Стоян се събуди. Отвори очи. Утрото отдавна беше настъпило. През отворения прозорец влизаше различна информация от събуденото село. Петел изкукурига, магаре изрева, след тях изблеяха няколко овце. Две комшийки разговаряха, като викаха една към друга преодолявайки по тоя начин разстоянието от двата доста големи двора между къщите. Едната се оплакваше, че й липсват две пилета от курника и се заканваше към виновната лисица, че ще е тръшне чумата. Другата се вайкаше, че мъжът й донесъл лекарство за картофените буболечки, ама тя като ги напръскала те не умирали, а сякаш се освежавали и ставали по - пъргави.

                 По прашната улица под прозореца изтрополи каручка по тук - там останалия камънак от едновремешния калдъръм. Малко след нея се чу веселата глъч на група деца, които прекарваха ваканцията при своите баби, а сега се бяха запътили към реката да ловят риба и да се къпят в хладните вирове, спасявайки се по тоя начин от юлската жега.

                 Загледан в пожълтелия таван над него, Стоян леко се усмихна спомняйки си своето детство. Денят на него и на неговите приятели преминаваше досущ като на отминалата група малчугани. Само по някой път, когато много закъснееше, майка му се караше, а един - два пъти му отупа праха от гащите. Изглежда тая работа е била повече символична, защото не изпита никаква болка. Повече му беше трудно да понася силния й писклив глас, когато му се караше. Но иначе беше добра и грижовна майка. Откакто татко му си отиде млад от тоя свят, тя вършеше и мъжката и женската работа. Нещата се пооправиха, когато Стоян поотрасна и имаше мъжка сила да се справя с работата покрай селския двор и животинките, които имаха. След като завърши образованието си, той се хвана на работа в близкия град. От него имаше служебен превоз, който ги вземаше сутрин и вечер ги връщаше обратно.

                  Така Стоян можеше да продължава да помага на майка си в селската работа. От време на време извършваше и ремонт на старата чардаклия къща, обшита с някогашните цепени дъски. Но ето, че дойде десети ноември и всичко се промени и в града , и в селото. Границите бяха отворени и много млади хора заминаха на гурбет в близки и далечни страни. Започнаха да изпращат и пари на своите близки. Доста от колегите на Стоян също напуснаха работа и заминаха на гурбет.

                  Една вечер, като беше седнал до печката и се беше замислил, майка му го хвана изотзад за рамото и тихо го попита:

                 - Какво, синко? И на тебе ли се мъти главата с тая пуста чужбина?

                 - Да, мамо,мъти ми се. - сякаш в просъница отговори той - Моите приятели, колеги заминаха и се хвалели като се обаждат оттам, че имали пари за една кола и къща в града.

                 - Не се притеснявай, синко. И с малко се живее , и с много се живее. Ти гледай да си здрав, а здрав ли е човек, всичко се постига. - с гальовен глас продължи да го насърчава майка му.

                 - Е, мамо! - с нервни нотки в гласа е прекъсна Стоян - С малко се живеело, с много се живеело. Ама аз искам сега да живея, не като стана на твоите години.

                 - Ама нали живееш бе, сине? - вече майка му с по - строг тон му натякна - Работа имаш. Къща имаш. Здраве имаш. Какво по - хубаво за един млад мъж? А и ако решиш още утре можеш да се задомиш.

                 Стоян погледна майка си въпросително, а тя продължи:

                 - Говорих с майката на комшийчето Маринка. Тя каза, че момичето много те харесвало и само да речеш ще ти пристане.

                 - Ха така-а-а-а! Сега ме и ожени. Стига с тия селски, стари работи, бе мамо. Младите тия работи си ги уреждат сами по между си. Ето, много двойки се събират и живеят без брак.

