещо ми подсказва, че и не искам да знам.

          - Чел съм много глупави и скучни разкази, както и доста стойностни. И не само разкази, но съм виждал и различни, други форми на творби, както некадърни, така и гениални. Определено мога да кажа кое ми харесва и кое - не.

          - Да, така е и с хората - каквато е творбата, такъв е и човекът.

          - Интересен си.      

          - Ти - също.

          - Та, дай да минем направо на въпроса. Какво искаше да кажеш с това, че ти ме познаваш перфектно, а пък аз теб - не, след като никога не сме се срещали. Това ми звучи като най-изтърканото клише, което съм чувал. Сигурен ли си, че не си ...

          - Ами, сам можеш да прецениш, Филип.

• - Знаеш ми името, а дори не се запознахме официално - ето това беше знак за нещо, което се му се стори наистина странно. Че откъде го познаваше това момче, което виждаше за пръв път в живота си? Може би беше някакъв психопат, който искаше да му навреди или дори убие, като поради някаква причина тъкмо Филип му бе харесал за потенциална жертва. Или може би беше далечен роднина, с когото не се е виждал никога. Или пък някой педераст, който така или иначе го е следял.

Момчето бе в състояние да си измисли хиляди предположения, но по-добре беше търпеливо да изчака Кристиян да му обясни истината. Ако наистина искаше да му навреди, най-голямата му грешка щеше да бъде да се опита. Филип наистина умееше и знаеше как да се оправя с каквито и да било хора. Не знаеше откъде и защо, просто го можеше. Беше тренирал и бойни изкуства известно време, но не те бяха истинската сила, а умът.        

          - Което, мажду другото, е много невъзпитано от твоя страна, Филип. - отвърна Кристиян - Дори не се здрависахме.

          - О, да, извинявай - но не му подаде ръка - просто не мислех върху тази така естествена част от човешкото общуване - ръкостискането. Напоследък не го правя, защото ръката ми е заета да показва друг жест, също тъй прост и все така важен. Сещаш се кой, нали?

          - Сещам се и не те упреквам. И аз нямаше да се здрависам с теб. Защото просто не е нужно. Както казах, познавам те отлично. Казах също и че съм писател.

          - Добре, но каква е връзката между двете неща не мога да разбера.

          -Знам това. Не би и могъл да го направиш, не и преди да ти кажа всичко, но нека още малко си поговорим за писане.

          Филип се почувства така, сякаш беше изпил наведнъж нещо ледено. Усещаше, че наистина щеше да научи нови неща, но тази мисъл някак не го въодушевяваше както обикновено.

          -Слушам те - каза той с недоверчив тон.

          Уличката изглеждаше доста мрачна с тегнещата над нея гъста мъгла и почти пълната липса на хора.        

          - Както ти казах, аз съм писател и не ме интересува дали съм добър в това или не. Знам само, че е нещо, което обичам да правя и то, от своя страна, ме прави щастлив. Почнах на петнайсет години и досега съм написал десет разказа. Всеки, който ги е прочел, казва, че съм добър, дори много добър и твърди, че ще чака с нетърпение да напиша следващия. Аз все пак се радвам, когато го чуя, но не оставям похвалите и одобренията да вземат превес над мен, защото, нали знаеш, че който се мисли за голяма работа, обикновено се оказва, че е точно обратното. И така, някои от тези разкази исках да пратя за някой конкурс или да публикувам в списание, но не можах да открия подходящи, за съжаление. Може би не се смятат за нещо, което носи пари. Е, аз ще продължа да търся, но не е там въпросът. Когато започнах единайстия разказ, бях измислил съвсем прилично начало, което би могло да води до много обещаваща развръзка, но осъзнах постепенно, че не мога да стигна до края. Първоначалният абзац написах на един дъх и досега си остана непроменен, но оттам нататък отвеждах героя към сюжети, които просто не се получаваха. Бяха безсмислени. Все едно да изстреляш мощна струя вода, която впоследствие се превръща в хаотично изчезващи, при допира си със земята, капки.

          - И защо се получи така? - попита Филип.

          - Нямам никаква представа. Може би е творческа криза. Но оттам нататък разбрах, че не мога да започна нова идея. Не, че не се опитвах, но се получаваха пълни глупости, които ме дразнеха и в последствие изтривах. Досущ, както безуспешните опити да въвлека героя на този разказ в интересен сюжет.

          Започна да става наистина интересно, помисли си Филип. Но също така в душата му се задълбаваше някакво неясно, мрачно усещане. Приближаваше се до научаването на нещо важно, което обаче не го радваше както обикновено.

          - Значи става въпрос за литературен герой? - попита той.

          - Може би най-сполучливият ми досега. Просто ми е жал, че не мога да го използвам. Би се получила страхотна история, която, може би, ще ми донесе много пари. Но не стана, просто не стана. Не ми е никак до парите, те са едно от нещата, които най-малко ми носят удоволствие. Яд ме е за разказа, за това, което бих могъл да измисля.

          - И какво представлява този герой? - отново попита Филип.

          - Ами, той е. . .  как да кажа. . .  прилича на мен по някакъв начин, но в същото време е и различен. С лекота прави неща, които аз не мога или ми е необходимо голямо усилие.

          - Като например?

          - Ами, не се страхува от каквито и да било сблъсъци с хора. Може да мисли бързо, трезво, на момента и знае винаги какво, кога и как да каже.  Не  се колебае за нищо. Рядко се обърква и изпада в неудобни ситуации. Интелигентен е и умът му му служи добре. Това, че не е предубеден, му помага. Не му е трудно да казва, каквото мисли, с думи, които влага в уместни изречения. Умее да увлича хората със слово и да се оправя с тях. Това са все неща, които аз мога да правя единствено, когато пиша.

          - Нима?

          - О, да.

          - Е, това не е толкова трудно и иначе. Просто не мислиш за това, какво ще кажеш на някого, когато го срещнеш. Оставяш нещата да вървят от само себе си. Не трябва въобще да се тревожиш какво ще кажеш. Аз например нямам никакви проблеми с това.

          - Нещата не са толкова прости, Филип.

          Сега Филип наистина се зачуди какво да каже.

          - Нима? - само отрони той.

          - О, да. Виж какво, при някои го има, а при други - не.

          - Но в момента ти говориш повече от добре.

          - Така е.

          - Ами тогава?

          Кристиян го гледаше с някакво странно студено изражение, което още повече объркваше Филип.   

          - Мисля, че не разбирам.

          - Ще разбереш.

          - Как?

          - Преразгледай някои детайли от разговора, който водихме току-що.

          Той замълча и се замисли. След малко започна да се чувства странно.

          Филип Борисов имаше усещането, че в гърлото му е заседнала буца. Парченцата на пъзела, които му подхвърляше Кристиян, едно по едно започваха да се наместват, но оформяха една напълно абсурдна и невъзможна картина, в която бе трудно и, едва ли не невъзможно да се повярва. Всички качества, които този начинаещ писател описа, бяха притежание на Филип. Неочакваната среща с познати или непознати хора, независимо дали бяха приятелски или враждебно настроени, никога не го притесняваше до толкова, че да желае, по някаква странна причина, тях да ги няма. И винаги ги посрещаше без проблеми и по един или друг начин се оправяше с всеки. Просто не виждаше смисъл да се страхува. Или да се колебае за каквото и да било. Никога не се замисляше за евентуалната среща с някого. Знаеше какво да каже във всеки един момент и във всяка една ситуация, без да го е заучил никъде. Но при Кристиян явно не беше така. Той изглежда не обичаше особено хората и това, малко или много, му личеше. Но нима беше възможно това, което си мислеше. Сигурно имаше нещо сбъркано в цялата работа. Може би момчето просто си бе шантаво и толкоз.

          - Не съм шантав, Филип - каза в същият този момент то.

          Все едно го бяха зашлевили с изричането на тези думи.

          Бяха спрели на малка мрачна уличка, която не се виждаше изцяло, заради гъстата мъгла. Но от това, което се виждаше наоколо, си личеше, че бяха съвсем сами. Тротоарът, на който стояха, няколкото кофи боклук отсреща, ъгълът на завоя малко по-нататък, който едва се виждаше и няколкото пролуки в блоковете. И мъглата, топлата мъгла. Но хора нямаше никакви. Прозорците на блоковете създаваха усещането, че те бяха мъртво безлюдни.

          А Кристиян Янев току-що му прочете мислите.

          Ставаше все по-странно.  

          - Моля?! Как е възможно да знаеш какво си мисля?

          - Може би не това е въпросът, който трябва да зададеш.

          Филип помълча малко и се замисли. Не, нещо не се връзваше във всичко. Така, както ги излагаше Кристиян, нещата изгеждаха все по-объркващи и абсурдни. Дали бе възможно именно Филип да има нещо общо с този герой. Да, вероятно той, или някой като него, беше прототип за въпросния литературен герой. Не можеше да има друго обяснение (не и като това, което Филип си помисли първоначално), но все пак правдоподобното обяснение не обясняваше факта, че този писател току-що му прочете мислите. Може би е очаквал от него да си помисли нещо подобно, но въпреки това беше ужасно точен за съответната мисъл.

          - Така е, и мога да бъда много по-точен, и да го направя още много пъти.

          Сега изненадата на Филип беше още по-голяма. Както и недоумението. Може би и страхът, че нещата излизаха извън контрол.

          - Досещаш ли се какъв въпрос да зададеш? - попита го мъртвешки спокойно Кристиян - Много е прост.

          Автоматично, като робот, Филип попита:

          - Как се казва този герой?

          - Кръстил съм го Филип Борисов.

          Неправдоподобното обяснение се потвърди.

          - И какво искаш да ми кажеш, че аз съм този герой, а всичко това наоколо е твоят разказ?

          - Именно.

          - Това не мога да го повярвам.

          - Нима?

          Можеше, но не искаше.

          - Точно така, можеш, но не искаш. Което е нормално, но трябва да приемеш истината, колкото и тежка да е тя, а в случая - че ти си литературен герой.

          - Не, не може да е вярно - Филип имаше усещането, че са го ударили с парен чук. Тази новина беше едновременно невероятна и ужасяваща.       

