nemilinedragi (Патрисия Петрова)
1 2
23 jul 2015, 23:22

Лудата 

  Prosa » Relatos
927 0 2
13 мин за четене

 

Адриана не можеше да заспи. Стоеше по халат и се взираше в гледката, която се виждаше през прозореца. Под очите си имаше дълбоки, тъмни сенки. Изглеждаше отчаяна, но и тя самата не беше съвсем сигурна защо. Взимаше много силни приспивателни, но от честата употреба, спряха да ù действат. 

  Минаваше 1 часа през нощта, момичето чувствуваше умората, която обхващаше цялото ù тяло, но нещо подсъзнателно я мъчеше постоянно и не можеше да мигне. Връхлитаха я хиляди глупави мисли и тежки спомени, които я замайваха. Тя се опита да спре да мисли за каквото и да било, защото се измъчваше с всяка поредна мисъл, която изскачаше в главата ù. Страхуваше се. Не знаеше причината, не разбираше защо, но се страхуваше. Привиждаха ù се някакви сенки, причуваха ù се гласове и тя се вживяваше, смяташе, че всичко това е действителност. Но не бе. В стаята нямаше никого. 
 Адриана беше шизофреничка, няколко години бе лекувана в психиатрията, но не можа да се нормализира и да стане съвсем обикновена. Смятаха, че заболяването ù се е появило, след стреса, който е преживяла като дете. Баща ù удушил майка ù пред очите ù, защото жената си имала любовник. Татко ù също не беше напълно нормален, освен че пиеше, имаше и нещо дефектно в него, но никой не можеше да докаже, че е луд, защото през повечето време беше обикновен човек, но понякога избухваше и полудяваше, биеше жена си отново пред дъщеря си.
  Когато го осъдиха и вкараха в затвора, Адриана остана сама, нямаше други близки и отиде в дом за сираци. Там беше потресаващо, подлагаха децата на отвратителен тормоз, няма нужда от подробности. Като стана на 15, разбраха, че момичето не е като останалите и я приеха в психиатрията. Там я лекуваха 4 години, но накрая вдигнаха ръце, пуснаха я, защото не беше опасна за никого и можеше да води свободен живот.
Вече две години живееше сама със себе си и зловещите си мисли. Спомените от миналото я връхлитаха постоянно, с все по-мощна сила. Това я подлудяваше още повече. 
Работеше, излизаше, имаше приятели, като всеки нормален човек и когато я видеше някой на улицата, му изглеждаше като съвсем обикновено момиче, но не беше. Имаше нещо, което не беше нормално в нея, тя знаеше това, но не мислеше, че тя е луда, знаеше, че всички останали са луди.
Често получаваше пристъпи и се вживяваше в ролята на някоя героиня от романите, които четеше и филмите, които гледаше. Сега тя не знаеше коя роля играе. Причуваха ù се разни гласове, зловещи звуци и музика. Някаква ужасяваща музика дрънчеше в главата й и тя не можеше да се отърве от нея. Запушваше ушите си и се молеше на глас да я оставят на мира. Но кой да я остави? Всичките тези звуци идваха от нея самата и Адриана не можеше да ги спре по никакъв начин. Тя изкрещя тъй силно, че със сигурност бе събудила някой от съседите.
  В този момент телефонът звънна и тя се отърси. С плахи движения се приближи и вдигна слушалката, треперейки.
- Ало? - прошепна едва едва тя, докато се оглеждаше предпазливо.
- Какво става? - попита един мъжки глас. Това беше един неин приятел, на който преди малко се бе обадила, за да му каже да дойде веднага, защото някой я преследва. Тя обаче бе забравила това и се чудеше.
- Защо ми звъниш?
- Ти защо шепнеш? Адриана?
- Ще ме чуе...
- Кой? Ало?
- Не знам... Камене, недей да идваш...
- Нали преди малко ми каза обратното?
- Сторило ти се е...
- Ще дойда.
- Не! - почти изпищя тя и падна на земята от уплаха, защото мислеше, че този, който я преследва, е чул писъка ù.
- Ще направиш някоя глупост. Стой на мястото, на което си и ме изчакай! Чуваш ли?!
- Добре... - примири се момичето и трясна слушалката на телефона, ставайки от пода. Музиката в главата ù отново зашумя и гласовете започнаха да ù говорят нещо, неразбираемо.
 
