„Мило, ставай! Хайде, няма да имаш време да се оправиш! Ще закъснееш за работа!” каза тя.

Клепачите му леко се отвориха и той видя симпатичното лице на приятелката си. Косите ù бяха прилежно сресани и нежно падаха от двете страни на лицето ù. Светлината на изгряващото слънце създаваше интересни сенки по лицето ù и сега тя беше още по-красива. Беше облечена с бяла риза и тъмно сив официален панталон.

„Добро утро!” каза той.

Спящият до преди малко мъж се надигна в леглото. Въпреки подпухналото лице и рошавата коса и на него не бихме му дали повече от двадесет и три, четири години. След дълга прозявка той стана от леглото. Докато тя приготвяше закуската, влезе в банята, за да си вземе душ и избръсне. След като се оправи, отиде в кухнята при нея. Масата беше подредена и от всякъде се долавяше приятният аромат на току-що направено кафе и препечени филийки. Той я целуна нежно.

„Нали знаеш, че когато си с този панталон, си неустоима.”

„Знам” му каза тя и се изплези.

По време на закуската почти не си говореха. И двамата трябваше да тръгнат на работа и всеки беше потънал в предстоящите си професионални ангажименти. Планирането на деня не бе нещо ново за тях, така че тази мълчалива закуска не ги смущаваше ни най-малко.

„Преди да тръгнем, искам да ти кажа нещо важно!” каза той.

В коридора и двамата бяха обути и готови за тръгване. Всеки посегна към палтото си.

„О, без малко да забравя! Повишиха ме.”

Писък се изтръгна от гърлото ù. Хвърли се на врата му. Когато се отдели от него, в очите ù ясно проблясваха сълзи от радост. Тя бръкна в дамската си чанта и извади носни кърпички, с помощта на които успя да спаси добре нанесения грим.

Преди да каже каквото и да било, той продължи.

„Реших да ти направя подарък. Знам, че от доста време го искаш и затова реших, че сега моментът е подходящ.”

 В ръцете ù се озова несесер. Тя издърпа ципа и видя някакви документи и автомобилен ключ.

„Не, не може да бъде! Взел си я! Но ние не може да си я позволим!”

„Нали ти казах, че съм премислил нещата и с новата ми заплата няма да е много трудно. Пък и съм я взел на лизинг. Не се притеснявай, Ива.”

„Ау ще умра от кеф! Да дойда ли довечера да те взема от работа?”

„Имам още една изненада, но тя ще е довечера. Ако искаш, излез след работа  с колегите да почерпиш за Смарт- а.” 

„Добре! Към колко да се прибера?”

„Някъде към осем”

„Стефане, обичам те!”

„Има си хас!” Смеят се. Той също ù казва, че я обича.

Разделиха се на паркинга пред блока. Тя се отправи към новата си кола, а той към метро станцията.

„Да те закарам?”

„От утре започваш редовно.”

Късно следобяд на същия ден, малко преди да свърши работа, той набра номер от мобилния си телефон.

„Добър ден! Днес сутринта бях при вас. Да, да, за букета. Стефан Тодоров Тодоров, да, същият. Искам да попитам изпратен ли е в ресторанта. О, много ви благодаря! Много съм доволен! Надявам се и занапред да работя с вас. Пожелавам ви всичко хубаво!”

Стефан затвори телефона и доволна усмивка пробягна по лицето му. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и в ръката му се озова малка велурена кутийка. Отвари я внимателно и отвътре блесна красиво бижу - годежен пръстен. Тази вечер беше много специална за него, защото искаше да предложи брак на дългогодишната си приятелка. Подготвяше се от месеци и въпреки нервното си състояние, вътрешно знаеше, че всичко ще мине като по мед и масло.

След като излезе от офиса, се отправи към химическото чистене, където беше оставил най-новия си костюм. С него ставаше неустоим!

Подаде бележката на момичето, взе увития в непрозрачен найлон костюм, погледна през дупката отдолу, за да се увери, че няма грешка, и се отправи към вкъщи.

            Преди около седмица се обади в един много изискан ресторант и резервира една от най-добрите маси там. Обясни на човека, с когото говореше, че на въпросната дата ще пристигне букет. Разбраха се букетът да бъде скрит зад бара до идването на Стефан. Всичко вървеше по план - ресторантът, букетът, костюмът. Оставаше само да се прибере вкъщи.

            На не повече от триста метра от офиса, където той работеше, се намираше една от метро станциите. През изминалата година и половина двете спирки, на които слизаше и се качваше, бяха станали много познати и безлични. Всеки работен ден  сутрин се озоваваше първо в едната, после в другата. Вечер единствената разлика беше в поредния им номер. И въпреки очевидната му радост и вълнение и тази вечер тези спирки не му направиха никакво по-специално впечатление. Замислен над нещо, изведнъж той усети пред себе си голяма черна фигура.

