Никога  не съм имала големи очаквания. Може би затова всичко, което се случи в живота ми, винаги ме е изненадвало, а най-голямата изненада беше ти, Крис. Кой да предположи, че онази наша случайна среща в "Кавърн" клуб в Ливърпул ще ни събере завинаги. Времето е толкова измамливо и непостоянно, като жена на ръба на нервна криза. Понякога имам чувството, че тази наша среща е била вчера, а друг път ми се струва, че са минали хиляди години и сякаш не е съществувала, а е само плод на моето въображение. Но ти си тук до мен, Крис. Погледна ли те, всички съмнения отлитат, като отнесени от вятъра листа. Виждам теб и мен в онази лятна нощ на 61-ва година. Бяхме в най-популярното място на Ливърпул по онова време – "Кавърн" клуб. Заведението се намираше под земята. Беше задушно, потно и влажно. По стените се стичаше вода, а подът направо си беше една голяма локва. Беше шумно. Не. Беше крещящо шумно. Само на метър от масата ми свиреха четири момчета, които по-късно щяха да завладеят света под името „Бийтълс“. Бяха млади, симпатични и постоянно пускаха шеги между песните. С моята приятелка Меган бяхме луди по тях и идвахме всяка седмица да ги слушаме. Тя си падаше по Пол, но на мен лично не ми харесваше. Изглеждаше ми сладникав и прекалено млад. Аз обожавах Джон. Грубоват и изтънчен като дърводелец, но ти знаеш. Аз харесвам такива мъже. Следях всяко негово движение и мимика и се изчервявах винаги, щом погледите ни се срещаха. Но всичко това приключи, когато ти дойде до масата ни. Хвана ръката ми и помоли да изтанцуваме един танц. Аз те погледнах и потънах в твоите зелени, леко насмешливи очи. Станах и се завъртяхме във вихъра на танца. И се завъртя животът ни. Аз го чувствах като танц, Крис. И така го изживях. На моменти беше бавен и нежен като блус. На моменти си беше чист рокендрол, а от време на време звучеше като хард рок. И сега, когато седя тук до теб, не разбирам, наистина не разбирам, как толкова бързо мина времето ни. Петдесет години бяхме заедно, любов моя, а ми се струва, че само съм затворила очи за миг. Отварям ги и всичките тези години са отлетели. С едно потрепване на клепачите, с едно мигване. Кога? Кога се случи това? Така и не разбрах. Сякаш вчера се оженихме. Помниш ли? Аз бях толкова нервна на сватбата ни. Роклята ми до последно не беше готова, тъй като се наложи да я преправям. Заведението, което бяхме запазили, изгоря седмица преди да се оженим. Аз крещях като обезумяла, че никога няма да се оженим, че това е знак от Господ, че не трябва да го правим, но ти само се усмихна. Прегърна ме и каза, че всичко ще бъде наред и аз ти повярвах. Винаги съм ти вярвала, Крис. И ти никога не ме подведе. Оженихме се на брега на океана. С твоите приятели бяхте сковали дървени маси и пейки. Някой беше донесъл грамофон и танцувахме на първия сингъл на „Бийтълс“  – „Love me do“. Страхотна песен. Чувствах се прекрасно до момента, в който внезапно се появи силен вятър. Отнесе всичко заедно с грамофона. В настаналата тишина се чуваше само моят плач. После ти се разкрещях, че за нищо не ставаш, че една сватба не може да организираш като хората, че си провалил най-хубавия ден в живота ми и други подобни. Ти нищо не каза. Само ме прегърна. Наметна ме със сакото си и си тръгнахме. Винаги си бил мълчалив, Крис. На моменти това ме дразнеше, но нямаш си  представа колко успокояващо ми действаше. По пътя само каза, че един вятър не е достатъчен, за да развали най-хубавия ни ден и че най-хубавото тепърва предстои. Това ми стигаше. Сгуших се в теб и тихичко заплаках, но не от мъка, а от облекчение. Ти беше прав, както винаги. И се заредиха дните ни, монотонни, с ежедневните грижи, способни да убият всяка любов, както на всички обикновени хора. Но нашата любов беше необикновена. Вечер, щом влезеше през вратата в малкия ни апартамент, виждах как умората ти от десетчасовия работен ден в гаража се свличаше от лицето ти, като маска, и на него грейваше усмивка, а очите ти заблестяваха, нежни и обичащи. Грабваше ме през кръста. Повдигаше ме и ме целуваше с такава страст, сякаш