Вратата избухна в опустошителен дъжд от трески, преминавайки бясно през гърба на разсеяния страж. Чуха се крясъци и тропот на ботуши и след малко приемната стая се изпълни с останалите бандити от имението, които зяпаха ту към кървавата пихтия на пода, ту към яростния русоляв чужденец, който викаше безумно през празната рамка.
– Казах „отвори вратата“! Не, вратата не е отворена, вратата я няма! Финес! Можеше да го направиш, без да вдигаш толкова много шум! Да, вдигам шум сега, защото вече е безсмислено да сме тихи! Какво толкова ли?! Този си го бях харесал, бях го чакал два дена да е на стража, а сега тялото му е дървена мусака! Няма значение какво е мусака!
– Хей! – извика един от разбойниците. – Какво искаш?
Чарли подскочи на място, явно чак сега забелязал бандитите, в чиято къща се беше опитал да се промъкне преди само секунди.
– Този разговор не е приключил! – изскърца мошеникът през зъби, след което се изтръска, обърна се към мъжът, който му беше викнал, усмихна се обезоръжаващо и с най-любезния си тон каза: – Ще мога ли някак да ви убедя да ми дадете най-бруталния, подъл, гаден член на вашата банда, който няма да липсва на никого? Бонус точки, ако е големичък?
Погледите, заковани в него, се ококориха, а устите зяпнаха. Един по-неразумен разбойник с нож в ръката се затича към Чарли с яростен вик. Тънък каменен шип се изстреля под ъгъл от пода около педя пред мошеника и промуши главореза под долната челюст, през главата, излезе от тила му и вдигна тялото да виси във въздуха.
Викове „магьосник“ се разнесоха и разбойниците се затичаха, повечето към Чарли, вдигнали оръжия, но малцина умни души решиха да се спасяват. Мошеникът направи жест и корени се стрелнаха от пода и се увиха около краката на половината. В същия миг краката на останалите, всички от които нападатели, замръзнаха за пода, като някои от тях директно се счупиха от инерцията и безумния студ. Кървавите чукани удариха пода и се раздраха още повече, преди пищящите мъже да се сгромолясат напълно. Гримаса изписа лицето на мошеника и с друг жест шипове отново изникнаха от земята и прекратиха болката им.
Чарли разтри слепоочията си и си напомни, че токова ще е положението, докато не се сработи напълно с новата магия.
– Ти – прошепна тихо, – знам, че се фукаш с корените и бързината, с която ги направи, и е наистина впечатляващо. А ти, толкова много лед също е впечатляващ, но магьосниците от твоя свят са диваци!
Неговата магия беше доволна. Чуждата беше особено горда от счупените крайници, което въобще не беше добре, но поне го слушаше, а може би дори и харесваше малко въпреки разногласията им. Чарли малко се страхуваше от тази нова магия и колко разрушителна беше. Напомняше му за Сам, като го срещна – години наред използван само да убива, изкривен и остър, но способен на много повече. Малко по малко приятелят му беше отказал ролята на безумно оръжие и се беше превърнал в човек и сега дори можеше да бъде щастлив с Елизабет, с него, с другите им приятели. Може би и чуждата магия щеше да поомекне малко след известно време в този свят с него и другите магьосници, когато се научеха най-после да я ползват. Много от местните заклинания бяха по-фини, деликатни и направени за удобство. Бяха толкова различни от бруталните проклятия, които тя му беше показала, че не можеше да си представи те да не я променят по някакъв начин. Чарли огледа стаята. Дори сега тя се опитваше. Само преди месец „спри ги“ беше тълкувано като „убий ги“, а сега се беше опитала да направи нещо друго.
– Благодаря ти, че не ги уби.
Чуждата магия му се усмихна и мошеникът й отговори.
Задавени хлипания измежду гневните викове го извадиха от мислите му. Явно маниакът, който говореше сам на себе си, ставаше още по-страшен, когато се усмихваше доволно, след като току-що беше пронизал поне трима души с шип през главата.
Чарли чак сега забеляза полукръг от ножове, брадвички и дори един сатър на пода пред него.
– Благодаря и за щита. – каза той тихо. – Въобще забравих за оръжията, напоследък съм много разсеян.
Магиите, античните мистериозни енергии, способни да разрушат или сътворят света, започнаха да се кикотят като дванадесетгодишни. За последния месец сетивата на Чарли се бяха адаптирали към двете различни магии и бяха много по-остри. Сега виждаше много по-добре не само типовете магия и атма, а и желанията и настроенията на двете съзнания, които представляваха атмата като цяло. В момента му се смееха, скачаха около него и го сочеха с пръст.
Мошеникът игнорира инфантилните космични сили и си наложи да се занимае със задачата, за която беше дошъл преди всичко да беше отишло по нечистите.
– Така, – провикна се Чарли. – кой от вас е убиец?
Изкрещени имена и сочения на пръсти изпълниха стаята, няколко разбойника започнаха да протестират, че никого не са убивали, други се спотайваха или се опитваха да се откъснат от корените. Така нямаше да стане нищо.
– Тихо!