          - Но е, Филип - каза влудяващо спокойно Кристиян - искаш ли още доказателства, освен това, че прочитам всяка твоя мисъл?

          Той не каза нищо, а просто продължи да се оглежда. Мъглата продължаваше да е все тъй гъста, а обстановката - толкова подтискащо мрачна.

          - Направи няколко крачки нанякъде - каза писателят.

          Беше го страх, много го беше страх. Това момче говореше толкова убедително и вече му даде няколко доказателства, че е право.

          - Давай, ако си любопитен.

          И той го направи. Тръгна към края на улицата отсреща и колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше страхът и объркването му. Не усети кога мъглата престана да съществува и кога пред него се оформи ръб на пропаст, като изрязан с ножица. Действително имаше улица, но тя водеше единствено към безкрайна бяла бездна.

          Безкрайна...  бяла... бездна...

          Която го заобикаляше отвсякъде, с изключение на парчето земя, на което стоеше.

          На което съществуваше.

          Вече нямаше небе - такова, каквото си го спомняше, имаше само тази... бездна.   

          - Да, Филип, да - Кристиян неусетно се бе приближил до него - това представлява разказът по време на изграждане - парче битие върху празната бяла бездна на страниците на ,,Майкрософт Уърд". Съществуват само ти, пътят и училището, от което излизаш, преуморен и недоволен от начина на преподаване през училищния ден.

          Той се взря в очите на героя си.

          - Всеки мой учебен ден - изсъска Кристиян с дълбока неприязън и злоба в гласа.

          - Всеки - продължи той - мой ден, изълнен със скука, досада, тъпотия и празнота, особено срещани качества у хората, с които имам нещастието да се срещам. Говориш им като на разумни същество, а те те гледат като глупаво животно и дори не те слушат, за да осмислят казаното. Стимулираш мисленето им, а те сякаш се стараят, да го затъпят още повече. Често срещам това у хора от най-различни възрасти. В очите им го виждам, гледат се в огледалото по някое време и си викат - ,,Как се е родил такъв голям човек като мен?", а всъщност душата им е разкъсвана от противоречия, които умът им не може да обхване. Просто защото са... тъпи. И най-абсурдното е, че те годсподстват над умните. Над истински интелигентните хора, които наистина могат да направят нещо значимо. Виждам го навсякъде. Виждам го, а не мога да направя нищо, не мога да им го кажа, защото аз самият съм едно нищо. Нищо в реалния свят. Един затворен, мълчалив, пелтечещ идиот, неспособен на нищо друго, освен да чете книги и да пише разкази, които си стоят, никому ненужни и непрочетени, в паметта на компютъра.

          Филип го гледаше безмълвен. За пръв път не можеше да подбере, подреди и каже няколко думи.

          - Не ме разбирай погрешно - продължи Кристиян - аз не съм толкова тъп, че да изпадам чак в такива състояния на отчаяние и това да ме обсебва изцяло. Просто много малко неща, които се харесват на болшинството и обществото като цяло, не се харесват на мен. Това общество според мен е средище на тъпотията и непукизма. Група от хора, които не искат да бъдат добре, чието единствено желание е да затъва все по-надолу и надолу в тинестата яма.

          Филип продължаваше да мълчи. Много странно момче, наистина. Дори може би побъркано. Но как можеше да бъде сигурен?

„Той чете всяка моя мисъл... Значи няма защо да говоря." - помисли си той.

          - Но аз искам да си говорим, Филип. Не ме лишавай от това удоволствие, поне тук, където то ми се отдава. Знам, че ме мислиш за побъркан, може и да съм.  Но както ти казах, скоро ще разбереш истината, най-малкото дали съм луд, (ако се справиш с шока) и ще бъдеш сигурен в много неща.

          Филип огледа отново всичко наоколо - улицата, сградите, училището в далечината и. . .  отрязаното парче земя, висящо над. . .  безкрайната. . .  бяла. . . бездна, което представляваше, всъщност, всичко това. Неговият свят. Една измислица.

          - Да, знам как се чувстваш, Филип. Знам какво е светът да ти се струва тесен, как чувстваш колко е фалшив, как ти се струва, че не си на място в него. Ето това е моят свят. Ето така е там, където съществувам, където създадох това, в което съществуваш ти.

          - Кажи ми - Филип малко по малко започна да се отърсва от шока - какво искаш? 

          - Много просто, Филип - каза Кристиян и след кратка пауза допълни - искам да продължа да пиша. Искам да довърша разказа, искам да изляза от кризата. И ти ще ми помогнеш.

          - Как?

          Той не отговори веднага, а само го изгледа продължително. Филип не можеше да му чете мислите, но знаеше, че неговият свят вече не съществува и животът му е изцяло в ръцете на този писател, на това момче, което явно го беше създало.

          - Знаеш ли кой е най-лесният начин един разказ да бъде със сигурност доведен до край?

          - Кой?    

          - Ами, когато писателят убие героя. Тогава съществуват всички предпоставки разказът да свърши.

          Филип имаше усещането, че пропада в ледена бездна. Нима наистина това момче в крайна сметка щеше да го убие?

         - Не, Филип, няма да те убия, въпреки това. Смъртта на героя е само един от начините. Аз ценя героите си и не искам ти да си от тези, които умират. Не го заслужаваш. Ще измислим нещо друго и, както казах, ти ще ми помогнеш. 

           - Ха, че нали ти си писателят. Ти трябва да можеш да измислиш нещо. Аз съм само един литературен герой. 

         Стояха двамата сами на острова от сгради и улици, висящи в нищото. От страни сигурно изглеждаше като изрязано парче от някоя цветна картинка, захвърлено върху бял картон.

         - Ти си нещо много повече от това, Филип, и искам да разбера какво.

         Филип реши да зададе още един въпрос и май трябваше да направи това още в самото начало.

         - Как влезе тук?.

         - О, сети се да ме попиташ най-накрая. Ще ти кажа. Докато стоях пред компютъра и се мъчех все пак да напиша нещо, изведнъж мониторът започна да се... разтапя. Но не протече по бюрото, а просто си остана така - като изпълнен с шарена течност, все едно гледах към дъното на чаша вода, в която са разтворени водни бои. За миг си помислих, че халюцинирам, но след това го докоснах и пръстите ми потънаха. После потопих цялата си ръка, след което мониторът ме засмука и ... после се оказах тук. Трябваше ми малко време, докато осъзная ясно къде съм. Виждах абсолютно всичко, което ме обграждаше. Но не, както обикновените хора. Бях, и все още съм, всевиждащ. Нали си чувал - всевиждащ автор.

         - Всъщност, не съм аз. Ти си чувал.

         - Да, всичките ти спомени са измислени от мен. Това представлява писателят за своя въображаем свят - Бог. Щом се озовах тук, разбрах, че съм Бог и мога да променям всичко, както си искам. Така, както го правя пред компютъра, в ,,Майкрософт Уърд".

         - Как си обясняваш това, че си се тук? - попита го Филип.

         - Не знам, Филип. Наистина. Може би разказът ме искаше в себе си. Може би не е достатъчно само да си седя пред монитора и да удрям върху клавишите. Може би трябва да променя нещо вътре в него, за да го довърша наистина. Знаеш ли, че всъщност не писателят е този, който води, а книгата. Тя сама довежда до написването си. Да се опитваш да я контролираш, да я преиначаваш така, както ти смяташ за удобно и да и придаваш някакъв стил, е просто безсмислено и глупаво. Но по тази тема можем да говорим много, а мисля, че трябва да се съсредоточим върху основната си цел.

         - Да довършим разказа? - погледна го Филип.

         - Небето е бяло. Чисто бяло. - каза Кристиян - Още не мога да свикна с това.

         - А аз с това - каза Филип и посочи Ръба, до който се разхождаха. Бяха решили да повървят по края. Наистина изглеждаше като отрязан с ножица. Току-що Филип се сети за легендарния писател Тери Прачет и неговите ,,Истории от света на Диска". Въобще не си бе и помислял, че е от гилдията на неговите герои и ще се разхожда по нещо, подобно на диск. Само че... в момента никак не беше смешно, както в книгите му.

         - Какво ще стане, ако скоча в бездната? 

         - Ами, ще престанеш да съществуваш. Ще се разпаднеш на частици, които ще се стопят или няма да можеш въобще да преминеш през ръба и ще се блъснеш в невидима стена, или може би ще се появява друг, съвсем различен път с всяка крачка, която направиш в тази посока, подобно на някоя компютърна стратегическа игра,  от онези, които отдавна не играя, или още куп неизвестни неща, които дори аз не знам.

          -Но нали си Бог, би трябвало да знаеш всичко.

          - Казах ти, че разказът ме води. А и в крайна сметка, въпросът опира до това, дали си готов ти сам да провериш, сам да откриеш отговора.

         - Добре, и към това ли те води разказът сега? - попита Филип.

          Кристиян се огледа в двете различни посоки - към вътрешността на разказа (сградите, улиците и училището) и към изрязания ръб (никъде нямаше абсолютно никакви хора. Те сякаш просто бяха... изтрити).

          - Може би - Кристиян направи кратка пауза - може би  не случайно го поставихме на въпрос. Именно, за да проверим дали е така. Защото, в интерес на истината, аз наистина не знам.

          Пълната липса на хора, мъртвилото, което представляваше градът и бялата бездна, която ги обграждаше отвсякъде, действаха ужасно подтискащо на Филип. В този момент той не искаше нищо друго, освен това, да си върне стария свят, който, макар и нереален, приличаше поне малко на нещо човешко.

          - Може би ще се върнеш, Филип, - прочете веднага мислълта му Кристиян - но първо трябва да ми помогнеш.

          - Какво, да скоча в бездната?

          - Може би не е нужно да скачаш.

          Филип погледа известно време изрязания край на улицата.

          - Е, със сигурност не - сега страхът, колкото и да е странно, отстъпи място на любопитството. Наистина, чудеше се Филип, какво щеше да стане?

          Той тръгна към ръба. Стигна до изрязаната част и се взря в бездната на ,,Майкрософт Уърд". Безкрайното бяло пространство бе изключително хипнотизиращо. Филип протегна ръката си напред. Нямаше нещо, което до я спре. Нямаше невидима стена, която да пречеше на нея, ако ли пък не и на цялото му тяло, да премине отвъд Ръба.