  Адриана заключи вратата, защото не искаше Камен да идва. Беше я страх да бъде сама, но едновременно с това, не искаше да я навестява никой. Изтича в спалнята си, студени тръпки я побиха и тя се разплака. Скри се под леглото и зачака все едно да дойде някой и да я убие. 
 Изведнъж всичко, което чуваше утихна и момичето се оспокои. 
- Аз съм луда! - засмя се тя, защото бе осъзнала, че всичко, от което се страхуваше не беше нищо повече от глупост. Но тази мисъл, че е луда, я стресна и ù стана още по-страшно. Тя наистина не беше нормална, защо иначе виждаше нещо, което всъщност го няма? Адриана заплака отново, но в този момент на вратата се почука.
  Трябваше да бъде Камен. Тя светна лампите във всички стаи и щом светлината я озари, се почувствува много по-добре и си отдъхна облекчено. Отвори външната врата и с усмивка посрещна приятеля си, на който му личеше, че е разтревожен.
-С ъжалявам... Няма нищо, измислих си... - промълви тя, засрамена и го покани да влезе
- Изплаши ме. Помислих, че ще направиш някоя глупост.
Тя го изгледа с неприязън и каза студено:
- Ти какво имаш предвид? Каква съм аз, че ще се притесняваш да не направя глупости? А?! Нима съм луда?! - и последната дума я сепна отново. Личеше си, че е плакала, очите ù бяха кръвясали и от това и защото не бе спала две вечери подред.
- Нямам нищо предвид.
Адриана не му повярва. Засмя се злобно и седна на дивана. 
- А защо дойде?
- Не чу ли какви неща говореше по телефона?
- И ти ми повярва? Знаеш много добре, че понякога те лъжа.
- Прекалено добра актриса си, затова се връзвам.
Камен знаеше, че тя е шизофреничка, но не искаше да повярва, защото през повечето време изглеждаше като най-нормално момиче. А и той самият изпитваше някаква уплаха от лудите хора, защото... и той не знаеше, но те не бяха като него и като останалите, това бе добра причина. Всичко различно се приема негативно, това е цялата истина. Когато някой е различен, той е луд, защото хората ги беше страх да надникнат истински в душите им и да разберат какво точно ги измъчва.
- Спри! Ти дойде тук, за да ме предизвикваш! - прихна Адриана и го изгледа на кръв.
- Нищо подобно...
- Седни, седни... - подкани го тя сега видимо по-спокойна, все едно не бе извикала преди малко
- Всичко е наред?
- Да. Казах вече.
- Тогава да си вървя.
- Защо?
- Защото... - той се уплаши. Да, уплаши се от самата нея. От това странно момиче, което познаваше от толкова време и чак сега сякаш я опозна напълно. Тя бе страшна, не можеше да водиш нормален разговор с нея, защото беше от друга вселена. Защото бе различна и това се виждаше ясно, но той чак сега ли го осъзна?
- По-добре остани... - каза Адриана, преди Камен да успее да излъже нещо, за да си иде.
- Но какво да правя, ти и без това не ме искаше..
- Но сега нямам нищо против компанията ти... Когато съм сама, ме е страх...
- От какво?
- От самата себе си...
- Ти не си никак страшна, защо се плашиш от себе си?
- Знаеш защо.
  Тя знаеше. Всички знаеха какво не беше наред с нея, но не съвсем. Просто не беше наред и това е. Тя бе дефектна, не заслужаваше да живее като останалите, колкото и да се опитваше. Смахната е нали? Тогава... Не може да бъде като другите. И цял живот щеше да скърби и да тегли от това.
  Толкова бе нередно да я сочат с пръст, тези които я познаваха и да казват на познатите си: "Вижте я тази! Тя е луда!" След това я гледаха дълго и наблюдаваха действията ù. Адриана не можеше да понесе това. Какво им бе направила, че се държаха с нея така? Не искаше да бъде различна, но такава бе отредено да бъде. Нима можеше да промени съдбата си? Нима?... Да! Сега я осени една идея, макар и страшна идея. Тя можеше да промени съдбата си, да премахне спомените и мислите, които я мъчеха... Просто можеше да спре да съществува! А, това бе тъй лесно, тъй лесно изпълнимо! Зарадва се от зловещата си идея, не искаше да я последва, но имаше нещо изкушително в нея. Щеше да се свърши. Просто щеше да изчезне и толкова.
- Върви си! - каза изведнъж тя. Често сменяше настроенията и решенията си и това не бе нищо учудващо за Камен. Той само това чакаше, да го изгони и най-сетне да си тръгне от тук... От това чудовище... Нима тя бе чудовище? Той се изненада от мисълта си и искаше да отрече това, но сякаш не можеше. Имаше нещо чудовищно в това момиче, нещо страшно в душата ù...
Той не ù отвърна нищо, излезе от апартамента, набързо излезе навън и подпали колата си.
Това обиди Адриана. Поиска да си тръгне оттук, защото съм му неприятна? Изплаших ли го? Това се чудеше тя, но се сети за поразяващата ù идея от преди малко и отиде в кухнята. Позамисли се отново, след това реши, че е много глупава и се изсмя подигравателно на себе си.
 