            „Спрете! Господине, не можете да продължите!”

            Стефан изгледа учудено униформения. Не след дълго разбра от служителя в метрото, че то е в профилактика и следващите три часа няма да оперира. Обърна се и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Поглеждайки часовника, установи, че няма за къде да бърза и реши да се прибере с градския транспорт.   

            На автобусната спирка имаше много хора, които също като него се прибираха от работа. Той беше нащрек, защото знаеше, че в претъпканите автобуси винаги може да има крадци. А точно тази вечер не бе най-подходящата да бъде обран. Замисли се за такси, но в същия момент в далечината се появи неговият автобус. Качи се, като неохотно прилепи сгънатия на две костюм на гърдите си. От мерки за сигурност ръката, с която държеше почистения костюм, беше в постоянен контакт с велурената кутийка от вътрешния джоб на сакото, с което беше облечен.

Слезе от автобуса след пет спирки. Сега трябваше да хване трамвай. Пресичайки голямото кръстовище, иззад гърба му се дочу мощното цвилене на автомобилни спирачки. Стефан замръзна на място. В краката си видя приближаващи автомобилни светлини. Стисна здраво зъби и се подготви за удар. Дори не можа да се сети да отскочи встрани. Всичко стана  за по-малко от секунда. А на втората усети леко докосване отзад по крака, от студена автомобилна броня. Колата беше успяла да спре и само леко докосна пресичащия.

„Ти не гле'аш ли къде в'риш, ве селендур? Шо не се паиш кът минаваме? А? Копеле, искаш ли да ти изкривим физиомията? А?”

„Съжалявам, не ви видях.” каза едва разбираемо Стефан.

Изнервена горила бавно слезе от черното БМВ Х5 и се отправи към пешеходеца.

„Ако си ми одраскал машината, ще ти скъсаме гъза от бой!” 

Студена пот изби по челото му. Първо без малко да го блъсне кола, ами и сега го грозеше евентуален ръкопашен бой с този великан.

„Просто чудесно!” си каза почти на глас.

Мутрата го изблъска настрани и заоглежда муцуната на голямата си кола. След като се увери, че е невредима, му направи предупредителен знак с пръст. Качи се и с всичка газ я подкара по булеварда.

Цялото това действие не остана незабелязано от стоящия  наблизо полицейски патрул. Ченгетата доста умело се бяха скрили под клоните на една стара бреза и полицейската кола, с която бяха, беше едва забележима. След като джипъта офейка, решиха да се избъзикат с „балъка”. Запалиха мотора и се отправи към господин Тодоров.

На спирката нищо неподозиращия Стефан започна да отговаря на въпросите на стоящите пред него полицаи.

„Може ли да видим документите Ви, господине?” каза единият.

„Случайно да имате досие при нас?” подметна другият.

„Ако обичате, елате с нас до патрулната кола за сверка с централата.” отново първият.

Той се опитваше да им обясни, че не е престъпник. Но колкото повече ги уверяваше, толкова повече въпроси получаваше насреща. Малко след това се изнерви и им каза, че наистина бърза и желае да си върви по пътя. Докато полицаите го занимаваха, минаха три трамвая, с които можеше да се прибере. Погледна часовника и горчиво съжали, че не си е хванал такси.

След като получиха сигнал по радиостанцията за ударен пешеходец, служителите на реда му върнаха документите и му пожелаха приятна вечер. Той отново застана на спирката, но стоя там за съвсем кратко. Поглеждайки отново ръчния си часовник, установи, че е невъзможно да се прибере до осем часа с трамвая. Застана на ръба на тротоара, на няколко метра от мястото, където щеше да го блъсне онзи дивак, и започна да се оглежда за такси. Но всички таксита, които минаваха, бяха заети. Реши да почака още малко и:

„Опа! Ето го моя човек!” си помисли той.

Иззад завоя бавно-бавно, все едно, че вози английската кралица, се придвижи едно свободно такси

След време, като си спомняше за този ден, щеше да има много материал за разказване. Всички слушатели на историята щяха да му се възхищават как смело се е справил с перипетиите и е спечелил ръката на красивата принцеса. Усмивката отново се появи по лицето му. В душата си знаеше, че нищо не може да го възпре да изпълни таз вечерната си мисия.

Малко преди да вдигне ръка, за да спре жълтата кола, мобилният му телефон се раззвъня в джоба. Беше Ива! Обаждаше му се, за да му каже, че ще закъснее с половин час, максимум четиридесет и пет минути. Той се зарадва, защото сега можеше да се прибере спокойно и да се оправи за вечерята - да се издокара. За миг погледна към спирката, но вече пътуването с трамвая му се струваше рисково. Виждайки го, таксито започна да се движи още по-бавно. Стефан вдигна ръка и аварийните светлини на колата се включиха на мига.