          Какво ставаше въобще?

          Да не би да се бяха намесили някакви незнайни сили, които бяха отвъд истинския и въображаемия свят.

          Дали нямаше да е по-добре Кристиян просто да го бутне в бездната и да се свърши? Но щеше ли наистина да се свърши само с това? Филип погледна към писателя. Той беше обърнал зареян поглед на другата страна, в далечината към училището, което сега изглеждаше абсолютно пусто и мъртво, както и всичко наоколо. От мъглата вече нямаше и следа.

          - Кристияне? - попита Филип, без  да го поглежда - Ти ли изтри хората?

          - Да. - кратко отговори той, без да се обръща.

          Филип съсредоточи вниманието си обратно към бездната. Едва сега се сети, че носеше чанта на гърба си. Може би тя щеше да му свърши работа. Свали я и я метна в бездната. Тя се въртеше, въртеше, все повече се смаляваше в далечината и накрая изчезна от поглед. Но след секунда-две, отново хвърчаща по същия начин, започна да се връща обратно и когато дойде, Филип съвсем несъзнателно, я улови с ръка.

          - Намери ли отговора? - попита той Кристиян.

          - Беше много интересно и наистина не беше нещо, което очаквах - отговори той.

          Обърна се към него.

          - Какво следва сега?

          - Не знам. Може би трябва да ти се отблагодаря - каза писателят, щракна с пръсти и изведнъж се появиха хората, синьото небе и слънцето. Появи се шума. Нямаше и помен от бялата бездна и мъртвата тишина, която цареше преди секунди. Двамата стояха на същата улица и никой минувач не им обръщаше внимание, така сякаш нищо не се беше случвало. Вълна на спокойствие заля Филип Борисов, когато всичко познато и всичко, от което имаше нужда, бе отново около него.

          - Само това ли ти трябваше? - попита той Кристиян.

          - А на теб?

          Понякога на Филип му идеше да зашлеви това момче. Нищо чудно, че не обичаше хора. Той явно постоянно ги изнервяше с уклончивите си отговори и странните въпроси, които поднасяше на мястото на точни и конкретни отговори. Кристиян, от своя страна, не показа някакво отношение спрямо тези мисли, които, безспорно, прочете.     

          - Всеки има право да мисли каквото си поиска, Филип. Но ми отговори на въпроса: ще можеш ли да живееш тук, след като вече знаеш, че си само един измислен герой, а този свят не е истински?

          Добър въпрос, стига да можеше да му отговори. 

          - Така и предполагах - каза Кристиян и отново щракна с пръсти.

          Отново се появи бялата бездна, отново се появи мъртвилото, отново ужасът обзе Филип.

          - КАКВО СЕГА? - отчаяно извика той, подвластен на нов шок.

          - Все още чувствам, че не мога да завърша разказа.       

          Ръбът, Ръбът беше зад него отново.

          - Ще ме побъркаш и накрая ще те убия. И това не е по-малко сигурен начин да бъде завършен разказът - като умре писателят. Тогава едва ли ще се тревожиш за творческата си криза.

          Кристиян не показа, че тези думи са го засегнали по някакъв начин.

          - Може би, Филип, но така наистина никога няма да се прибереш вкъщи - каза го все едно говореха за времето. - Вечно ще излизаш от училището и ще се запътваш към вкъщи, но никога няма да се прибереш. А пък и... как ще убиеш един Бог?

          Кристиян отиде до една кофа за боклук, вдигна пластмасовия капак, бръкна вътре и изкара пистолет. Върна се при Филип и му го подаде.

          - Вземи и опитай - каза.

          Филип го гледаше като вцепенен. Никога не беше държал оръжие, камо ли пък да го използва. 

          - Виж, всичко това ми дойде в повечко и... какво друго очакваше да ти кажа? Защо се захващаш за всяка моя дума?

          - Защото съм тъп, Филип. А пък и знаех, че ти не си готов да хванеш пистолет. Сега виждаш ли? Хората винаги говорят най-много за това, което могат най-малко. И Знаеш ли защо е така? Защото се страхуват. Ти в момента се страхуваш, нали?

          Кристиян може би не знаеше, или по-точно знаеше, колко.

          - Именно. Страхът е този, който ги показва в истинската им същност. Страхът е този, който властва над тях. Над всеки един от тях, без изключение.

          Писателят беше на сантиметри от героя си с пистолет в ръка, насочен в корема му.

          Филип не смееше да гъкне. Мисълта, че е толкова близко до смъртта, се стичаше като ледена вода по цялото му тяло и го смразяваше до мозъка на костите. Нямаше по-точно определение от това, колкото и да бе банално. 

          - Както казах и по рано, няма да те убия, - той се отдръпна и свали оръжието - но думите не намаляват страха от реалния фактор, нали?

          - Ни най-малко - отвърна той докато топлината на спокойствието, макар и временно, се стичаше по него на мястото на ледения ужас - ти си непредсказуем.

          - Кажи ми - продължи Филип - ти ли искаш да ме подлагаш на целия този ад, или разказът те води? Защото започвам да се изморявам.

          Сега явно Кристиян се затрудни да отговори, защото замълча продължително време.

          - Или май загуби дар слово, което, между другото, никога не си и притежавал. Когато казваше, че хората са подвластни, без изключение, на страха, не включи себе си в това число. Как да го тълкувам, че не принадлежиш към хората, или смяташ, че не си подвластен на страха? Ако е първото, значи си психично болен, ако е второто, значи съвсем очевидно се самозалъгваш. Кой кого контролира - ти разказа или разказът теб?    

          Кристиян замълча за минута, след което отговори:

         - Умен си, както и трябва да бъде, но не забравяй, че аз съм писателя... тоест Бога в този свят и независимо от това, че разказът води, аз съм този, без който той не може да съществува. Това, което ти се случва, е просто стечение на обстоятелствата и ти нямаш власт над него, нито аз, въпреки това, което съм. А в отношение на страха дори мисля, че съм подвластен на него много повече от другите хора. Знаеш, че не става дума за това, а за нещо друго, а то е: до колко страхът влияе над решенията и действията на хората.

          - Виж, просто искам това да свърши - каза Филип, който се чувстваше на ръба на силите си.      

          - Не мога да ти го обещая. И двамата по някакъв начин сме въвлечени в тази заплетена ситуация от някакви незнайни сили, както ти каза, и трябва заедно да я разплетем.

         - Но аз не съществувам! Как бих могъл да бъда въвлечен в ситуация.

          - Напротив, Филип, съществуваш. По един или друг начин и аз съм този, от когото зависи твоето съществуване и бъдеще. Ако успея да завърша разказа, ще бъде добре и за двама ни.Ти ще продължиш да живееш своя живот, а аз ще продължа да пиша. В момента това са двете неща, които и двамата желаем най-силно, нали така.

          Той вече знаеше, че е така, за това Филип не сметна за нужно да му отговаря.

         - Именно за това трябва да бъдеш смел и да ми помогнеш да довърша започнатото.

         Колкото и зле да се чувстваше Филип, Кристиян имаше право. Двамата щяха да променят ситуацията единствено като мислят заедно.

         - Добре - каза литературният герой - какво предлагаш? Започва ли вече да ти се оформя нещо в главата, някакво предложение или евентуален завършек?

         - Все още не.

         - А защо не върнеш хората. Може би в такива условия ще можеш да намериш отговор, или да ти хрумне нещо - но Филип вътрешно в себе си знаеше, а също тока и Кристиян, че не е само това причината да иска предишната обстановка.

         - Няма смисъл, Филип. Трудно ми е да мисля, когато има хора наоколо, а и така елементите на разказа са ми по-ясни и нагледни. Хората, слънцето и синьото небе са само цвят и пълнеж - като цветовете на една картина, която е в стадий на графично оформяне - те се слагат най-накрая, когато картината вече е почти готова.

         - Рисувай тогава.

         - Да се поразходим към училището. - каза писателят.

          - Добре - каза полсушно момчето, тръгвайки след него.   

          Влязоха в двора. Сега училището се стори на Филип като декор, като картонена изрезка за някоя театрална постановка, филм или пиеса. Беше, разбира се, пусто. Спряха се пред стълбите към входната врата. Виждаха се десетките прозорци на класните стаи, футболно-баскетболното игрище отляво, втората сграда, която пресичаше основната отдясно в прав ъгъл. Зад двете се намираше физкултурният салон с още едно игрище, паралелно нему. Всичко това беше оградено и имаше два изхода - отпред и отдясно, зад втората сграда.

          - Как ти се струва сега това място, Филип?

         - Мъртво - отговори кратко той.                          

         - Да, такова е. А ако беше ,,живо".

         - Може би щеше да бъде по-добре.

         - Нима?

         Замълчаха за кратко.

         - Може би и като ,,живо" не беше кой знае какво. Е, имах си приятели, на моменти беше много забавно, но като цяло не е място, което обичам.

          Съзнаваше, че всичко, което говореше в момента, беше всъщност измислено от Кристиян, че тези спомени отчасти бяха и негови и... кой твърди, че смъртта е най-лошото нещо. Когато си мъртъв, просто не съществуваш. Много е различно от това да си в един мъртъв свят, в който да знаеш, че не съществуваш.

          - Хайде, хайде, Филип, не гледай толкова мрачно на ситуацията. Ти съществуваш и светът ти също съществува. Тук сме, защото нещо му пречи за това и трябва да открием причината.

          - Творческата ти криза - каза Филип.

          - Да, но трябва да намерим начин да се излекувам от нея. Хайде да влезем вътре.

          - Това, и изобщо всичко ... как ти хрумна? - Беше го запланувал или спонтанно решаваш да тръгнеш нанякъде?

         - Може би сам знаеш отговора.

         - А, да, ,,разказът ме води". - цитира Филип

         Двамата се заизкачваха по стълбите и влязоха в училището.

          - Кажи ми - попита го Филип - щом разказът, така или иначе те ,,води", не значи ли това, че по някакъв начин... писането ти се възвръща.

          - Нека не обсъждаме този въпрос точно сега. В момента може би не съм аз този, който пише.   