-------------------------------------
 
Камен се прибра вкъщи, чувствуваше някакво неприятно чувство. Легна да спи, защото не му оставаше нищо друго, но не можа да мигне. Постоянно пред него изскачаше образа на Адриана, с разчорлени коси и зловеща усмивка.
   Жена му спеше дълбоко, но сега го усети, макар, че не подозираше, че през цялото време е бил навън. Тя го бутна и измъмри:
- Къде беше до сега, бе?
- Няма значение... Лягай да спиш.
- Аз съм си легнала, а ти?! Не виждаш ли колко е часа? Детето събуди също. 
- Румяна, спри вече... Моля ти се, не почвай...
- Какво?! Какво да не почвам? Разбрах вече... Не се мъчи да прикриваш истината, защото аз знам къде ходиш посред нощ! - тя стана от леглото и подсмърчайки, се дотътри до стаята на детето, за да му каже да заспива. 
  Камен не разбра какво си мисли, но не го интересуваше особено. Беше уморен и заспа веднага, но в този момент Румяна го избута:
- Махни се... - рече студено тя, с насълзени очи - Чуваш ли какво ти казвам?! Връщай се там, където досега беше!
- Какво говориш, бе? Къде съм бил?
- Не се прави на... Зная, че си имаш любовница, как не те е срам, а?!
- Глупости... Спри да викаш, детето спи...
- Детето! Сега се интересуваш за детето, а когато по цял ден те няма у дома, а? Даже и вечер се измъкваш! За какъв се мислиш бе, мръсник?
- Румяна, моля те... Спри вече с тези драми, изобщо не е тъй, както си го мислиш.
Жената беше много избухлива, но в момента по-скоро смразяващият ù глас беше по-неприятен отколкото виковете ù.
Тя продължи да говори, да плаче и да пищи, но Камен не ù обърна внимание, реши, че няма нужда да ù дава обяснения. Облече се и излезе от апартамента, чудейки се къде да отиде сега. Румяна, скандалджийката, вече прекаляваше, всеки ден едно и също... Съвсем скоро щяха да ги изгонят от жилището, защото бяха много шумни...
   Камен излезе навън, запали цигара и се огледа наоколо. Вече беше станало 5 часа, защото слънцето започваше да изгрява.
Една ранобудна бабичка, която по принцип много клюкарствуваше, се доближи до него и с мазен глас попита:
- Какво става с вас? Чух ви как се карате с жена ви, от тук. 
- Не ни обръщайте внимание, Румяна по принцип си е такава...
- Е, да, ама целият блок е в стрес от вас. Като се почнат тези крясъци посред нощ... Моля ви, кротнете жена си!
Камен не ù отвърна нищо повече, бабичката го погледна злобно и се прибра във входа. Мъжът се качи в колата си и я запали. Не знаеше къде отива, просто караше. Размишляваше за разни неща, чувствуваше се вече, че и самият той полудява. Не разбираше какво му става, но бе объркан, мислите му хвърчаха и се сменяваха постоянно. Само глупости, все тревожни неща се промъкваха в главата му. Той се уплаши от собствените си мисли...
  Някак си постепенно животът му се срутваше, дали имаше конкретна причина или просто си внушаваше, това не знаеше... Кара около час, искаше да спре да размишлява, да не мисли, просто да кара. 
