30 oct 2008, 21:37
Лудост (част първа)
2 мин за четене
Чувам гласове! Те ме объркват...
Сълза след сълза, капе моята душа. Падам надолу! Падам или ставам, не зная... Тези гласове, те ме карат да полудявам... Срина се и последната стена, крепяща ме на този свят.
Спаси ме! Спаси ме от идващия хаос...
Виждам как животът в мен си отива. Оставяйки броени минути до края.
- А къде бе ти, когато чувах тези гласове?
- А къде бе ти, да видиш как аз страдах?
Безброй години, потъвайки към дъното на тази дълбока яма...
Сега не мога да се контролирам, не мога да дишам!
Питах себе си:
- Защо трябва да живея, къде е смисълът...?
- Какво бе това, което никой не си обясни и защо? Не разбрах!
- Докъде може да стигне някой, който бе нереален? – Просто тайна!
Хиляди въпроси, отговорът никога не бе наяве...!
Объркан до заблуда в тъмна сянка, черната душа... объркан, неразбран, погубен или загинал... А аз, просто загубих!
Минута от часове, на секундата и писна, а това продължава и продължава...
Не тук, не е там, аз просто не съществувам, а исках, но всъщност не зная!
Ще помниш ли, или ще забравиш, носещ спомена за живота от мъртвите земи!
Просто забрави! Виждал ли си това, което аз видях? Загубил контрол! Всеки час от минутата в секунда, пепелта от разбитото сърце... дълбоко под ледените земи.
- Запита ли се, защо стана така? Защо аз загубих себе си, полудях!?
Не, нали!? Аз знам, просто замълчи, късно е!
Ти не се опита да ме спасиш, ти и аз, коренно различни!
Боли ли те, когато някой си отива или просто, НЕ!?
Щеше да бъде твърде хубаво, да бе истина, всяка една твоя сълза да бе истинска... но реалността я губи, а ти не знаеш това!
Къде си ти, когато някой си отива? Къде е споменът, когато времето го заличава?
Веднъж видях една падаща звезда, в небе пълно с звезди... никога не си пожелах нещо!
И себе си на всеки раздавах, нищо не ми остана!
Цял живот в пропиляно време, застиващо в далечината, мъртвото ми тяло...
Погледнах към небето, бе толкова зловещо!
Погледнах към океана, всеки живот в него бе толкова студен! Макар и да бе горещо...
Погубих се, но знам – има дни, има нощи!
А къде бе ти, когато се изгубих в тези мисли, умирах!
Ти така и не ми подаде своята ръка!
И колко години лъгах себе си, че всичко ще се оправи, времето си отминава.
Но има моменти, в които разбираш, че губиш контрол, че всичко е измама... живот по книга, не си заслужава – нереално е!
Беше ме страх, но и страхът си отминава, а след него идва следващ!
Страхувах се! Сега съм свободен, но щастлив, че всичко свършва... Аз ще продължа да съществувам, макар не и сред живите! Не усещайки диханието, не чувствайки студа, болката...
Сълза след сълза, капе моята душа. Падам надолу! Падам или ставам, не зная... Тези гласове, те ме карат да полудявам... Срина се и последната стена, крепяща ме на този свят.
Спаси ме! Спаси ме от идващия хаос...
Виждам как животът в мен си отива. Оставяйки броени минути до края.
- А къде бе ти, когато чувах тези гласове?
- А къде бе ти, да видиш как аз страдах?
Безброй години, потъвайки към дъното на тази дълбока яма...
Сега не мога да се контролирам, не мога да дишам!
Питах себе си:
- Защо трябва да живея, къде е смисълът...?
- Какво бе това, което никой не си обясни и защо? Не разбрах!
- Докъде може да стигне някой, който бе нереален? – Просто тайна!
Хиляди въпроси, отговорът никога не бе наяве...!
Объркан до заблуда в тъмна сянка, черната душа... объркан, неразбран, погубен или загинал... А аз, просто загубих!
Минута от часове, на секундата и писна, а това продължава и продължава...
Не тук, не е там, аз просто не съществувам, а исках, но всъщност не зная!
Ще помниш ли, или ще забравиш, носещ спомена за живота от мъртвите земи!
Просто забрави! Виждал ли си това, което аз видях? Загубил контрол! Всеки час от минутата в секунда, пепелта от разбитото сърце... дълбоко под ледените земи.
- Запита ли се, защо стана така? Защо аз загубих себе си, полудях!?
Не, нали!? Аз знам, просто замълчи, късно е!
Ти не се опита да ме спасиш, ти и аз, коренно различни!
Боли ли те, когато някой си отива или просто, НЕ!?
Щеше да бъде твърде хубаво, да бе истина, всяка една твоя сълза да бе истинска... но реалността я губи, а ти не знаеш това!
Къде си ти, когато някой си отива? Къде е споменът, когато времето го заличава?
Веднъж видях една падаща звезда, в небе пълно с звезди... никога не си пожелах нещо!
И себе си на всеки раздавах, нищо не ми остана!
Цял живот в пропиляно време, застиващо в далечината, мъртвото ми тяло...
Погледнах към небето, бе толкова зловещо!
Погледнах към океана, всеки живот в него бе толкова студен! Макар и да бе горещо...
Погубих се, но знам – има дни, има нощи!
А къде бе ти, когато се изгубих в тези мисли, умирах!
Ти така и не ми подаде своята ръка!
И колко години лъгах себе си, че всичко ще се оправи, времето си отминава.
Но има моменти, в които разбираш, че губиш контрол, че всичко е измама... живот по книга, не си заслужава – нереално е!
Беше ме страх, но и страхът си отминава, а след него идва следващ!
Страхувах се! Сега съм свободен, но щастлив, че всичко свършва... Аз ще продължа да съществувам, макар не и сред живите! Не усещайки диханието, не чувствайки студа, болката...
© Красимир Иванов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Радвам се,че аз пиша първия коментар
Незнам даже какво точно да напиша-просто невероятно.Мойте най-големи адмирации към теб и творбата ти 6
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