          - А кой?

         - Знам ли? Може би друг писател. Или пък случайност, която просто идва в главата ми и аз чувствам накъде да ходим. Като внезапно хрумнала идея и именно така идват идеите на писателите. Вторите не гонят първите, а точно обратното.

          - Значи е ясно - ти пишеш.

          - Да видим докъде ще ме отведе това ,,писане".

         Бяха вече вътре в училището. Пред тях бяха кръстосаните стълбища, водещи към горните етажи. Отдясно беше ,,кабинетът"(това беше много смешно определение за мъничката стаичка) на охраната. Зад него беше коридорът към стаите на първия етаж, а отляво - стената с програмите на класовете. В ъгъла бе главното помещение на чистачките, слепнато с тази стена. Само като си помислеше Филип, че допреди около час беше излязъл оттук, от това претъпкано с хора място и след това трябваше да се върне отново и да го завари в този вид като доказателство за фалшивия си живот... Тази мисъл беше наистина страшна и продължаваше да го плаши все повече и повече.

• - Не е толкова страшно, Филип, повярвай ми - каза Кристиян - Има хора, които дори и в реалния свят живеят по-фалшив живот от твоя и сигурно знаеш това.

          Знаеше го наистина. И беше виждал живи примери за това, но тези спомени бяха всъщност обикновени прототипи на това, което в действителност беше виждал този писател. Всичките спомени на Филип бяха измислица.

          - Да, знам, че е трудно да свикнеш с тази мисъл, наистина. На твое място и аз бих се чувствал по същия начин

          - Накъде да вървим сега? -  попита Филип, сякаш въобще не беше мислил за тези неща.

          - Ами, хайде към коридора и класните стаи.

          Те, естествено, бяха празни и това изглеждаше някак странно. Училището беше различно без вечно кънтящия шум от гласове по коридорите. Влязоха в една класна стая от дясно. Вътре имаше петнайсет чина с прилежно подредени столове и идеално чиста дъска. Гъбата и тебеширът бяха също така прилежно сложени в единия ъгъл на дългото бюро. Кристиян отиде зад него и се настани на учителския стол.

          - Седни на някой чин, ако обичаш.

          - Сериозно ли? - попита недоверчиво Филип.

          - Да.

          Момчето си избра един от чиновете в средата.

          - И сега какво, ще ми преподаваш ли?  -попита то насмешливо, въпреки че въобще на му беше до смях.

          - Може би. Понякога можеш да научиш много неща от някого, докато си говорите, както и той може да научи много неща от теб. Стига само да умеете да общувате.

          - Но ти не го умееш, както сам се изрази по-рано.

          - И въпреки това аз мога да те науча да общуваш, както и ти можеш да ме научиш да пиша.

          - Аз... какво?!

          Едно не беше ясно на Филип - Защо именно той трябваше да има нужда, да се научава на общуване? Филип нямаше такъв проблем. Не си спомняше да е имал. И как пък щеше именно той да научи писател на писане.

          - Точно така, Филип, не си спомняш да си имал. Не си спомняш. А спомняш ли си с кого и кога общува преди мен.

          - Естествено, със... учителката.

          - Коя учителка?

         - Тази, която...

          - Коя?

          - Тази, която... - замисли се за момент - ме изпита последния час.

          - Как се казва тя?

          - Тя...

          Почувства се странно. Почувства се объркан. Почувства се безмълвен за въпрос, на който би трябвало да знае отговора, но не го знаеше. Учителката я имаше, силуетът и беше в паметта му, но само той. Бяла сянка. Безплътна бяла сянка.

          ... безкрайна бяла бездна...

          - Не си спомняш, нали? - попита писателят.

          - Не - кратко отговори Филип.  

          - Това е, защото нямаш такъв спомен. Можеш ли да ми кажеш как изглеждат родителите ти и как се казват.

          Отново си напрегна мисълта и същия резултат. Не си спомняше родителите си.

          - Знаеш ли защо? - попита Кристиян - Защото никога не си имал родители, както и учителка, както и съученици. Съществуването ти започва от моментът, когато излизаш на училищните стълби, и приключва, когато срещаш мен. Останалото просто е мътни силуети или не съществува, поне докато не вкарам съответния спомен в паметта ти. Също като файл на компютър. И всичко това означава, че не си общувал с никого другиго преди мен.

          - Това е невъзможно!

          - Невъзможни неща няма.

          Филип се чувстваше все по-объркан. Съзнанието на това момче беше пълна лудница. Бъркотия като в мравуняк. И все пак дори и в мравуняка имаше някакъв, макар и трудно разбираем, ред.

          - Нека ти изясня картинката - каза Кристиян (Филип вече отдавна беше свикнал с това, че той му четеше мислите, можеше само да се чуди какви са пък неговите мисли) - аз можех да пиша, но не можех да се изразявам добре (в реалния свят), ти не можеше да пишеш, но можеше да общуваш без проблеми с хората(в този свят). Сега сме в нещо като чистилище между двата свята - ето в какво се превърна този разказ. Сега аз съм загубил способността си да пиша, но разполагам с учудващо добър дар слово. А ти явно  доста бързо си започнал да развиваш писателския си нюх и в същото време да губиш таланта си да общуваш.

          - Аз не... - не успя да довърши, не знаеше какво, или по-скоро как, да му каже.

          - Не се притеснявай. Аз, за щастие мога да ти прочета мислите. Искаш да ми кажеш, че не можеш да пишеш, че никога не си могъл и не и не върваш, че това би станало някога. Е, пробвай.

          От повърхността на чина му, бавно изплува клавиатура. Стандартна компютърна клавиатура, само че безжична. Е, явно Кристиян го удостояваше с честта на модерната технология. Никога не беше обичал техниката...

          Осъзна, че започва все повече да се заслушва в мислите си, които, от своя страна, ставаха все повече. Прииждаха на рояци.

          ... дори и в мравуняка има ред...

          Дали това бе лудост или пък гений... а може би между двете нямаше разлика...

          Пръстите му бяха върху клавишите. Изведнъж изпита потребност да удря върху тях и да съставя думи, които да се навързват в изречения. Негови изречения. Натисна няколко копчета. Погледна към Кристиян и дъската. Той го гледаше спокойно зад очилата си, с вплети една в друга ръце, лежащи отпуснати върху бюрото. Нищо ново в него, за разлика от дъската. На нея беше изписано с тебешир написаното току-що от Филип.

          Небето е синьо.

          Погледна през прозореца. Небето наистина беше синьо и наистина бе там.

          Написа още едно изречение и погледна към дъската. Там пишеше:

          Слънцето грее.

          След малко в стаята свенливо проникна слънчева светлина и вече не беше толкова изкуствено мрачно, колкото преди малко. Реши да напише още едно изречение.

          Хората са навсякъде.

          Отново погледна през прозореца. На двора отначало бе пусто, но постепенно от ляво, а сетне и от дясно започнаха да прииждат ученици. В коридора отстрани, зад вратата започваха да се чуват гласове, които постепенно се умножаваха, както по сила, така и по численост.

          - Това е невероятно! - промълви, удивен, Филип.

          - Така е. Наистина е хубаво. - каза Кристиян.

          Странно, дали той говореше за промяната или за писането.

          - Ти за кое говориш, Филип? Кое ти харесва повече - писането или промяната.

          - И двете неща са... страхотни - не намери друга дума.

          - Да, така е, въпреки че на мен повече ми харесва писането. Но в този момент не пиша аз - лицето му придоби мрачно изражение.

          Да, не пишеше той, пишеше Филип, но досега нали именно Кристиян беше писателят, нали него водеше разказа, а другият бе само измисления герой. Обръщаха ли се ролите? Защо ставаше така ?

          - Защо, защо, защо - промълви Кристиян - вечният въпрос ,,защо?" Цял един живот няма да ти стигне да го задаваш. И може би това е смисълът на живота. Винаги да задаваш въпроса ,,защо" и винаги да търсиш отговори. Винаги да се променяш и развиваш, и да ставаш нещо повече от това, което си. Винаги да си срещу себе си и срещу нещата, които ти пречат и които са в теб. Справиш ли се с тях, тези извън теб няма да имат значение, защото ще си победил най големия си враг - ти самият. Колкото повече неща научаваш, все повече ще разбираш колко малко знаеш и какво си всъщност. И питаш защо ролите са разменят? Ще разбереш, рано или късно ще разбереш.

          Филип тотално беше останал без думи. Това момче наистина бе гений. Не е трябвало да спира да пише, независимо дали зависеше от него или не. Ако можеше винаги да е говорил открито, така, както сега, щеше да смайва хората постоянно. Щеше да се оправя с тях с лекотата с която добър телевизионен водещ се справяше със зрителското внимание в някое предаване.  

          - Сега ти пишеш разказа, ти можеш да го довършиш. Вече разбрах. Не съм го писал аз досега, писа го ти.

          - Но... как... и защо  -изпелтечи Филип. Невероятно, просто невероятно. Способността му да говори се премести на мястото на способността му да пише, както и втората отиде на мястото на първата. Резултатът - можеше да пише по-добре, отколкото да говори. Чудно, колко ли писатели имаха такъв проблем. Не знаеше, но навярно съществуваха и явно Кристиян беше един от тях, а сега и Филип. Но Филип беше измислен литературен герой. Е, да, това стана ясно вече, сега въпросът бе как е станало всичко това и какво следваше оттук нататък. Погледна към Кристиян.  

          - Да, бих могъл да ти дам отговори, но... разсъждавай, Филип. И за да ти е по-лесно - пиши. Понякога, когато пишеш, мислите ти се струват много по-ясни и подредени, отколкото когато просто свободно преминават през главата ти.

          - Ами... ако... - защо въобще продължаваше да се опитва да говори, след като знаеше, че нито имаше резултат, нито беше нужно.

          - Да, Филип, знам какво искаш да ме питаш. Дали твоето писане няма да повлияе на разказа. Няма, ако не го искаш. Сега ти си писателят и ти решаваш.

          Добре тогава, каза си Филип. Погледна към клавиатурата, помисли малко и започна. Думите се отпечатваха (ако това е най-правилната дума) на зелената дъска така, както би ги написал някой с идеално четлив почерк.