  Сигурно жена му в момента го проклинаше, ревейки пред детето, а то се опитваше да я успокои, защото се притесняваше за нея. Тя, като всяка съпруга, смяташе, че Камен има любовница, но това бе абсурдно, ала сега я разбираше, измъкваше се постоянно, и денем и нощем, когато не работеше, пак беше навън. Това сигурно ù вдъхваше съмнение и имаше право. Вместо да постои малко при семейството си, да вечерят заедно и да си поговорят като хората, той ходеше където му скимнеше, защото животът беше пред него и искаше да му се наслади, вместо да стои затворен в стаята като затворник. 
 Ала жена му бе по-консервативна и свита. Не обичаше шума, многото хора, имаше само няколко приятелки, с които понякога излизаше, но нищо повече. Стоеше си в къщи, домакинстваше и водеше детето на детска градина. 
  По пътя видя някаква линейка и се спря, защото беше пред блока, където живееше Адриана. Слезе от колата, защото любопитството го влечеше да види какво става. Видя това, от което се страхуваше... Носеха на носилка една жена, когато се загледа по-добре, видя, че въпросната е Адриана. 
 Камен отиде при лекарите и поиска обяснение, а те му отвърнаха с едно сухо:
- Предозирала е сънотворните хапчета, вероятно нарочно...
Нима го бе направила? Нима се бе самоубила? Та тя беше мъртва... Камен пребледня и се сепна, смрази се, замая се, не можеше да повярва, че това, което виждаше, беше истина. Та тя бе негова позната, до преди няколко часа бе у дома ù, а сега сърцето ù не биеше...
  Това беше прекалено. Той не каза нищо, защото просто нямаше какво. Шокира се напълно и отпраши веднага накъдето му видеха очите.
--------------------------------
На другия ден го повикаха в районното, за да го разпитат по случая. Следователите бяха снели отпечатъци, че той последен е бил в дома на покойната.
Те бяха убедени, че сама се е отровила, но все пак трябваше да бъде всичко сигурно, за да няма след това никакви съмнения.
Камен разказа всичко, което знаеше за нея. Когато разбраха, че е била шизофреничка, полицаите си обясниха защо е направила това, но единият от тях, който явно взе насериозно всичко, попита Камен:
- Защо мислите, че го е направила?
- Нали беше луда?
- Да, но... Все пак? Какво може да я е подтикнало към самоубийство?
Той помълча и след това отвърна на следователя:
- Решила е, че колкото по бързо приключи животът ù, толкова по-малко ще се мъчи...
Да, той беше прав, защото точно това накара младото момиче да извърши такова страшно действие.
- А какво точно я е мъчило? 
- Различието...
Камен само се усмихна, докато следователите се чудеха на поредния странен случай...

© Патрисия Петрова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Добре дошла! Обещаващ разказ, скорпионче!!!
  • Насилието унищожава човек не само физически, но и психически. Четох го, а си мислех за пострадалото 3-годишно момченце. Травмите в душата са най-жестоки.
    Много актуална тема. Натъжи ме, но ми хареса.
    Поздрави Патрисия!
Propuestas
: ??:??