21 ago 2008, 10:40

Love in Napoly 

  Prosa » Relatos
1702 0 5
9 мин за четене
 

Автобусът се виеше по склоновете. Следваше завоите бавно. Двигателят му се задъхваше в жегата, но инатът на шофьора продължаваше да го тегли напред по високото. Туловището му беше изпълнено с весели туристи. Те до един пееха, обхванати от пиянски делириум, окрилени от мисълта, че ваканцията им тепърва започва. София се беше сгушила в дъното. Не и беше весело. Не и се пееше с другите. И макар да сподели чашите с водка, не пригласяше на компанията. Беше на 30 години. Беше отдала 10 от тях на мъж, за да го обича както никоя друга. А той и посочи вратата. Неспособен бил повече да я обича. О, и пардон, да не забрави да вземе децата. Първоначално в шока си беше плакала и умолявала. После, поглеждайки в него навътре разбра, че това действително е краят. И когато дойде да вземе последните играчки на едногодишния им син, тя видя другата. Не можа да каже нищо. Толкова обидно и стана. Поне да беше по-млада...

Хотелчето се гушеше кокетно под мощната прегръдка на Везувий. Улиците, изпълнени с глъчка, заразиха туристите и тяхното добро настроение ескалира в единодушен рев на одобрение. Докато разопаковаше нещата си, извади снимката на децата. Двете момчета, ухилени щастливо, стиснали кучето в здрава прегръдка, я върнаха назад във времето. В онези безоблачни дни, когато бяха едно цяло. Когато тя му имаше доверие, а той пък беше двигателят, захранващ живота в семейството. Сега всичко беше погубено. Тя беше сама в Италия. Децата заминаха с баба си за Португалия на ваканция. А той беше на Малдивите на меден месец.

София замина, защото чувстваше, че ще се задуши в опита си да запази ритъма, на който беше свикнало семейството. След няколко нервни кризи продаде къщата и се изнесе от града. Не можеше и не искаше да го види в кварталната бакалия. Подмладен от щастие. С останалите пари замина за Италия. Щеше да остане... Не знаеше колко. Щеше да вземе децата на връщане от Португалия, за да не бъде толкова сама. Но не можеше да понесе въпросите им... Не сега, не беше дошло времето. Затвори се в стаята си и плака. Отново и отново...

Тясната уличка се виеше право към малкото пристанище, където десетките лодки на местните рибари се поклащаха кротко във водата. Виченцо гледаше уморено навътре в морето. Не искаше да признае,  че този начин на живот го уморява. Рано сутрин излизаше с прилива. До 10 часа се прибираше в пристанището, за да се отправи към града. Там се пазареше до обед, за да вземе най-добрите продукти, на най-ниска цена за малкия ресторант, който притежаваше. После влизаше в кухнята и така до късно вечерта. Междувременно, за да не остава без работа, както казваше майка му, трябваше да се погрижи и за семейните лозя, изпънали зелените си гърбове по склоновете на Везувий. Беше странен наглед. Италианец със морско сини очи. Дядо му беше руснак, избягал от режима в далечна Италия. Влюбил се безпаметно в баба му и в страната.

Прибираше мрежите, когато я видя. Седнала на пристана малка жена. Потопила краката си в топлите средиземноморски ласки. Беше с къса, тъмна коса, вкопчени букли в диадемата. Сякаш странеше от всичко и всички. Когато се изправи, прикова погледа му за пореден път. Беше дребна и слаба. Много и отиваше късата пола, а на потника също в бяло топеше погледа огромно оранжево цвете. Именно този bramasole накара очите му да я изпратят до края на улицата.

„Туристки", каза си на ум Виченцо и направи опит да омиротвори съзнанието си.

Денят му мина шеметно. Сякаш свръхенергия се беше вляла в тялото му. Всичко ставаше по-леко. Туристите оживяха от неговите спагети панчета. Разливаха щедро в чаши домашното вино. Спореше му. Към осем часа, когато ресторантът се пръскаше по шевовете, я видя. Беше сама. Оранжевият слънчоглед беше заменен с прекрасна лятна рокля, която се спускаше пленително по тялото чак до глезените. А малките ходила, прегърнати от високи чехли с безброй каишки, го отклониха от работата. Тя се огледа. Сякаш притеснено. Олиото изсвистя в тигана, за да залее отмъстително с жегата си ръката му. Виченцо изруга високо. Заболя го. Хвърли тигана в мивката и се развика на сервитьора да намери място на дамата. Оня се хвърли сред водовъртежа от маси. Виченцо продължи да гледа отдалече. Служителят му едва ли не задърпа София към масата. Тя му каза нещо, а оня направи физиономия на ухапано куче и се отправи към кухнята.