Той каза адреса на шофьора и се отпусна на задната седалка - за съвсем кратко. Като ужилен подскочи и започна да опипва вътрешния джоб на сакото си. Пръстенът си беше на мястото в кутийката. Отново се отпусна на задната седалка. 

След няколко светофара се завърза разговор между двамата души в колата. Незнайно защо Стефан сподели какво смята да направи тази вечер. Това като че ли затрогна таксиметровия шофьор и той се обърна назад с подадена за поздрав ръка. Именно в този момент се чу звук от тъп удар и нещо заблъска първо по предния капак, после по тавана, багажника и глухо тупна някъде отзад. Печеният шофьор без паника спря на мига и излезе от колата.

„Леле, майко! Какво направих!”

Понеже стоеше близо до задния прозорец, Стефан много ясно успя да види изражението на лицето му. Гримасата беше ужасна. В погледа му ясно се четяха паника и страх. Не след дълго и той самият слезе от таксито. На земята зад колата лежеше труп на човек!

Стефан се окопити. Трябваше да се направи нещо. Той отиде при човека и го побутна по рамото. Обърна го по гръб и инстинктивно закри носа и устата си. Бяха ударили някакъв клошар, който безмилостно смърдеше на ракия.

„Господине, добре ли сте?” попита Тодоров.

Изведнъж безжизненият човек отвори очи, каза, че нищо му няма. Извини се три, четири пъти. Стана без много сериозна помощ и изтупа дрехите си. Отказа на предложението да го закарат в болница и под предлог, че много бърза изчезна в нощта. На улицата останаха само двамата спътника и таксито, от което бяха излезли. Пълна тишина и безлюдност. Наоколо нямаше никой друг. Това беше едно от онези неща, които не се случват всяка вечер и с които едва ли някой човек би се гордял. Таксиметровият го подкани да се качва. Продължиха пътя си без да обелят и думичка.

Малко преди да достигнат точния адрес, Стефан пожела да слезе и да се поразходи. Все още имаше време, а и тази вечер му се събра много. Искаше да си поеме малко въздух, да изглежда свеж за срещата с Ива. Колата спря и той бръкна в чантичката, в която беше портфейлът му. Шофьорът каза да не се „бърка” и му пожела всичко най-хубаво и успех с момичето. Отново провери дали пръстенъта е на мястото, грабна опакования костюм и излезе от таксито.

Оставаше му да пресече още един голям булевард и щеше да е на паркинга пред блока. С много оглеждания го пресече, почти бягайки и доволно си отдъхна, когато се озова на около стотина метра от входната врата.

Но... На малката уличка, на която сутринта се бяха разделили с Ива, като от нищото изскочи една малка количка, която се движеше с високо скорост и която подобно на Алберто Томба в най-добрите му години, правеше слалом между различните по големина дупки на пътя. Стефан веднага позна колата и най-сърдечно започна да ù маха. Развихрилата се обаче Ива го забеляза в последни момент и все сили сложи крака си върху педала на спирачката. Уви, твърде късно! Неконтролируемото Смартче започна да се върти като обезумяло около вертикалната си ос. Стефан Тодоров Тодоров направи всичко по силите си- колкото и малко да му бяха останали- за да избегне удара.

Последва зверски сблъсък. Тялото му беше захвърлено на метри встрани. Малко след като се свести, усети треперещите ръце на Ива около главата си. Скоро разстоянието между неговата и нейната глава се скъси. От тук той ясно видя сълзите, стичащи се бясно по бузите ù. С огромно усилие се пресегна и нежно избърса част от тях.

„Ще се омъжиш ли за мен?” тихо прошепна той.

„Да”

В този миг той се почуства най-щастливия човек на света. Едно от най-съкровените му желания се сбъдна. Тя каза „Да”. Въпреки че усещаше неистови болки по цялото тяло и главата, се усмихна и ù каза:

„Обичам те!”

„И аз те обичам!”

            Започна да губи съзнание, видя я как вади мобилния си телефон и набира някакъв номер, но за него това вече нямаше значение. Започна да му причернява и скоро загуби съзнание.

            Година по-късно, на същия ден.

„Добър ден! Днес сутринта бях при вас. Да, да, за букета. Стефан Тодоров Тодоров, да, същият. Искам да попитам изпратен ли е в ресторанта. Да, да, аз съм същият от миналата година, но тогава бях възпрепятстван и не се осъществиха плановете ми. О, много ви благодаря! Много съм доволен! Надявам се и занапред да работя с вас. Пожелавам ви всичко хубаво! Пазете се и бъдете живи и здрави!”