          Аз се казвам Филип Борисов и съм писател. Съвсем наскоро станах такъв. Досега бях само един литературен герой, който дори не знаеше, че всичко около него е измислено и  дори, че самият той е такъв. Разбрах го, когато се срещнах с човека, който създаде мен и моя свят. Това е друг писател, дошъл от реалността, от истинския свят и всъщност той е  творецът. Казва се Кристиян Янев. Светът, в който аз живях досега, представлява един разказ, който той е започнал да пише, но не е успял да завърши, нито пък да създаде някаква завръзка. Когато се срещнахме, той лека-полека започна да ми разкрива истината. Накрая ми я доказа изцяло, като ми показа как изглежда самият разказ външно, погледнат отстрани. Приличаше на летящ остров, висящ в нищото. Беше много странно и когато отидохме до самия Ръб, се почувствах се като герой на Тери Пратчет, само че смехът липсваше. Бях много шокиран да науча истината и се оставих Кристиян да ме води. Защото, както той каза, нещо го води и него, и това е именно разказът. Така го каза: ,,Не писателят води разказа, а разказът води писателя" и всъщност това е истината. Поразходихме се малко, поговорихме и накрая стигнахме до училището.  Никога не съм се чувствал така по време на разговор. Винаги съм водил нормални разговори с хората, но тук изцяло загубих дар слово, а никога не ми се беше случвало. Не си го възвърнах. Но на  мястото на това дойде друг талант,който никога не бях притежавал - писането. От Кристиян разбрах, че в реалния свят той е имал такъв проблем. Трудно общувал с хората, но имал способността да пише. Лошото било това, че в неговия свят дарбата му нямала никакво значение. Било все едно дали го можел или не. Важни били само няколко неща, около които се въртял интересът на по-голямата част от хората.Тези неща обаче не привличали ни най-малко Кристиян. Интересувал се от неща като писането и рисуването, които нямали абсолютно никакво значение и смисъл за заобикалящия го свят.

          - Това не си ми го казвал  -попита Филип (най-цялостното изречение, което можеше да сглоби в момента).

          - Така е, но въпреки това го знаеш. Знаеш и още много други работи, които не предполагаш. Писането е голяма сила. Продължавай.

          Филип се наведе над клавиатурата и продължи. Думите, които изписваше, се редяха на дъската        като дълъг урок, който трябваше да бъде разказан, чрез този едновремешен метод - с тебешир, писмено, пред всички. Шумът в коридора засега беше стихнал. Навън също нямаше много ученици, защото междучасието беше свършило и в момента течаха часовете.

А в тази класна стая Филип си играеше на Бог заедно с друг такъв. Единственото, което можеше да направи, беше да продължи, тоест да пише. Започна отново да удря по клавишите.

Кристиян Янев - другият ,,Бог", бил някак всмукан от компютъра си, или по-скоро от разказа и се озовал в него. Тогава, не зная след колко време, се срещна с мен и оттам нататък минахме през всичко, което описах по-горе и накрая се озовахме в тази стая, в която аз в момента си играя на Бог, като пиша. Той ми каза много неща, които бяха, ако не гениални, то изключително умни, които няма да забравя, докато съществувам. Но две от тях дълбоко ми се набиха в ума и те са единствените неща, които не мога да разбера. А именно, цитирам: ,,- И въпреки това, мога да те науча да общуваш, както и ти можеш да ме научиш да пиша."

,,- Сега ти пишеш разказа, ти можеш да го довършиш. Вече разбрах. Не съм го писал аз досега, писа го ти."

Въпросът ми е (въпреки, че вече знам, че няма невъзможни неща. наистина знам): Как е възможно, човек който винаги е писал, да иска отново да бъде научен да пише от някой, който (да забравим за момент, че не е реално човешко същество) никога през живота си не е имал дарба за това и как един човек, който не знае как да общува нормално с хората, тепърва мен да учи на това, след като съм го правил без проблем винаги (или поне така си спомням). Вторият ми въпрос е: Как е възможно аз да съм писал разказа досега, след като в крайна сметка писателят е той? Какво е разбрал Кристиян?

Филип вдигна поглед към него и не каза нищо. Той продължаваше да го наблюдава все така неподвижно - със скръстени пръсти на учителското бюро и изписана със тебешир дъска.

- Какво разбрах ли, Филип? - попита спокойно Кристиян - Ще ти кажа.

Помълча малко и каза (това също беше нещо, което Филип никога не забрави):

- Не аз съм писателят, а ти. Не ти си литературният герой, а аз.

Той стана от учителското бюро и се запъти към вратата.

- Сбогом, Филип - каза, отвори я и излезе навън.

- Къде отиваш? - извика му Филип, стана от чина и се затича към вратата. Хвана дръжката, завъртя я надолу я и бутна.

Но тя не се отвори.

Опита още веднъж, но вратата не поддаде. Обърна се към стаята, клавиатурата все още беше на чина, а дъската все още бе изписана.

,,Не съм аз писателят, а ти."

Думите кънтяха в главата му. Думите на писателя... думите на литературния герой. Кой от двамата всъщност беше някой от двамата? Кой, кой беше? Кой всъщност бе истинският свят и кой измисленият разказ? Пълна лудост! Всичко това беше пълна лудост.

Филип отиде до прозорците, вън все още бе пусто, но слънчево.  Момчето сега се обърна към клавиатурата.

,,Сега ти пишеш разказа. Ти можеш да го довършиш."

,,Писането е голяма сила."

          Думите на Кристиян продължаваха да кънтят в главата му, както и още много други. Това ли беше усещането да си писател - постоянно в съзнанието ти да отекват разни мисли, образи (малко оставаше да каже и гласове, което впрочем, също бе вярно). Това ли е то, да не можеш да се съсредоточиш към нищо от заобикалящия те свят? Това ли е то, великата дарба на писателите. Великата сила но творците, така да се каже. Ако можеше да се отърве от целия този бушуващ ураган от мисли в съзнанието си, би го направил веднага и би се върнал обратно към нормалното си състояние. Но сега трябваше да обуздае урагана и единственият начин беше да пише.

          Грешни мисли, неправилни мисли - заговори друг гласец в главата му.

          ,,Може и така да е. Все тая."Съгласи се мислено със себе си той.

          Филип седна на чина зад клавиатурата. Дъската беше изписана цялата. Гъбата и тебеширът си стояха непоместени в края на бюрото. Чудно как ли да премахне вече изписания текст. Защо въобще трябваше да го изписва? Нужен ли бе той? Вероятно да, каза си наум Филип. Вероятно да, във всеки случай не трябваше да го изтрива. Загледа се във последните редове. Помисли малко и след това започна:

          Последното нещо, което Кристиян ми каза, преди да излезе през вратата бе, че това, което е разбрал, е,  цитирам:

          ,,- Не аз съм писателят, а ти. Не ти си литературният герой, а аз."

          Това няма да го забравя никога. Не знам в крайна сметка  как е било отначало, но сега определено аз съм писателят, а той...

          Изведнъж осъзна и тръпки го побиха при тази мисъл. Беше наистина... невероятно. Продължи с текста.

          ... а той, литературният герой, за когото в момента пиша. Не знам в кой момент ролите ни се обърнаха (и дали изобщо са се обръщали), но сега аз съм този, който ще довърши започнатия от Кристиян Янев разказ. Сега определено той би могъл да ме учи да общувам, а аз да го уча да пише. Мисля, че тези негови думи бяха катализаторът на промяната. В момента, в който го каза, нашите роли се размениха и, където и да е той сега, сигурен съм, че е щастлив, защото се е променил. Станал е нещо друго, станал е нещо повече от себе си, въпреки че дарбата му на разказвач премина у мен. Въпреки, че моят ораторски талант (да, определено имах такъв) премина у него. И така и аз станах нещо повече от това, което бях. Може би и двамата имахме нужда от тази промяна, защото той знае, че аз ще използвам неговата дарба по-добре от него и той - моята по-добре от мен. И може би, това е причината всичко това да се случи. А за това, кой свят е реален и кой - не, мисля, че нямам отговор. Мисля, че такъв не съществува. Аз никога не бих и предположил, че съм литературен герой, докато не срещнах Кристиян Янев. Определенията реален и нереален важат само за света, на който принадлежиш. Само за света, в който вярваш. Но освободиш ли се от вярата си, настъпи ли промяна, нещата стават съвсем други. Ти се променяш и го правиш, защото така трябва.

          Филип вдигна поглед към дъската, която вече не беше дъска, а монитор и беше на сантиметри от лицето му. Огледа се наоколо, вече не беше в училището, а в обикновена стая. Седеше на бюро, което бе с гръб към прозореца и на което беше поставен компютърът. Стените бяха бананово жълти, имаше една лампа с кръгъл плафон в средата на тавана. Леглото беше точно отсреща, а вратата - в левия ъгъл на стаята. Отстрани, в дясно, имаше библиотека с много и най-различни книги от различни автори. Между леглото и библиотеката, в ъгъла, беше сложен двукрилен гардероб. Той се опираше в леглото, но между него и библиотеката имаше известно разстояние, за да може, естествено, вратите да се отварят и затварят. А в празния ляв ъгъл до бюрото стоеше облегната - правоъгълна, дълга и черна чанта със закопчалки. Тя бе много тънка. Филип знаеше за какво служеше тя. Това най-вероятно беше стаята на Кристиян, а в тази чанта той държеше творбите от другото си занимание - рисуването. Може би щеше да ги разгледа по-късно. Но сега на преден план излизаха по-важни въпроси. Като например фактът, че тази стая сега принадлежеше на Филип. Чудно какво ли биха си помислили родителите на Кристиян, щом завареха друго момче в стаята му. За момент го обзе страх, ако в този момент вратата се отвореше и влезеше някой от тях, Филип просто нямаше да има какво да обясни, на въпроси като ,,Кой си ти?", и ,,Къде е Кристиян?". След това реши да се огледа в някое огледало, но не откри такова. Не откри огледало, но на монитора имаше Уеб-камера. Компютърът работеше. Филип включи програмата за нея (като въобще не знаеше откъде знае как) и се видя. Видя по-точно-Кристиян Янев. Видя му се странно, но кое не беше странно в този момент. Във цялата ситуация изобщо. Явно бе се въплътил в тялото на Янев, за да не познаят, че е някой друг. Очилата ги нямаше само, но може би имаше резервни. Във всеки сучай виждаше добре, засега не се нуждаеше от такива.