това бе първата ни целувка. Обожавах този миг, Крис. Цял ден живеех само за този миг. За срещата ни вечер. За твоята целувка. За усмивката ти. Когато една жена се чувства обичана, нищо друго няма значение. Всичко останало е маловажно и незначително. А после се роди синът ни Роб. Прекрасно дете. Приличаше на теб. Сериозен и мълчалив. Не плачеше като другите деца, не ни е будил нощем с плач. Така и не разбрахме, че имаме бебе. Приятелките ми постоянно ми повтаряха каква късметлийка съм с това дете. Точно когато се роди Роб, ти ми подари този прословут пръстен. Извини ми се, че не е с истински диамант, а с обикновен цирконий, но на мен не ми пукаше. Важен беше жестът. Какво да се лъжем, Крис, ти си беше малко скъперник. Знаех го, но това нямаше значение за мен. Любовта ти ми беше достатъчна. Въпреки това много ме зарадва. Никога до тогава не беше ми подарявал бижута. Сложих го на ръката си с такава гордост, все едно бе подарък от кралицата и никога повече не го свалих. Приятелките ми веднага го забелязаха. Казаха, че бил прекрасен. Няколко от тях даже твърдяха, че е с истински диамант. Аз им се изсмях. Кога са виждали те истински диамант, за да говорят така? Никой от нас не беше виждал. Женски приказки. Това обаче не ми пречеше да го нося, сякаш наистина е с диамант. Беше подарък от теб, скъпи мой, и това ми стигаше. Знаеш, че никога не съм се прехласвала по украшения. Ти и Роб ми бяхте достатъчни. А после, спомняш ли си, дойде петролната криза през 1973 година. Въведоха тридневна работна седмица. Ограничиха скоростта на автомобилите, а пред бензиностанциите се виеха километрични опашки. Цените на всичко скочиха изведнъж, а работата ти в гаража намаля. Да не кажа, че почти спря. Хората нямаха пари за храна. Не им беше до ремонт на и без това непотребните заради скъпия бензин коли. Виждах те как се прибираш вечер с изпито от грижи лице. Ръцете ти не миришеха вече на масло. Блясъкът в очите ти бавно гаснеше, като есенно слънце, и за пръв път видях в тях страх. Страх от утрешния ден. Сърцето ми се късаше, Крис. Не можех да те гледам такъв. Не можех да седя безучастно и да гледам как моето момче си отива. Отидох в най-близката заложна къща и подадох на човека зад гишето най-скъпото, което притежавах, твоя пръстен. Той го погледна, после погледна мен и каза: “Госпожо, сигурна ли сте, че искате да го заложите?“ „Разбира се“ – отвърнах твърдо – „Колко може да ми дадете за него?“ „Струва около 3000 паунда, но аз мога да ви дам 2500“. Онемях. Направо щях да припадна. За онова време това си беше колосална сума. Успях само да промълвя „Сигурен ли сте?“ „Да. Не мога да ви дам повече. Съжалявам“ Чак сега разбрах, че наистина си ми подарил пръстен с истински диамант и колко много ти е струвало това, а аз те мислех за скъперник. Каква глупачка съм била? Взех парите и вечерта ти ги дадох. Ти ме погледна невярващо. Веднага след това погледна ръката ми и само промълви: „Защо?“ „Защото си искам предишния мъж“ – отвърнах“ – „Искам си момчето!“ Ти хвана ръката ми. Погледна ме и каза “Ще ти го върна. Той ще бъде пак твой.“ Повярвах ти, Крис. Винаги съм ти вярвала. И както винаги ти не ме излъга. С парите откупи гаража, стойността на който поради кризата беше паднала значително. След година купи още един. После още един. Заживяхме добре. Не, какво говоря, заживяхме отлично. Можехме да си позволим да запишем Роб в Колеж, после в Университет, а той завърши и двете с отличие. Стана хубав млад мъж. Мълчалив и сериозен като теб. Само дето не искаше да си цапа ръцете, затова завърши финанси и сега е управител на банка. Ама ти знаеш това. Какво ти разправям? Сигурно е от старостта. Забравям. Ето, забравих и за пръстена. Той все още е на ръката ми, защото само след три месеца ти ми го върна. Сега го гледам, Крис. Гледам и теб, който лежиш до мен, в този ковчег, и ми се иска да крещя от болка, но не мога. Иска ми се да плача, но не мога. Мога само да пусна нашата песен  – „Love me do“, да те прегърна и да ти обещая, че скоро ще съм при теб. Чакай ме, любов моя. Обичай ме! Ще дойда.