Такава каша! Чарли не искаше да се замесва с бандите, не искаше да прави врагове, само му трябваше някой за Сам. И пазачът, който злополучно се срещна с остатъците на вратата, го заслужаваше. Чарли беше разпитвал из селата за най-гадното копеле и всички бяха единодушни. Само че в момента тялото на най-гадното копеле беше неизползваемо. Също не можеше да занесе на Сам тяло без крака или с голяма дупка в главата. И да, това бяха бандити, но по някаква причина почти всички наоколо бяха бандити. И бандите убиваха, обаче не винаги имаха избор. Естествено Чарли просто можеше да убие всички, но не искаше, както и не искаше да вземе някой случаен тип, който се е забъркал с бандата от глупост или безизходица, без да е особено лош. Страхът им обаче не помагаше, защото в опита си да спасят собствената си кожа щяха да продадат всеки. Бяха уплашени от Чарли, но явно не достатъчно, за да не го лъжат, което беше абсурдно, тъй като току-що беше демонстрирал нагледно, че няма нищо по-страшно от него в разстояние на поне четири села, освен ако нямаше някой демон наоколо. Чарли едва сдържа усмивката си.
– Да? Да, сър. Слушам. – промърмори мошеникът, така че да го чуят.
Почувства моментното объркване на магиите, когато се зачудиха на кого говори.
– Слушайте, сган! – провикна се отново – Тъй като явно не искате да ми помогнете, аз си тръгвам и Ка‘Раим ще дойде за всеки от вас.
Лианите започнаха да се отдръпват, леда да се топи, а мошеникът се обърна и тръгна да излиза. Глъчка гласове зад него молеха ненормалния магьосник да се върне.

Докато връзваше мъжът към магарето със слънчев лъч, Чарли се зачуди какво друго ще излезе от чуждата магия като ново заклинание и към кой елемент въобще спада този тип магия – може би комбинация между огън и въздух? Разбойникът запротестира през мръсния парцал в устата си.
– Ка‘Раим ще бъде очарован от теб. – каза му Чарли. – Цяла банда от крадци и главорези да се съгласи единодушно, че ти си най-голяма отрепка казва нещо. Мисля, че знам какъв си, но не ми се мисли за това, защото ми трябва тялото ти да не е повредено. – изсъска му мошеникът и спря достъпа му до въздух, докато не изпадна в безсъзнание.

Чарли доведе магарето до входа на пещерата, завърза го да яде храсти както винаги и изтегли разбойника в пещерата, като го просна на няколко метра от Сам, извън огромния ритуален кръг около него. Локвата беше пораснала с още няколко педи през изминалия месец, но все още беше локва с много активни пипала, които хващаха облачета атма и я абсорбираха. Чуждата магия нямаше против и даже май сама насочваше някаква част от себе си към него. Магията не беше атма, не я болеше, когато беше абсорбирана, и дори се радваше, когато някой я използва, което беше и част от причината да харесва Чарли. Сам, в нейните очи, беше просто още един магьосник, нищо, че цялото му същество всъщност беше направено от атма – магията не се интересуваше дали си самоосъзната структура или ходеща пържола. Затова и нямаше нищо против да следва планът на мошеника.
Ритуалът беше сравнително прост. Или поне прост за него, тъй като го беше правил и преди и този път дори нямаше да има нужда да манипулира материали, за да създаде кания. Чарли се отпусна и каза на двете странни създания какво иска да направят. Те се съгласиха и облачетата, изпълващи цялата пещера, се завихриха в нова игра, в центъра на която беше мошеника и големия ритуален кръг. Снопове позната и непозната енергия се впиха в него. Този път не беше болезнено. Каналите за атма в тялото му бяха огромни в сравнение с предишния път и целта на заклинанието сега не беше упорит метал, който трябваше да насилва в непозната форма, а гладна паст, приятел, който му помагаше. Енергията се вля от въздуха в Чарли, от Чарли в кръга и от него, директно в Сам, който лакомо я абсорбира почти мигновено. Мошеникът виждаше как структурата на Сам се възстановява, расте, придобива нови комплексни форми. Изведнъж консумацията на енергия се увеличи и Чарли видя как един от моделите, който току-що беше възстановен, взима познатата атма от този свят и я преработва в същността на Сам. Казра явно имаше модулен дизайн и колкото повече от него се възстановяваше, толкова повече способности щеше да отключи.
Черната локва първо се разшири на пода, докато не изпълни целия кръг, след това започна да расте на височина и скоро започна да се вихри и сякаш да се изправя. И тогава атмата спря.
– Още! – извика, но магията отказа. И двете.
Чарли чак сега усети болката. Беше по-лесно от преди, но толкова много атма минаваща през него постоянно дори само за няколко минути отново беше разрушила тялото му. Този път поне можеше да стои на крака. Мошеникът погледна към ритуалния кръг и се помоли, на който и бог да слуша, това да беше достатъчно.
Вътре в кръга стоеше силует, направен от сянка. Направи стъпка към разбойника, който по някое време се беше събудил и сега гледаше с див поглед. Силуетът го хвана за главата, както Чарли беше виждал Сам да прави, когато превзема ново тяло. Мъжът започна да се гърчи неконтролируемо и след малко… падна мъртъв. Силуетът гледаше объркано ръката си, все едно не разбираше какво се случва. Чарли в същия момент осъзна, че силуетът не беше толкова голям, колкото обикновено. И че тъмнината се рони от него, докато изведнъж не падна рязко и разкри тяло.
– Ъм…
– Флетчър! Какво направи! – извика десетгодишното момче, което гледаше мошеника на кръв.
Черна коса, стърчаща във всички посоки. Заострени уши. Смугла кожа. Пламтящи кехлибарени очи. Много, много ядосано изражение.
– Сам?
Детето изръмжа.
– Сам! – Чарли започна да се кикоти и инфантилните мистични енергии се включиха в съпровод в главата му, което само влоши положението.
– Какво направи?! – изрева отново Сам с детския си глас.
– Вече… не си… локва. – успя да изкара мошеника измежду пристъпи на смях. – Елизабет… ще те… щипе по бузките!
Сам замахна с плесник и с удара Чарли загуби съзнание.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com