          Така, беше в света на Кристиян Янев, вероятно трябваше и да отговаря на неговото име, което щеше да бъде трудничко, но трябваше да свикне. Стана и обиколи стаята. Беше сравнително подредена и уютна, леглото беше удобно и меко. Дрехите бяха подредени в гардероба, сред книгите се намираха интересни заглавия от интересни (поне според Филип) автори. Сред тях бяха Стивън Кинг, Хауърд Лъвкрафт, Дийн Кунц, Артър Кларк, Тери Гудкайнд, Тери Пратчет и други. Имаше и много български автори, които, разбира се, имаше във всяка българска къща, само дето момчето, което живееше тук, ги беше чело (дори всичките). Сред някои от тези писатели пък бяха Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Йовков. Също така поети като Пейо Яворов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и др. Въобще писатели да търсиш в тази стая. Филип погледна и през прозореца. Виждаше се задният двор на къщата, а зад оградата - гора. Много удобно местенце за творец - тихо и спокойно, може изцяло да се вслушва в гласовете си... колко смешно. След това, докато гледаше през прозореца, в главата на Филип дойде друга, и то доста смущаваща, мисъл. Дали пък той самият не си беше открай време Кристиян Янев, но всъщност да се беше побъркал и всичко това да беше станало само и единствено в глава му. Тази идея звучеше много правдоподобно и лесно би могла да се окаже истина. Нито си спомняше кой е като Филип Борисов, нито изглеждаше като него, а имаше спомени от съзнанието на Кристиян Янев. Ако беше така, му трябваше помощ и при това сериозна. И все пак си спомняше като бял ден момента, в който излезе от училището, запътвайки се към вкъщи. Спомняше си, че някога беше част от нещо и това нещо със сигурност не беше светът, в който се намираше в момента. Все още чувстваше, че беше изтръгнат от нещо, с което дълго бе свикнал. Беше станал свидетел на ужасно парадоксални неща, касаещи се най-вече за него самия. Повечето хора вероятно щяха да загубят разсъдъка си много по-рано от него, но той все още умееше да мисли нормално. Иначе всичко, което можеше да си представи, свързано с тази случка, би могло да се приеме за чиста лудост. Но кое ли не би могло ? Хората винаги определяха по този начин нещата, които бяха извън техните разбирания. А дали това, което бе смятано за лудост от хората, не би могло да се окаже всъщност нещо съвсем друго. Филип никога не бе имал големи предразсъдъци, от които да страда. Винаги беше готов лесно да повярва в невероятното, като ясно си даваше сметка какво можеше да му коства това и много добре разбираше кое изглежда нормално в очите на останалите и кое - не. Но когато нещо имаше всички основания и доказателства да е вярно, когато го виждаше с очите си и го усещаше с всичките си сетива, предпочиташе да се осланя на разума си, пред това да се подчини на предразсъдъците, които в повечето случаи бяха чисто и просто... глупави.

          Изведнъж тялото му засвети. Невероятно, но той вярваше и това не го разколеба. Въпросът беше защо и как, но беше готов да разбере отговора. А отговорът ще дойде от самосебе си. Трябваше да мисли. И така, като че ли някой му каза какво да направи, той посегна към лицето си и... дръпна. Блесна малко по-ярка светлина и... лицето му остана в ръката му. Приличаше на маска от гума. Разгледа я - смачканото и деформирано лице на Кристиян Янев. Попипа лицето си, кожата му, носа, очите му, всичко си беше на мястото. Седна пред компютъра с включената Уеб-камера. Този път можеше да повярва, но беше трудно за вярване. От екрана го гледаше неговото собствено лице. Зашеметяващо. Значи в крайна сметка това беше костюм, който да може да мине за Янев в този свят. Значи трябваше да направи нещо тук и то явно бе да довърши разказа. Отвори (по-скоро максимизира) ,,Майкрософт Уърд" и погледна написаното. С дебели и наклонени букви си личеше написаното от него. Върна на първата страница. Там се намираше малкият абзац на написаното от Кристиян, начало на разказ, наречен ,,Филип Борисов". Той започваше с изречението:

          ,, Филип Борисов излизаше в междучасие.  Току-що бе приключил един тежък час - тест по физика и той се чувстваше изцеден до капка."

          и завършваше със:

          ,,Но сега не му се искаше да мисли за тези неща. Просто да си отдъхне и да забрави, поне докато се прибере вкъщи.».   

          След това започваше частта, която именно Филип бе започнал да пише и която знаеше, че не е довършил. Затова започна продължението отново с дебелия шрифт.

          А сега  трябва да разкажа какво се случи, след като срещнах Кристиян Янев, с подробности. И мисля, че ще се изненадате много, когато узнаете къде се озовах. И така, аз тогава и не предполагах, че въобще няма да се прибера вкъщи...

          Сложи си маската (още веднъж присветна) за по-сигурно и продължи. Живя няколко дена в тази къща като Кристиян Янев. Родителите му не разбраха за промяната, просто си живееха живота (който се стори на Филип убийствено скучен) така, както го бяха правили винаги. Когато разговаряха с Филип / Кристиян (а то не беше често), той винаги намираше какво да им каже, без да изглежда като някой друг. А и как би изглеждал, след като всичко, за което говореха те и всичко, за което го питаха, беше стандартно и маловажно. Не се интересуваха по-задълбочено от дейностите му. Явно бяха свикнали с дългото му стоене пред компютъра. Наистина обстановката в тази къща беше идеална за писатели. Дървета и тишина, дори самата къща беше от дърво. Ходи и на училище като Кристиян Янев, вместо него обаче. Като цяло там беше безинтересно. Повечето от съучениците му бяха скучни, учителите - също. Изглежда много от тях бяха сбъркали професията си. Някои съучениците опитаха да се шегуват с него, но колкото повече напредваше с разказа, толкова повече му се възвръщаше словото и на три пъти успя да ги постави на място. Все пак той беше Филип Борисов, а не Кристиян Янев, както изглеждаше отвън.

          Те вече не посмяха да го взимат на подбив.

Написа текста за около седмица. Когато стигна до мястото в класната стая, където започна ,,писателската му кариера", разказа как се е озовал в стаята и за дните си в къщата, след което написа:

Сега стоя на този стол, на този компютър и пиша, пиша и се надявам някога да завърша, въпреки, че точно тук е краят на историята. Аз бях героят и сега съм писателят, той беше писателят и сега е героят и се чудя в края на краищата, кога ще му дойде краят.

Да, това беше чудесен финал. Ето, че разказът в крайна сметка бе, някак, завършен. Сега идваха по-досадните неща като редактирането, но може би щеше да го направи утре. Сега вече беше нощ. Съхрани файла като ,,Стори", стана от стола, отвори прозореца и погледна към гората, а сетне и към небето, звездите и луната. Въздухът тук беше много чист, защото Кристиян живееше досами дивата гора и по-нататък нямаше къщи, коли и промишлени предприятия. Само ,,девствена природа"... Колко поетично звучи, помисли си Филип, и тривиално, и  банално, и клиширано, и така нататък...

Изведнъж зад него нещо заблестя.

Той се обърна.   

Беше компютърът.    

          Точно сега мониторът заприлича на онова описание, което Кристиян му беше дал, преди да се отзове в разказа. Чаша с вода за водни бои. Оттам се показа ръка, след това глава, после друга ръка и тяло. Двете ръце се бяха хванали за масата, докато накрая не се появи цял човек, който стъпи върху стола и после на пода. Вдигна очи към Филип / Кристиян и вторият разпозна в него себе си (Филип) така, както беше излязъл онзи ,,далечен" ден от училището. Същото правилно лице, заедно с маратонките, тениската, дънките и дори раницата.

          - Ти си... - започна Филип като Кристиян.

          - Да, аз съм - отвърна Кристиян като Филип.

          - Какво става? - попита първият.

          - Стана, каквото стана. Свали костюма!

          Филип посегна към лицето си, блесна светлинката (като във филма ,,Маската" помисли си той) и ,,маската" остана в ръката му. Но не само тя, заедно с нея тръгна и кожата от цялото му тяло, но той не изпитваше никаква болка. ,,Костюмът" просто се свлече надолу като змийска кожа и светлината спря да блести едва тогава, когато всичко се смъкна на пода. Сега Филип Борисов си беше Филип Борисов. Същото направи и другият. Светлината беше ослепителна, когато се излъчваше срещу него, а не от него.  Този път смачканият и деформиран Филип се свлече на пода до Кристиян. Тези ,,костюми" сега пък напомниха на Филип на филма ,,Мъже в черно едно". Всеки който го беше гледал, знаеше за какво става въпрос. Сега  Кристиян Янев отново стана Кристиян Янев. Двата костюма в краката на двете момчета отново заблестяха с тази специфична светлосива светлина и постепенно започнаха да се смаляват, след което изчезнаха така, сякаш никога не бяха съществували.

          - Браво, Филип - каза Кристиян - ти свърши перфектно своята работа.

          - А тя беше?

          - Ще ти го конкретизирам така: да напишеш своя разказ за мен?

          - И сега какво?

          - Остава аз да напиша своя разказ за теб и всичко ще приключи. Аз ще остана тук и ще пиша, а ти ще се върнеш да живеш обратно в своя свят.

          - Какво прави там, докато аз бях тук и писах за теб.

          - Бях теб и живях там, както ти беше мен тук и писа. Мисля, че знам как да довърша разказа, но за целта ти трябва да се върнеш там, за да бъдеш литературния герой.

          - А ти трябва да си тук, за да си писателя.

          - Именно.

          -Какво ще се случи с мен по-нататък?

          - Не мога да ти кажа със сигурност. Когато една идея се заформи, тя не винаги излиза точно така, както се е заформила. Също като в живота (колкото и малко да съм живял), когато правиш план за нещо, то не винаги излиза така, както си го запланувал. Може би в немалка степен зависи и от теб, понякога разказът проявява голямо своеволие. Все пак, нали знаеш...