  • - Не била гладна, Виченцо... нещо леко, ако може?!
  • - Занеси и чаша бяло вино от онази реколта!
  • - Si, signore!
  • - Виченцо, това вино струва състояние! - сестра му го гледаше удивено.
  • - И какво?! Да го оставим да стане на оцет в избата ли?!

Виченцо се умисли за момент. После хвана тигана и започна да разтапя краве масло в него, бавно, с търпение прибавяше сирене, парче по парче. Взе чиния, в която нарисува цветя от карамел, а върху листата им като капчици роса постави сиренето да изстива на крехки точки, ароматна магия. Картината, която обясняваше обърканото му сърце, беше завършена от малък грозд най-сладко грозде, откъснато от собствените му лозя.

София изгледа сервитьора объркано. Чинията пред нея беше шедьовър. Нежни паяжини цветя бяха изрисувани от карамел, а сиренето, все още топло, заплашваше да се плъзне към долинката, задънена от гроздето. Виното остана на небцето и, като обещание. Светло, събрало слънце и топлина, поело мириса на почвата и тревите, меко, като прегръдката на морето. София беше на километри от тук, в лятото на своята любов. Сълзите неканени покапаха по лицето и. Последвани от още нови потоци тъга, бликащи от душата и. Остави пари за сметката и си тръгна сама. Виченцо остана объркан, стиснал в ръце поръчките, които трябваше да изпълни. Когато затвори ресторанта към полунощ, сърцето го поведе, защурало се от радостно очакване по тъмните улици на Неапол. Не беше сигурен, дали я търси. Стъпките му отекваха тихо по паважа. Самотни. Очарователни в тишината на заспалия квартал. Намери я случайно. Сякаш съдбата го беше повела по златната нишка към нейното объркано сърце. Беше сама, отново. Кафенето усилваше топлата нощ, изпълвайки я с романтиката на bosa nova. Застана до масата и безмълвно. Оглупял в желанието си просто да я погледа, да опита да я заговори, да я накара да сподели натежалото си сърце.

  • - Ma qui e tu? - София гледаше объркано
  • - Destina - усмихна се той и седна на масата до нея.

Говориха много в онази нощ. Беше странно и забавно, както за него, така и за нея. Хвърляха се в невъобразим водовъртеж от фламандски езици, през жестикулации, за да си кажат никого неинтересуващи го неща. И се заливаха от смях. София се чувстваше свободна. За първи път от десет години. Виченцо се чувстваше изпълнен с доволство, омиротворен. Изпрати я в хотела в четири сутринта. Дълго стоя на входа, загледан в стъпалата, по които тя се изгуби.

Утрото го намери усмихнат насред морската шир. Окрилен. Подсвиркваше си някаква песничка. Работата му спореше. Към обед захвърли престилката и остави смаяната си сестра да се грижи за ресторанта. Мина през пазара и купи най-големите, най-оранжевите слънчогледи. Качи се на колата, за да я потърси по склоновете на вулкана. Тя беше там, подслонила луничките  си под стара маслина. Слушаше екскурзовода с огромно внимание.

  • - Ciao София, аз ще бъда твоят гид!