                 Тука Стоян настъпи болното място на майка си. Тя не беше прекалено набожна, но спазваше каноните на църквата. Затова като чу обяснението за живота на съвременните млади, доста възбудено и с обида в гласа го нападна:

                 - Вие на това демокрация ли му викате? А! Събрали се той и тя и живеят. Ама като какви? Като семейство? Как ще е семейство, като не е документирано нито в черква, нито в съвета? А като се роди дете, Копеле ли ще му викат? А? Ами родителите на момичето дали са съгласни за това? Момчето е лесно. Върже гащи и замине.

                 - Казах ти, с остарели разбирания си! - прекъсна я Стоян.

                 - С остарели значи. Кой, с която иска да спи и на другия ден я захвърля като парцал и започва да търси следващата. Не, синко! Така до никъде няма да е докарате. И Господ няма да го позволи, защото това е прелюбодеяние. А едната негова заповед е : ,,Не прелюбодействай!" Ще ви дойде някой ден акъла на вас младите, ама няма да има какво да намери. - с мокрота в очите спря тирадата си майка му.

                  Виждайки това, Стоян я прегърна и вече спокойно започна да й говори:

                 - Ше отида в чужбина. Ще направя малко пари. Ще се върна и ще се оженя за Марина. Ще ни се родят деца. Ти ще им се радваш и всичко ще е наред.

                 Майка му се разплака и през сълзи му заговори:

                 - Недей отива, синко! Умолявам те! Аз съм вече на възраст и повече може да не се видим. Остани си тука!

                 - Не, мамо! Ще замина за чужбина. Решил съм. - с твърд глас й отговори на молбите Стоян.

                 И замина. Първо в Чехия, после в Германия и оттам за Америка. Ето, че след десет години се завърна, но майчиното чуство се беше сбъднало. Нея я нямаше на тоя свят. Сега той лежеше в леглото, отпочивайки си от дългото пътуване и сякаш чакаше вратата на стаята да се отвори, да влезе тя и да му каже както винаги: -"Стояне, събуди ли се, сине? Искаш ли едно каве да ти направя?" Стоян се изправи рязко в леглото, отръска глава наляво - надясно и стана от него. Отиде до газовия котлон на масичката в ъгъла и сложи джезвето да си направи кафе. През това време, отвън се чу тънкото гласче с нежни нотки в него, да го вика:

                 - Стояне! Стояне! Тука ли си , бе?

                 Това беше комшийката Маринка, която живееше през няколко къщи от тях. Той излезе на чардака и погледна надолу. На черната му кола, която беше докарал от чужбина, се беше подпряла с една ръка Маринка, а  другата свита в юмрук държеше на кръста. Същата като преди десет години. С дълги смолисти коси. С черни маслинени очи и бяло лице с румени бузи. Тя стоеше така и се усмихваше.

                  - Здравй, Маринке! - поздрави е той с леко вдигната ръка.

                  - Здравей! - отвърна му хубавелката с тънкото си гласче и добави - Довечера какво ще правиш?

                  - Нищо конкретно. - отвърна Стоян на въпроса - Ще си почивам.

                  - Ами аз предлагам да идем до града на разходка, ако нямаш нищо против. Пък вече и кола имаш.

                  - Съгласем съм, Маринке. До довечера! - и като се завъртя рязко забърза за котлона, на който беше сложил кафето, но то не беше кипнало.

                   Когато излезе с димящата чаша кафе на чардака, Маринка я нямаше долу. Стоян сложи чашата върху малката масичка, тип софра, в единия край на чардака, придърпа малкото столче до нея, седна и отпивайки от кафето се загледа в зеления килим на гората в отсрещните баири. От чардака Стоян виждаше и другия край на селото, откъдето започваше като огромна змия да криволичи и да се спуска надолу към дола бяла пътека. В нейния долен край се намираше хубав, студен извор с надвиснали големи буки над него. Цялото село наливаше от него преди да бъде водоснабдено, но и сега много хора ходеха да наливат от студената му вода и да поседят под дебелата сянка на буките.

