29 jun 2007, 0:05
Любов по задължение... Дали?
4 мин за четене
Любов по задължение... Дали? 1-ва част
И тази сутрин беше топла, както през последните седмици. Тя отново беше в банята (като по обичай) и старателно приготвяше сутрешния си тоалет, обзета от странни мисли за отдавна отминалото време когато бе толкова безгрижна и наивна. Да, сега тя стоеше пред тоалетката в банята, но не по същия начин, както стоеше преди няколко години... сега тя се беше превърнала в жена. Хубава и снажна жена, с красиви черти и издължено бяло лице. Изглеждаше подтисната и някак отегчена... отново щеше да прекара един скучен и пропилян ден в офиса си, затрупана с документи и счетоводни дела. Но как иначе... именно тя си беше избрала тази специалност преди 4 години, когато изгаряше от желание да стане студентка... "Ахх... студентският живот..." - помисли си тя и въздъхна, гледайки се в огледалото... Фигурата и беше идеална като за 24 годишна жена, имаше дълги крака и талия, която не беше повече от две педи...
Белатрикс среса още веднъж косата си, поогледа се набързо и припряно излезе от банята, обувайки високите си токчета. Таксито, както всяка сутрин, я чакаше пред блока и тя без всякакво желание се качи в него. Колата бавно се понесе по не толкова равните улички на града, а шофьорът с намръщено лице пускаше по някоя псувня. Белатрикс беше свикнала с това... дори не й правеше впечатление. Напоследък нищо не й правеше впечатление, освен едно нещо... в този момент тя се присети за мъжа, когото всеки ден виждаше на работното си място - но това определено не беше приятелят й... Да, този мъж бе нейн колега и всеки път когато го видеше, косъмчетата по кожата и настръхваха, а бялото й лице се покриваше с лека червенина... Сега мислите й отново бяха насочени към него... представяше си как ще отиде на работа и ще се хвърли в обятията му, без да я интересува нищо и никой... за съжаление обаче хиляди пречки бяха пред нея... Изведнъж пискливата мелодия на телефона й прекъсна мислите й и тя хладнокръвно отговори. Беше приятелят й. С Джеймс ходеха от 3 години и за нея той се бе превърнал в нещо като навик... Чувствата й определено не бяха вече същите, за което тя се обвиняваше. Знаеше, че трябва да запази връзката им поне от благодарност към Джеймс за всичкото време, през което той е бил до нея...
- Ало?
- Здравей, мила! - Чу тя до болка познатият глас на половинката си
- Здравей, Джейми - отвърна тя хладно
- Пристигна ли в офиса, трябва да ти донеса счетоводните листи за подпис?
- Не, още съм в таксито. Веднага щом стигна, ще ти се обадя. - обеща тя
- Добре, слънце, ще се видим по-късно. Обичам те!
- До скоро, и аз теб - излъга тя и побърза да затвори телефона.
Веднага щом приключи разговора, Белатрикс забеляза, че таксито беше вече спряло пред сградата, в която тя работеше, плати на шофьора и се устреми към офиса си. Наближаваше 10h и слънцето вече огряваше прохладния кабинет, в който не след дълго по повикване на Белатрикс, влезе приятелят й, носещ цял куп документи. Джеймс, както обичайно правеше, целуна нежно приятелката си по устните и я обходи с поглед от главата до петите, като по погледа му си личеше, че не може да й се насити. При него се случваше точно обратното - с всеки изминал ден той все повече я обичаше и тръпнеше в очакване всеки път, когато се срещаха (което напоследък се случваше доста по-рядко от преди). Джеймс забелязваше това, но не искаше да повдига въпроса пред любимата си. Страхуваше се, че един такъв разговор би довел до края на връзката им... той обичаше всичко в нея и не си представяше как би могъл да изглежда живота му, без тя да е до него. Много често стоеше замислен на бюрото в кабинета си. Припомняше си отдавна изстиналите целувки на своето "слънце" (така я наричаше той) и красивите им моменти заедно. Преди тя беше изцяло негова... душата, сърцето, мислите... дори и тялото! Всичко! А сега... дори и да я имаше тялом, той усещаше отсъствието на душата й. Знаеше... чувстваше, че нещо се е променило и не е както преди... Болеше го, но не искаше да й го показва... дали от страх... дали от глупост... едно беше сигурно - не искаше да я изгуби...
Срещата им премина по-хладно от всякога - не си обелиха почти и думичка, а гробното мълчание бе нарушено от гръмкото влизане на секретарката, идваща за да напомни на Джеймс за обедното събрание, за което той вече закъсняваше с почти половин час. Той с досада се надигна от стола, целуна отново Белатрикс и унесен в мисли, излезе от кабинета, отиващ към поредното скучно и дълго събрание, на което беше председател. На отиване към залата за събрания, Джеймс почти се сблъска с Патрик (с който бяха доста добри приятели), който също беше закъснял за събранието и унесени в разговор, забързаха по дългия коридор...
В същото време Белатрикс, както никога до сега, реши да се възползва от обедната си почивка, която до сега (незнайно защо) беше пропускала почти винаги... Взе чантата си и спокойно излезе от офиса, като мислите й отново бяха насочени към "нейния колега"... Белатрикс не знаеше на къде отива, искаше просто да се разходи и да се отърси от всички проблеми, засипващи мислите й напоследък... То беше ясно, че проблемите нямаше да си отидат, но искаше да оползотвори единственият свободен час, който имаше в ежедневието си.