          - Да, той води парада.

          - Точно така.

          Нямаше какво повече да си кажат. Филип прекрачи към компютъра, който отново засвети. Каква беше тази магия? Откъде идваше? Щеше да остане загадка за Филип. Може би дори и Кристиян не знаеше, а може би и нямаше значение. Вероятно ставаше въпрос за нещо ужасно мистериозно и загадъчно. Може би Кристиян щеше да разбере някой ден, а ако той разбереше, щеше да разбере и Филип. Сега щеше да се върне в разказа, щеше да се върне у дома и...

          Изведнъж нещо му прищрака в главата

          Той спря, обърна се и попита Кристиян, който го гледаше равнодушно.

          - Ще се прибера ли вкъщи този път? Само това ще те попитам и мисля, че можеш да ми отговориш. Ами ако те срещна отново и пак стане същото, и всичко това не се окаже всъщност един дяволски затворен кръг. Ако сега, когато премина през монитора и ти седнеш да пишеш, всъщност ще пишеш от своя гледна точка, за това какво съм преживял аз, когато съм те срещнал? Не, по-точно, какво си преживял ти, когато си ме срещнал. И какво стана, когато напусна класната стая. Къде се озова? Каза ми, че беше мен там. Но какво точно прави там като мен? Как живя? Прибра ли се в къщата ми, както аз се отзовах в твоята? Отговори!

          Филип видя в очите му объркване. Явно в този свят той, въпреки, че беше писател, не можеше да му чете мислите, защото не можеше да контролира обстановката. Не беше Бог. И не беше предвидил това хрумване на Филип.

          - Влизай в компютъра - каза му изведнъж той, изглеждаше, че осъзнава как ситуацията излиза от контрол - Ти си само един литературен герой. Аз съм писателят, мога да правя всичко, каквото си поискам с теб.

          - Вече не! - твърдо му каза Филип - вляза ли там, ще е равносилно на смърт за мен.

          - Ти и без това никога не си живял. Нямаш минало, нямаш и бъдеще. Този свят не е за теб и няма да оцелееш в него. Тук нямаш нищо. Ти си нищо.

          - Защо тогава стоя пред теб? Защо разговарям с теб? Предпочитам да рискувам и да оцелея тук, отколкото да спра да съществувам там. Защото именно това ще стане, когато премина през монитора. Светът на книгите е интересен, но в крайна сметка си остава един нежив свят.

          Кристиян го гледаше учудено и с неприкрита омраза, която искреше от очите му като бенгалски огън. Ето какво наистина се таеше в душата на това момче -дълбока омраза и злоба, въпреки, че беше писател (писателите все пак имаха възможност да гледат от всички страни на нещата и да анализират по-обективно ситуациите). Омраза и разум - наистина опасна комбинация.

          - Ти не трябваше въобще да излизаш от училище. Последно ти казвам - влизай в компютъра и се върни обратно там, откъдето си дошъл.

          - Не мисля - отвърна Филип и посегна към бутона ,,Пауър".

          - Не! - изкрещя Кристиян и замахна с чантата (която все още беше у него) към другото момче.

          Тя се стовари върху Филип и му попречи да натисне бутона. Той падна върху компютъра и само столът му попречи да се докосне до монитора.

          Но Кристиян реши да му помогне. Хвана го за краката и го избута към светещия монитор, чийто екран сега приличаше на малко шарено езерце.

          Филип се хвана за бюрото и се опита да изрита Кристиян в лицето, но онзи все още държеше краката му. И то здраво, доста здраво за писател. Родителите му ги нямаше, бяха излезли и сега двамата бяха съвсем сами в къщата.

          - Пусни се и иди там, където ти е мястото. Не можеш да живееш тук - каза извън себе си от ярост Кристиян, продължавайки да го бута към компютъра.

          - Кой казва? - отвърна Филип, все още държащ се с всички сили за бюрото.  

          - Аз ти казвам. ЗАВЪРШИ МИ РАЗКАЗА!

          - Достатъчно ти го завършвах.

          Бюрото би трябвало да падне. Защо не падаше? Филип забеляза, че и то също бе обгърнато в светлосивия блясък. Изви малко тялото си и отново се опита да изрита Кристиян, но не успя. Момчето изглеждаше слабо, но наистина беше силно. Опита втори и трети път, след това четвърти. Хватката малко се разхлаби и Филип реши да не пропуска шанса си. Успя да изплъзне левия си крак и го насочи към брадата на Кристиян. Уцели го. Онзи извика от болка, като също така отпусна изцяло ръцете си и това освободи и двата крака на Филип. Този път той заби десния си крак в гърдите на Кристиян, който отхвръкна назад към отворения прозорец. Удари кръста си в ръба и политна назад, но Филип беше по-бърз и успя да го хване за краката, докато той падаше. Държеше го с всички сили, като беше прегърнал прасците му. А Кристиян имаше чудесна гледка към звездите. След малко се чу мъничко ,,пук". Това бяха очилата му, които се бяха строшили на каменната настилка в двора.

          - Не ме пускай!  - крещеше той - Не ме пускай!

          - Защо да не го направя, ти преди малко щеше да направиш нещо подобно с мен. А ако сега те пусна и мозъкът ти се разплеска по двора, аз спокойно ще мога да си тръгна и никой няма да ме заподозре, защото аз фактически не съществувам в този свят. Ще тръгна към гората и никой няма и да се усети. Ще изглежда като самоубийство, което е нормално да се очаква от побъркан като теб. Какво ще кажеш?

          - Пусни ме, пусни ме, моля те...

          - Да те пусна? Това ли имаш предвид? - попита Филип и се наведе още малко надолу. Но не прекалено, защото това, да го държи провесен за краката през прозореца на втория етаж, му костваше големи усилия.

          - Не, не, не - изкрещя Кристиян - издърпай ме, издърпай ме, моля те, не искам да умра, съжалявам... - беше на косъм да се разплаче, но все още не го беше сторил, което означаваше, че все още се държеше. Но смъртният страх личеше в очите му, повече и от яростта преди малко. Когато животът на хората беше застрашен, те бяха готови на абсолютно всичко, за да го запазят.

          - Виждаш ли звездите, Кристияне? - попита зловещо Филип - Виждаш ли съзвездието ,,Орион"? Виждаш ли ада, в който превърна живота ми? Нека ти е за последно.

          - НЕЕЕЕЕ...

          Кристиян Янев стоеше в ъгъла на стаята си и трепереше. Чантата с рисунките беше захвърлена настрани. В момента не беше способен на нищо. Ако някой решеше да го удари, той нямаше да се защити, което в този момент би било всъщност добре дошло за него. Ако някой решеше да му изтрие разказите от компютъра, той нямаше да му попречи, ако някой решеше да му скъса рисунките, да му счупи компютъра или нещо друго в стаята, или пък в цялата къща, на него му беше все едно. Защото само едно беше важно за него - бе жив. В този момент той бе изживял най-големият страх през живота си.

          Затова именно този път не попречи на Филип Борисов да натисне копчето ,,Пауър" и да изключи компютъра. Сиянието изчезна, екранът потъмня и този компютър вече си изглеждаше съвсем обикновен.

          - Откъде взе този компютър? - попита Филип шокирания все още Кристиян.

          - От... един магазин в града. Беше компютър като всички други, не че разбирам много, но ми трябваше някакъв компютър, за да върша това, което искам.

          - Мисля, че причината за всичко това е в него.

          Наистина не беше нещо много особено, технически погледнато. Филип предполагаше, че беше пентиум четворка - нито последна мода, нито пък твърде стар. Можеше да се каже, че вършеше задоволително всякаква работа.

          - Съхрани ли разказа? - попита безизразно Кристиян.

          - Винаги го правя автоматично, защото и ти го правиш.

          - Ти не ме хвърли от прозореца, само ме издърпа обратно. Защо реши така?

          - Бях много близо до това да те изпусна. Наистина, беше трудно, но все пак аз не съм убиец.

          - Като мен.

          - Да, като теб.

          - Едно е да убиеш човек, съвсем друго - литературен герой. Ако аз действително бях убиец, то щеше да бъдеш и ти и сега аз щях да съм мъртъв.

          - Тогава навярно си знаел, че няма да те пусна.

          - Може би, но страхът от близостта до реалната опастност измести всички останали мисли. Може би предполагах, че ще направиш всичко, за да не ме пуснеш, но винаги съществува възможност да го направиш неволно и тази мисъл изцяло заемаше съзнанието ми.

          - Това, че си писател, не те прави нещо повече от другите.

          - Никога не съм мислил, че ме прави.

          - Наистина ли смяташе, че можеш да ме подлъжеш да вляза в компютъра.

          - Бях много близо, а и ти също, но се оказа доста проницателен.

          - Не го ли очакваше, все пак никой не ме познава по-добре от теб. Сам го каза. Познаваш ме перфектно.

          - И въпреки това, пропуснах някои качества като находчивостта (мисля, че това е по-точното определение), които не са присъщи на мен и които понякога слагам на героите си. Като общителността и находчивостта при теб. И за добро или за зло, пропуснах да отбележа второто, заради което, естествено, не го притежавам.

          - Или по-скоро не знаеш как да го използваш. Но така или иначе сбърка и ето ме все още тук.

          - Явно да.

          Филип дръпна стола и седна на него.

          - Сбърка изцяло, като мислеше да ме върнеш обратно и да ме застопориш в този безсмислен кръг, който мислеше да изкараш за разказ.

          - Това беше единственият начин да се свърши най-накрая с него. След като ти влезеше в компютъра, аз щях да напиша това, което се случи с теб тук и всичко щеше да свърши, когато влизаш в компютъра и никога повече не се връщаш. Никога повече не те срещам. Трябваше да стане така.

          - Но явно не е трябвало. Кажи ми сега, след като не стана, наистина ли мислиш, че е било правилно.

          Кристиян замълча малко, след което добави:

          - Мисля, че съм в творческа криза. Все още. Само писател в такова състояние е способен да направи нещо подобно. И вероятно заради това не се получи.

          - Какво става, когато един творец изпадне в творческа криза? - попита Филип.