Смехът и го сломи. Разби преградите, градени толкова години от него. Вървяха през спечената земя. Той и разказваше историята на Помпей и Херкулан на италиански. Тя слушаше с внимание, макар да не разбираше. Когато вечерта  започна да прокрадва хладните си пръсти над склона, те спряха. Виченцо извади кошницата с храна, която беше сготвил за нея. София никога не беше чувствала подобно опиянение. Пресните, все още топли багети, дразнеха обонянието. Хрупкавата им, леко препечена коричка, хрускаше признателно, разливайки благодатното лято в устата. Второто ястие беше странна серенада от морски дарове - специалитетът на Виченцо. Кралски скариди, уловени в марината от босилек и двойно рафиниран зехтин,  докарваха до лудост вкусовите рецептори, а запечените на скара калмари подсилваха мириса на морска вълна. Огромни омари, обилно залети с най-фино френско масло довършваха екстаза, завладял София. Но крайният щрих на пълното удовлетворение донесе домашно приготвения сладолед на Виченцо. Една-единствена топка  шоколадов сладолед, толкова съвършено излята, скрила в сърцевината си карамелизирана смокиня, пропита от скрития аромат на три сурови бадема. Съвършенството на вкуса беше приковало в същността си София. Тя преглъщаше бавно с наслада. Такава, каквато не бе изпитвала  в живота си. Виченцо беше притихнал. Онемял от радост. Попиваше всяка нейна хапка, всяка глътка... Полудял от щастие от удоволствието, което създаде само и единствено за нея, нарисувано в няколко хапки храна.

Вечерта бродиха сред руините на Помпей. Тя се дивеше на мраморните басейни, на разказите му за изригването на Везувий, погребало четири великолепни града. Бяха заедно и разделени, двама непознати и в същото време толкова близки. Времето замръзваше, после отприщваше златната пътека на спомените. Всеки разказваше своята история на своя език. Разбираха всичко, без думи, не бяха нужни. Луната ги водеше, напред, усмихната с пълното си сияещо лице.

  • - София, bella mia!
  • - Виченцо - София се заливаше в смях - какво говориш, Виченцо?!

 

 

Месеците се търкаляха един след друг, обагрени в сосовете на италианската кухня, омекотени в аромата на старото вино. Есента дойде с цвета на шафрана. Редовните посетители на ресторанта на Виченцо свикнаха да виждат всяка вечер младата жена, седнала на малката маса близо до кухнята. Тя винаги получаваше шедьоврите на готвача. Те бяха вдъхновени от нея. Така се роди десерта от средиземноморски ябълки, пълни с най-фин горчив чилийски шоколад, който се спускаше подобно на лава върху пътечка от сметана, свършваща в барикада от канела. Или основно ястие от зайче, гарнирано с нежни, почти неузрели трюфели, посипано със зехтин. Или най-прости спагети, направени в кухнята на Виченцо, потопени в меки, свежи домати, узрели по склоновете на вулкана, провокирани от нахалния привкус на рибата тон, кисната в марината от зелени водорасли, пресни миди и кимион. Виченцо стана магьосник. Хора от цялата страна се стичаха в ресторанта му. Критици пишеха за чудесата, излезли от неговата кухня. А когато синовете на София се установиха в Италия, се появи и невероятната пица Микелино, събрала изкушението на шестнадесет вида маслини.

София забрави обидата от изневярата и предателството. Разцъфна със силата и красотата на bramasole. И редките случаи, в които си позволяваше да се натъжи, бяха изкоренявани безжалостно от любовта на синеокия Виченцо. Четири месеца се бори той за нейното доверие. Месеци тежки и предизвикателни за неговото сърце. Потисна собствената си умора и тъга, защото беше безвъзвратно влюбен. На петия месец София напусна прекрасната слънчева мансарда, която обитаваше с децата си. Подслони се при него. Обзаведе къщата със слънчева светлина. Обиколи пазарите край Неапол и купи невероятни старинни мебели. Реставрира ги с любов и даде цвят на живота им. Всичко, до което се докосна, превърна в музика. Превърна го в хармония. Обикна го заради него.

На 27 февруари камбаните на Света Марина пропяха за тях. Възнаградиха смелостта им с небесни трели. Разляха благословията си. След година се появи и най-малкото момченце от фамилия Скортези. В деня, в който старият Везувий напомни за страстта, скрита в него. Малкият Микеле проплака сред взрив от фойерверки и светлина, но чудно как хората бяха щастливи?...

© Деси Мандраджиева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Тъжно начало, нежен и красив край, прекрасна романтика!
    Поклон на таланта ти!
    Поздрав!
  • Припомни ми филмчето "Рататуи", шегувам се
    Прекрасно пишеш! Безкрайно романтично, но въобще не натрапчиво!
    Поздрав от сърце!
  • Прекрасно е!
  • Ммм...Огладнях!!!
  • Destina...
    Харесвам заряда романтика, който носят творбите ти, Деси!
Propuestas
: ??:??