На 10-я ден от казармата, дежурният ми съобщи да се явя по заповед при командира.

- Искаш ли да заминеш в школа за сержанти в Кърджали?

- Не искам...

- Няма да те питам: защо?

- Благодаря!... Имам съображения...

- По-точно?

- Лични...

- Редник, известно ли ти е, че в казармата нямаш право на лични съображения!

- Съжалявам, не знаех, но понеже ме питате…

- Мирно!... Така ли се разговаря с командир!

- Съжалявам, но не съм искал...

- Кръ-ъ-ъгом!

- Добре...

- Свободен си!...

- Мерси...

Още не знаех, че в речника на боеца има само две думи: „Тъй вярно!” и „Слушам!”

Всяка дума в повече предполага излишни главоболия и наказания...

Не знаех, че подобен отказ задължително се третира като неизпълнение на заповед!

Нещо повече: подобен отказ винаги подсказва изводи с политически оттенък:

- Неориентиран политически – отказва да служи на Родината!

Страшнa атестация за неблагонадеждност на всеки млад човек!

*

Банална история – едно момиче, което по цял ден виси на оградата, за да я зърна!

За някого банална, за мен – на живот и смърт!

Не мога да си представя, че няма да я виждам всеки ден...

Тайно се надявам - след клетвата, поне в неделя да бъдем заедно...

*

Настъпи решаващият ден - заклехме се във вярност към Родината!

Целунахме дивизионното знаме – беше вълнуващо!...

Станахме пълноценни воини - можем вече „да носим” въоръжен наряд.

Край на извънредното метене, миене, стъргане на „спалното” с бръснарско ножче...

Чиста работа - дремеш с автомата на пост и никой не може да ти каже „две”!

Най-същественото от клетвения ден е първата отпуска.

Тръгваш по улиците, по които до вчера се разхождаше цивилен...

Кой си ти - защо си навлякал тая отвратителна войнишка униформа!

Облечен в тези безлични дрехи ти, не си Ти!

Ти си трансформиран вид, зависим от някакви други хора!

Тропам с подкованите чепици, като спънат кон и псувам без да зная кого...

Сърцето ми е свито - дори не мога да се зарадвам на тази очаквана среща!...

Стигам до болка познатия адрес.

Пред мен застава Тя – тъжно усмихната и нежно обичаща!...

Захвърлям вонящи нафталинови дрехи в антрето и се пренасяме в друг свят...

Онемели се гледаме без да мигнем – искам да потъна в очите й!

Толкова много неща имаме да си кажем, а мълчим!...

*

След няколко часа отново навлякох войнишките дрехи!...

- Майка и татко настояват да се оженим...

- ………………………

Не ме ли чу!...

- ...Сега!...

- Смятат, че след казармата ще ме изоставиш...

- А ти... ти какво мислиш?

- Не знам... Всичко е възможно.

- Точно сега е изключено да сключваме брак... Бихме могли да го направим преди казармата... Как така ще подпишем и на другия ден отново разделени!... Нали хората се женят, за да бъдат заедно!... И всичко това, за да са спокойни майка ти и баща ти, че няма да те изоставя!...

- Те смятат, че ти ще следваш...

- Какво пречи да следвам и да сме семейство!

- Не знам, в къщи е ад... Само това се говори... Не издържам...

- Закъснявам... Трябва да тръгва... Безсилен съм пред недоверието!... Всичко е в

ръцете ти - решаваш...

Студена целувка, бездушна прегръдка - не искам и да си помисля, че е последна!

Само месец и нищо не е същото – някой с нетърпение е чакал да вляза в казармата...

Силните доводи на родителите безусловно пречупват дъщерята...

Усилията са увенчани с успех - след месец: сватба за чудо и приказ!...

*

До поделението има поне два километра!

Вече е осем часа и би трябвало да съм преминал портала...

Тичах и стъпките ми отекваха като залпове...

Вечерната проверка беше свършила - явих се при старшината.

На сутрешния разчет командира обяви: един месец без градски отпуск.

Отделно дежурният ефрейтор заповяда:

- „да полея розите”, т.е. да измия кенефите!

- да направя след полунощ 25 обиколки на плаца!

- да затъмня прозорците - обявиха ми „въздушно нападение”!...

И въобще каквото се сети тъпият изобретателен гений на един ефрейтор!

Времето за изпълнението на заповедта се засича с хронометър.

Ако не се включиш в определеното време, задействат друг, заради теб...

Никой, никога не успява да се побере във времето, и така до сутринта.

Постепенно цялата батарея е вдигната по „тревога”.

Според устава, след вечерна проверка, всичко това е недопустимо!

Всички приемат тази гавра като някаква неизбежна даденост!

Никой не смее да реагира, да се оплаче, не дай Боже да се опълчи...

Една нощ ми писна и отказах да изпълня заповед на стар войник.

Беше единствен с основно образование и се водеше каруцар на поделението!

Той вдигна друг, да върши онова, което аз отказах.

Новобранецът „се върза” и ми изкрещя в лицето, че заради мен страдат другите!

Посегна да ме удари - не успя, отвърнах му...

Простря се – изплашени се разтичаха да го свестяват и поливат с вода...

Циркът свърши... за тази нощ.

*

Сутринта като дежурен по кухня, разливам храната.

Попитах дежурния сержант, трябва ли да запазя храна за някого:

- Разливай! Никой не се е обадил, че ще закъснее!

Тъкмо се изтегли батареята и в столовата нахълтаха четирима сержанти.

Видяха празните баки и попитаха, къде е закуската им.

Обясних, че никой не ми е наредил да запазвам храна.

В този момент в гръб някой ме хвана за яката и ме удари с юмрук в тила!

Друг пред мен ме хвана за рамото и посегна да ме удари...

Трети отляво, четвърти отдясно...

Ударите пред мен успявах някак да отбягна, но оня изрод в гръб яко налагаше...

За късмет огромния железен черпак беше в ръката ми.

Сниших се и извърнах като стоварих черпака върху тоя отзад - беше... каруцарят!

Изрева и хукна, държейки се за глава - другите трима побягнаха след него...

Разярен, не се отказвах и товарех с желязото кухите им тикви...

Опитваха да се предпазят с ръце, но трошах пръсти...

Така близо петдесет метра, до изхода на столовата…

Свърших си работата като дежурен и тръгнах към поделението.

Минах покрай батареята строена за сутрешен разчет.

Целият команден състав видя, че съм с изпокъсани пагони и копчета.

Никой не попита защо не съм в изряден вид...

Нямаше оплакване и от сержантите.

Оттук нататък Господ знае какво ме чака!

Все едно...

*