                    Точно от тия буки над извора излетя огромна птица. "Каня!" - помисли си Стоян и не се излъга. Птицата започна да прави кръгове и да се издига постепенно нагоре, като непрекъснато писукаше. Това беше млада каня. Когато излети от гнездото, по тоя начин поддържа връзка със своите родители в гнездото, но писукането му е толкова жално, че народът е измислил предание за него. Когато Стоян беше малък, майка му му разказа това предание, в което става въпрос за едно лошо момче. Затова как на това момче баща му рано на пролет заминал на гурбет като зидар по скелетата в далечен край. То останало само с майка си. По цял ден скиторило и не се прибирало в къщи да свърши някаква работа и да помогне на майка си. Но майка му се разболяла тежко и легнала на легло. Нямало как да съобщят на бащата да се върне. Една сутрин тя с премалял глас го помолила да вземе стомната и да отиде да й донесе вода от извора, защото болеста е изгаряла отвътре. То взело стомната и тръгнало за вода. Но когато отишло на извора, там заварило своите приятели. Юлското слънце силно припичало. Те също наливали вода, но се готвели да отидат до реката да ловят риба.Лошото момче се съгласило да отиде с тях без да се замисли. Оставило и то стомната на извора и тръгнало със своите приятели.

                   Било вече много късно, когато се върнали обратно. Лошото момче наляло вода, но когато се прибрало в къщи, майка му вече умирала. Само успяла да отправи майчината си клетва към него: "Цял ден като каня в простора да летиш, отвисоко всичко да виждаш, но вода никога да не намираш и от жажда да пищиш!" Тогава лошото момче се превърнало в млада каня, която по цял ден да лети и да писука от жажда, защото не може да намери вода.

                   От спомена за майчината приказка в гърлото на Стоян сякаш беше застанала голяма буца, а в очите му напираха сълзи. Не приличаше ли той на лошото момче, което заради своите лични облаги беше оставило майка си да умре сама. Той стана. Остави недопитото кафе и влезе в стаятя. Отвори хладилника и взе бутилката червено вино. Дръпна чекмежето на старата маса и оттам взе една свещ. Набързо се приготви. От двора накъса голям букет цветя и скочи в черната лимузина.

                    Приклекнал до гроба на майка си и със сълзи в очите Стоян заговори на глас:

                    - Майко, върнах се, но тебе не сварих! Прости ми! Но заръката ти ще изпълня. Маринка ще е моя жена. Ще се оженим и ще имаме много деца, както ти обещах. Дано да е била такава твойта клетва, защото майчината клетва достига своите деца. С тези думи Стоян сложи букета на гроба на майка си. Свеща беше догоряла. Той стана и се запъти към колата си. Младата каня се бе издигнала много високо в синия небосвод и жалното й писуккане продължаваше да се чува.

                    Вечерта в ресторанта след вечерята и чашата бяло вино, Стоян покани Маринка на танц. Оркестърът свиреше блус. Те допряха телата си. Стоян разбра, че е време да сподели намерението си. Тихо й прошепна:

                    - Искаш ли да ми станеш жена?

                    Маринка сякаш това чакаше. Обви с две ръце врата му и след едно тихо "Да!" го целуна по устните. След леката целувка, тя го погледна в очите и му зашепна:

                    - Твойта майка ми каза един път: "Маринке, с триста клетви съм заклела Стояна, като се върне от гурбетчилъка да спази обещанието си и тебе да вземе за жена." Аз чаках ти да го направиш и ти го направи.

                    "Значи майчините клетви наистина се сбъдват и лошото момче се е превърнало в каня!" - помисли си Стоян и прегърна по - здраво Маринка и с усмивка я увери:

                     - Ти изобщо не трябваше да се съмняваш в това. А и къщата ми с двора си искат стопанка, та леля Петранка да й отпадне тая грижа.

                     След ресторанта Стоян заведе Маринка у тях. След като му беше пристанала, сега те щяха да народят деца и да споделят живота си, докато смъртта ги раздели, спазвайки майчината клетва.