Белият мерцедес спря пред входа на казиното. От него слезе среден на ръст, слабоват мъж, с прошарена коса. Телефонът в ръката му звънна.

-         Пази се! – чу той.

Секунди след това усети как куршумът се заби в гърдите му...

Когато дойде на себе си, лежеше в болничната стая. Отсреща до леглото седеше едно от неговите момчета от охраната. В главата му се въртяха ситуации, варианти, спомени. Не можеше да си представи, че този път той ще е жертвата, а не ловеца. Значи някой не искаше да е между живите или просто отмъщение за убит. Започна да прехвърля в главата си имената на своите жертви, но те бяха толкова много. Освен това много други имаха възможността да го очистят. Но той беше винаги в сянка, поръчките приемаше лично само от един човек. Капитан Никола Мавродиев, бившият му ротен командир.

Не, не можеше да е той. Едва ли. Той го измъкна от калта и го направи човек, а и още можеше да го използва. Кой ли, кой...

Септември 1988 г.

Пред портала на поделението се беше събрала огромна група хора. Родители, приятели и новобранци. Поредният набор щеше да изпълни дълга си пред Родината.

На десетина метра от входа едно момиче се беше сгушило в прегръдката на слабоват младеж. Очите на младежа гледаха ту нея, ту хората наоколо.

-         Хайде стига де! Не плачи! Ще мине бързо, ще видиш! Излизай с Иво, не скучай!

Младежът целуна момичето, махна с ръка към стоящия до старата лада Иво и влезе в поделението. Не понасяше тези сълзливи истории. Дори с родителите си взе довиждане набързо. Обичаше ги, нищо че не  му бяха истински. Но го отгледаха и му дадоха най-доброто от себе си. Когато се запали по самбото и майката беше против, пак не го спряха.

С Деси се запозна пет месеца преди казармата. Какво ли толкова хареса в него, не разбра. Затворен характер, нямаше много приятели. За тези месеци той научи всичко за приятелството, за любовта и секса. Деси му взе акъла, но и той  беше добър ученик. Сигурно за това и беше тъжно.

Сега, когато крачеше по алеята към комисията, тези неща оставаха на заден план за него.

В стаята бяха един офицер и двама старшини.

- Име?

-Яни Николов Николов.

- Другарю капитан, да не ви е син?

- Ха, ха, ха! Та Иванови, Петрови, Николови колкото щеш. Момче, отивай в първа рота!

Дните до клетвата минаха бързо. Тогава видя Деси за последно. След клетвата излязоха из града, помотаха се из заведенията. Преди да се разделят, се мушнаха в храсталаците до поделението. Без много приказки легнаха в тревата и го направиха набързо. Нямаха време, а и Иво ги чакаше в ладата.

После бяха само писмата. Еднообразни и скучни. До последното, в което пишеше, че се е оженила за Иво.

Докато го чете и препрочиташе, Яни смени цвета на лицето няколко пъти. Само очите му останаха безизразни.

Нещо се пречупи в него. Не създаваше проблеми в службата, но се затвори в себе си и ако кажеше двайсетина думи на ден си беше постижение.

Единствено ротният командир успя да го накара да му се довери. Може би спомогна и фактът, че той също е бил осиновен. Капитан Никола Мавродиев и Яни, веселият, грубоват офицер и войникът мълчаливец.

През лятото на 1989 година ги вдигнаха на  учения. Полигонът се намираше на около 120 километра от родния му град. С пристигането им казаха, че ще имат нощни учения. На тях Яни избяга. Взе една УАЗ-ка и кара до първото село. Там открадна Москвич и отпраши към града си. За три часа беше там, заряза колата и отиде в къщата на Иво. Не го усети никой, беше идвал много пъти. Затова и в тъмното се ориентираше чудесно. Не го усетиха Деси и Иво. Спяха непробудно.

След като ги погледа малко, Яни с дулото на автомата отметна завивката. Голите им тела го раздразниха и ги сбута грубо.

Те се събудиха и го загледаха с очи, пълни с учудване и страх.

-         Ставате тихо, взимате ключовете за колата и тръгвате пред мен. Само, че без глупости, иначе ще ви гръмна.

-         Яни, моля те...

-         Млък и вървете!

С ладата на Иво стигнаха до гората. Яни ги свали от колата и ги подкара навътре. Отдалеч изглеждаха странно, те голи, той с автомат в ръка.

- Стойте! Лягайте долу и почвайте! Искам да видя как го правите!

- Яни, моля те! Недей! – плачеше Деси.

- Почвайте, че ще откача!

От страх Иво не успяваше да направи нищо. Яни побесня, и го удари  с приклада по главата. След това с ремъкана автомата и колана ги завърза.

-         Сега щом ти не можеш, ще действам аз!

Изнасили ги и двамата, първо него, после нея. Когато приключи, изстреля един пълнител около тях. Захвърли автомата, седна на земята, хвана се за главата и зави, като куче. Беше откачил. После стана и отиде в милицията.

Докато дойдоха военните да си го приберат, го спукаха от бой.

Промените го завариха в затвора. По-късно го хвана някаква амнистия...

Щеше дълго да ходи немил-недраг, да изкарва, колкото да не умре от глад, ако не го беше срещнал бившия му ротен командир. От предишният офицер нямаше и помен. Никола Мавродиев беше станал известен човек, с много пари и уважение. За него работеха и няколко от бившите му колеги.

Когато се срещнаха, Мавродиев директно предложи:

-         Яни, ще работиш за мен! Ще ти дам всичко от което се нуждаеш. Ти си ми като син.

Не след дълго Яни стана стрелецът на Мавродиев.Не беше нужно да му се обяснява много. Казваше му за жертвата и уж между другото споменаваше за Деси. После беше лесно. Яни ставаше звяр. Не се спираше пред нищо, а и измисляше оригинални начини за убиване.

На вратата се почука. Охраниителят стана и отиде до нея.

-         Кой е?

-         Д-р Андрейков, лекуващият лекар!

-         Пусни го! – каза Яни.

Вратата се отвори и влезе докторът. С рязко движение взе спринцовка от подноса, който носеше и я заби във врата на охранителя. Онзи дори не успя да реагира. Само направи гримаса от болка и се свлече до вратата, затискайки я с тялото си.

-         Здравей, Яни! Помниш ли ме?

-         Иво?

-         Да, аз съм. Най-после си в ръцете ми. Следих кариерата ти и беше въпрос на време, кога ще те гръмнат. Имаш много врагове.

-         А ти знаеш ли кой е?

-         Знам разбира се. Деси. Тя те поръча. На Никола Мавродиев, любовникът и.

-         Какво каза?

-         Същото, което чу. Не си знаел? Е, сега вече съм удовлетворен. След случая през 1989 година, ние се разделихме. Естествено подържахме връзка, но как е станала любовница на Мавродиев и кога, не зная. Неведоми са пътищата господни. Сега обаче аз ще свърша това, за което съм дошъл. Ти ще умреш! Избирай – или от силната доза лекарство сърцето ти няма да издържи, или или през балкона и долу. Знаят, че си луд. Убил си охраната и си се самоубил.

Яни се замисли.

-         Добре, помогни ми да стигна до балкона.

Иво го прихвана и му помогна да се изправи. Пристъпвайки бавно, стигнаха до парапета. Но не очакваше, че Яни ще намери сили да го хване и двамата да полетят в празното.

Последното, което усетиха, беше тъпият удар в асфалта.