И тази сутрин беше топла, както през последните седмици. Тя отново беше в банята (като по обичай) и старателно приготвяше сутрешния си тоалет, обзета от странни мисли за отдавна отминалото време когато бе толкова безгрижна и наивна. Да, сега тя стоеше пред тоалетката в банята, но не по същия начин, както стоеше преди няколко години... сега тя се беше превърнала в жена. Хубава и снажна жена, с красиви черти и издължено бяло лице. Изглеждаше подтисната и някак отегчена... отново щеше да прекара един скучен и пропилян ден в офиса си, затрупана с документи и счетоводни дела. Но как иначе... именно тя си беше избрала тази специалност преди 4 години, когато изгаряше от желание да стане студентка... "Ахх... студентският живот..." - помисли си тя и въздъхна, гледайки се в огледалото... Фигурата и беше идеална като за 24 годишна жена, имаше дълги крака и талия, която не беше повече от две педи...
Белатрикс среса още веднъж косата си, поогледа се набързо и припряно излезе от банята, обувайки високите си токчета. Таксито, както всяка сутрин, я чакаше пред блока и тя без всякакво желание се качи в него. Колата бавно се понесе по не толкова равните улички на града, а шофьорът с намръщено лице пускаше по някоя псувня. Белатрикс беше свикнала с това... дори не й правеше впечатление. Напоследък нищо не й правеше впечатление, освен едно нещо... в този момент тя се присети за мъжа, когото всеки ден виждаше на работното си място - но това определено не беше приятелят й... Да, този мъж бе нейн колега и всеки път когато го видеше, косъмчетата по кожата и настръхваха, а бялото й лице се покриваше с лека червенина... Сега мислите й отново бяха насочени към него... представяше си как ще отиде на работа и ще се хвърли в обятията му, без да я интересува нищо и никой... за съжаление обаче хиляди пречки бяха пред нея... Изведнъж пискливата мелодия на телефона й прекъсна мислите й и тя хладнокръвно отговори. Беше приятелят й. С Джеймс ходеха от 3 години и за нея той се бе превърнал в нещо като навик... Чувствата й определено не бяха вече същите, за което тя се обвиняваше. Знаеше, че трябва да запази връзката им поне от благодарност към Джеймс за всичкото време, през което той е бил до нея...
- Ало?
- Здравей, мила! - Чу тя до болка познатият глас на половинката си
- Здравей, Джейми - отвърна тя хладно
- Пристигна ли в офиса, трябва да ти донеса счетоводните листи за подпис?
- Не, още съм в таксито. Веднага щом стигна, ще ти се обадя. - обеща тя
- Добре, слънце, ще се видим по-късно. Обичам те!
- До скоро, и аз теб - излъга тя и побърза да затвори телефона.
Веднага щом приключи разговора, Белатрикс забеляза, че таксито беше вече спряло пред сградата, в която тя работеше, плати на шофьора и се устреми към офиса си. Наближаваше 10h и слънцето вече огряваше прохладния кабинет, в който не след дълго по повикване на Белатрикс, влезе приятелят й, носещ цял куп документи. Джеймс, както обичайно правеше, целуна нежно приятелката си по устните и я обходи с поглед от главата до петите, като по погледа му си личеше, че не може да й се насити. При него се случваше точно обратното - с всеки изминал ден той все повече я обичаше и тръпнеше в очакване всеки път, когато се срещаха (което напоследък се случваше доста по-рядко от преди). Джеймс забелязваше това, но не искаше да повдига въпроса пред любимата си. Страхуваше се, че един такъв разговор би довел до края на връзката им... той обичаше всичко в нея и не си представяше как би могъл да изглежда живота му, без тя да е до него. Много често стоеше замислен на бюрото в кабинета си. Припомняше си отдавна изстиналите целувки на своето "слънце" (така я наричаше той) и красивите им моменти заедно. Преди тя беше изцяло негова... душата, сърцето, мислите... дори и тялото! Всичко! А сега... дори и да я имаше тялом, той усещаше отсъствието на душата й. Знаеше... чувстваше, че нещо се е променило и не е както преди... Болеше го, но не искаше да й го показва... дали от страх... дали от глупост... едно беше сигурно - не искаше да я изгуби...
Срещата им премина по-хладно от всякога - не си обелиха почти и думичка, а гробното мълчание бе нарушено от гръмкото влизане на секретарката, идваща за да напомни на Джеймс за обедното събрание, за което той вече закъсняваше с почти половин час. Той с досада се надигна от стола, целуна отново Белатрикс и унесен в мисли, излезе от кабинета, отиващ към поредното скучно и дълго събрание, на което беше председател. На отиване към залата за събрания, Джеймс почти се сблъска с Патрик (с който бяха доста добри приятели), който също беше закъснял за събранието и унесени в разговор, забързаха по дългия коридор...
В същото време Белатрикс, както никога до сега, реши да се възползва от обедната си почивка, която до сега (незнайно защо) беше пропускала почти винаги... Взе чантата си и спокойно излезе от офиса, като мислите й отново бяха насочени към "нейния колега"... Белатрикс не знаеше на къде отива, искаше просто да се разходи и да се отърси от всички проблеми, засипващи мислите й напоследък... То беше ясно, че проблемите нямаше да си отидат, но искаше да оползотвори единственият свободен час, който имаше в ежедневието си.
© Катерина Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
И мен ме заинтригува, ще очаквам продължението
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