          - Това означава, че не може да създава, не може да се развива в насоката на желаното от него изкуство.

          - Защо се получава така?

          - Не знам. Просто се случва, но обикновено това става с хора, които са оставили зад гърба си солидно творчество. Творчество, което са създавали цял живот. Като стар човек, на когото му е дошло времето да се пенсионира, понеже не може вече да изпълнява дадената работа поради напредналата си възраст. Но аз не съм стар, прекалено рано ми е да се пенсионирам, прекалено рано ми е за творческа криза.

          Филип помълча и добави:

          - Вероятно просто се е случило.

          - Не може.

          - Няма невъзможни неща.

          - Какво друго ми остава освен писането? В нищо друго не съм добър.

          - А онова там - и той посочи чантата за рисунки.

          - А да, виж - каза Кристиян и му я подаде.

          Филип я взе в ръце и я отвори. Извади първата рисунка и сърцето му застина в удивление, примесено с ужас.

          Рисунката на листа с формат А3 изобразяваше колкото странна и интерсна, толкова и ужасяваща картина. От горе-надолу (защото именно така я видя Филип, докато я изваждаше от чантата) се виждаха небето и облаците, само че вместо синьо, небето беше червено, а облаците - черни. Слънцето си беше такова, каквото си беше винаги, но осветяваше ужасяваща гледка. На небето, на един от облаците, кръстосал крака, седеше най-уродливият демон, който човешкото съзнание бе в състояние да си представи. Имаше две снежнобели къси рогца (чудно защо, на Филип му напомняха на вампирски зъби, макра че вампирът беше миловидно създание в сравнение с това), кърваво-червена кожа със странен сив отенък. Очите му бяха жълти, без зеници, ноздрите представляваха две дълги цепнатини - като на отрязан човешки нос. Устата бе разтеглена в зловеща нечовешка усмивка с две редици, заострени като шипове, дълги, снежнобели зъби, като два от тях стояха встрани и бяха два пъти по-дълги от другите. Мускулите по кървавочервената му кожа личаха с всяка възможна подробност и с почти изящна заформеност. Главата му беше гола и леко елипсовидна, ушите също бяха като отрязани. На ръцете и краката му стърчаха къси, дебели и остри нокти. На петите си също имаше шипове. В ръката си, над кръстосаните крака, държеше чаша с вино и като че ли празнуваше. Но в този демон имаше две странни и нетипични за него неща. На гърба му имаше разперени ангелски крила, а над уродливата му глава имаше жълт обръч, като на светец.

          И това беше само началото.

         Под червеното небе кръжаха други демони, подобни на онзи, но вместо ангелските крила, на гърба им бяха разперени ципести такива, оцветени с червено - сивия цвят на кожата им. Това, над което те кръжаха и очевидно нападаха, бяха изплашени до смърт хора, които бягаха в неопределени посоки. В резултат, демоните (които се струваха на Филип безбройни) ги настигаха и разкъсваха с острите си нокти. Имаше много окървавени трупове, обезглавени. По земята се въргаляха множество отрязани крайници. Не, че Филип разбираше кой знае колко от картини, но на очи се набиваше това колко добре беше спазена перспективата. В далечината, по средата на ужасяващия пейзаж, се издигаше огромна сиво-кафява църква, а зад нея личаха (в малко по-отдалечен план) къщите на някакъв град или село. Когато обходи картината с поглед още няколко пъти, Филип забеляза и, че демонът с ангелските крила и обръчът, кръстосал крака на черния облак, виси точно над църквата.   

          Абсолютно всяка подробност в тази картина си личеше с възможно най-голяма точност. Това я правеше колкото ужасяваща, толкова и хубава. Макар и да звучеше странно - направо прекрасна. Не беше някаква плиткоумна, вулгарна цапаница, а истински шедьовър.

          - Важното в рисуването, Филип, са подробностите, желанието и търпението да ги изобразиш, за да се получи нещо наистина добро. Или поне, най-малкото, добро.

          Филип отпусна надолу ръцете си с картината. Беше зашеметен... отново. Отново от това момче, за което така и не му стана ясно дали му е приятел или враг.

          - Аз просто не знам какво да кажа. Ако можеше да ми прочетеш мислите, щеше да знаеш.

          - Знам и без да мога да ти ги чета сега, Филип. Ако искаш, ще ти разкажа какво стана, като я показах в училището. Имаше конкурс за най-добра рисунка на тема ,,Нужна ли е религията на хората?"

          - И какво стана - любопитството на Филип наистина беше разпалено.

          - Ами, участваха ученици от почти всички паралелки. Не бяха много, но участваха и аз, естествено, бях един от тях. Победителят щеше да получи награда - повишаване на оценките по рисуване с две единици (това беше доста важно за хуманитарно училище като моето) и окачване на картината във фоайето, както и някои доста полезни енциклопедии за възникването на религията и за културите на различните народи. Разбира се, имаше и други подобни награди за останалите участници от челните места. Всичко това, поне според мен, се правеше с цел да се усвоят знания за различията на хората и културите от учениците и да се стимулират талантите на училището. Но както и да е. Когато видяха рисунката ми, учителите доста се поколебаха дали да я изложат, но в крайна сметка тя беше най-добрата от всички и те все пак го направиха.

          - Но тя стои тук сега.

          - Да, така е. Когато я сложиха на стената в рамка, тя предизвика доста странни реакции върху учениците, а дори и върху някои учители. Една от тях е, че някои ученици започнаха да сънуват кошмари. Дори и някои от учителите, да не кажа повечето. Тази картина донесе истински смут в училището, повече и от проблемен ученик с криминално досие. Понякога идваха родители с децата си и тъй като минаваха през фоайето, където беше картината (тя не стоеше сама там, а наред с другите четири най-добри картини от конкурса) нямаше как да не я забележат. Тя се открояваше много от другите. И когато тези деца минаваха и я виждаха, оставаха да я гледат за дълго. Тя ги хипнотизираше, виждал съм го няколко пъти. Когато майката, или бащата отидеше до детето и го изтръгнеше от вцепенението, то започваше да крещи и да плаче. И през сълзи ревеше да си ходи. А когато я видеше възрастен, виждах немия ужас в очите му. След няколко такива случки ми казаха да си прибера картината, с която в това училище бях станал известен. Не ги попитах защо, може би бях съгласен, но след това започнаха неприятностите за мен. Учениците взеха да се настройват против мен и някои от тях започнаха да си изразяват неприязънта по различни начини. Общото мнение бе, че съм сатанист и лош човек, щом използвам таланта си, за да изобразявам такова зло. Учителите също не ме харесваха особено, а след конкурса открито започнаха да го показват, подобно на учениците. Намаляваха ми оценките, изпитваха ме честои все на трудни неща и така нататък. Чудно как големи хора могат да се вдетинят дотолкова, че да заприличат на тези, които трябва да обучават. И така станах един от най-необичаните хора в училището, но не всички в него мислеха по един и същи начин. Напротив, имаше доста различия, както във всяко училище. Някои ме намразиха, но други смятаха, че картината ми е наистина хубава и смисълът в нея съвсем не бил толкова зловещ, а най-малкото пропогандирал някакъв сатанизъм. Всъщност идеята, концепцията, която вложих в нея беше, че религията и добродетелните ценности, които изповядва, не са се превърнали в нищо повече от маска, която злото си слага, за да всее смут, разруха и смърт. Но явно идиотите си проличаха, когато се наложи да я тълкуват. Имаше и религиозни сред тях, въпреки че според мен си бяха чисти нихилисти, спрямо така наречената им вяра. В крайна сметка някои смятаха, че съм луд, други, че съм сатанист, а трети, че съм гений. Само че последните бяха малцинство и, ако покажеха открито, че застават зад мен, биваха подложени на агресия под различни форми. Така аз останах сам за известно време. И можех спокойно да бъда мразен. Когато училището свършваше, някои дружини от идиотите ме причакваха на ъгъла на някоя улица и се мъчеха да ми налеят ум в главата. Което беше наистина странно, защото това, в което се опитваха да ме накарат да повярвам, бяха пълни глупости и неща, за които отдавна знам от собствен опит, че са погрешни. Като например да спра да рисувам, да спра да пиша (да и за това знаеха), да спра да бъда нещо, което създава хаос в училището, нещо различно и стана като тях - примерен ученик, примерен гражданин. Чудно доколко примерно беше това да пушиш трева и да я продаваш на малките деца, някои от които бяха в първи клас и дори  в предучилищната. Или пък да смяташ, че единственият начин да спориш е чрез налагане, както и да създваш приятелства. Да бъдеш винаги пред всички, като безскрупулно ги спъваш отзад или ги смазваш, без да им даваш шанс да се защитят и без да си изцяло уверен какви са всъщност. С две думи - да господстваш над приятелите си. Слепецът, Филип, глупакът, вижда само онова, което иска да вижда. Затова привидно винаги изглежда прав, но всъщност греши дълбоко. Едно от най-лошите неща е да не можеш да правиш разлика между добро и зло. Тогава винаги ще бъдеш прав и винаги ще грешиш, паралелно с това. С такива хора бях и все още съм обграден, Филип. Затова виждаш, че в душата ми има толкова омраза, толкова гняв и, естествено, страх - защото започвам да се превръщам в един от тях и единствено писането е това, което ме държи в рамките на разума... може би и рисуването, но след тази картина не съм нарисувал нищо повече. Както виждаш, останалите листове са празни.

          Филип мълча дълго време с рисунката в ръка, замислен върху казаното от Кристиян. Независимо дали е имало време, когато това момче се е запъвало да говори, това нямаше значение. Думите му имаха огромен ефект и бяха като на истински разказвач. Не само писател, а разказвач.

          - Кристияне  - каза след мълчанието Филип - мисля, че открих причината за всичко това и най-вече причината да съм тук.

          - И тя е?

          - Трябва само да измислим някакъв начин да остана в тази къща известно време и да убедим родителите ти в това, когато се върнат след около един-два часа.

          Кристиян, все още седнал на пода и опрял гръб в стената, го изгледа неразбиращо, но след малко, прозрявайки какво има предвид Филип, се усмихна.

          - Мисля, че вече се сещам няколко такива начина.

          Край на първа част