К., писаното по-долу е за теб. Голяма беля си навлече като се влюби в човек, душата на когото се разкъсва от любов и лудост. Любовта на свръхчувствителна жена и лудостта на екзалтиран творец. Не знам до каква степен ще приемеш сериозността на думите ми, очаквам безброй въпроси да се родят в ума ти. Отговорът на всеки един от тях е в текста. Словото ми не е просто безплътно творчество, а живота на чувствата ми в момента, истинността на всеки един трепет, минаващ през мен. Прости ми, че съм тъй директна, но вълненията е грешно да се потискат.
И не мисли за мен, аз съм блян необуздан, далечен в космоса отвлечен.

петък, 30 Март, 5:25 часа сутринта

Отворих внезапно очи. Мозъкът ми, толкова буден, сякаш никога не беше заспивал, започна моментално да твори продуктите на своята дейност. Протегнах ръка към телефона си, за да видя колко е часа. Не ме учуди безумно ранния час, в който музата ме събуди. Имах нужда от нея и това не ме изпълни с досада, по-скоро се изнанадах как тялото ми се измъкна толкова бързо и ловко от иреалния свят, в който обикновено си почива. Усетих как неудържимият ми творчески глад достига своя апогей и вдъхновението нахлу с цялата си всемогъща сила.
В същия миг се появи мисълта за теб. Но тя не бе онази, която дарява душата ми с радост. Опитах се да те накарам да ме гушнеш, но и това не стопли чувствата ми, защото ти беше далеч от тях.
Мисълта за теб постепенно се превърна в избледняваш силует, който с бавни стъпки, потъващи в забрава, се отдалечава от сърцето ми. Полюшва се небрежно в съзнанието ми, без да носи никакво усещане. Любовта я няма вече.
И кажи, не е ли тъй еднаква с огъня; драсваш клечка, появява се пламък, добавяш две съчки, разпалва се огън. И ако не го поддържаш, той умира под куп изгорели дърва, превръщайки се в пепел. Това е душата ми сега без любов - гаснеща жар, тайно копнееща в тъгата си за полъх лек, който да погали нежно тлеещите въглени, нов пламък жадуващи да възродят.
Опитах се да запазя увереността си, но тя помръкваше.
Установих с лека носталгия, че представите ни за любов са различни. Те няма да се докоснат една до друга. Няма да търся причината, за да я анализирам. Доверявам се на факти повече от думи. Когато обичам, без да изпълвам със съдържание "кога" и "как", знам със сигурност "защо".
Това, което душата ми тъй устремено търси, е не сродна душа човешка, а картина. Или мястото на Земята, където същата картина е реалност. То ще е там, където кафе и злато, кармин и пурпур обагрят облаци далечни, слънцето потапя в кръв водите морски, а полъхът на вечерния бриз трепери в светлината на запалени свещи и изпълва въздуха с аромат на отиващо си лято.
След образа на тази далечна романтика, душата ми ще се изпълни с благодарност за това, че съм станала част от удивителното представление на залеза, за това, че съм жива и мога да изпитвам удоволствието от него, защото много залези изпращаш с поглед, но един остава винаги единствен някъде вътре в теб.
Монологът, който проведох, е посветен на теб. Аз не знам кой си ти, нито къде си, но знам, че те обичам. Търся те и също знам, че някога ще те срещна, защото и ти ме търсиш. И може би някъде, някога там във времето и пространството, когато пред мен се разгърне в цялата си прелест картината на тази земна благодат, която описах, ти ще си там. Без да знам формата ти, ще те позная по бездната в погледа ти, готова да се гмурна доброволно в нея, за да изуча дълбините на душата ти, да се разхождам с невидими стъпки, без да оставям следи по глобуса на чувствата ти, да усетя разноцветната палитра на добродетелите ти.
Ще оставя края отворен, защото да излееш част от душата си и да превърнеш парчето бяла хартия в локва от мастилени мисли, си е трудоемка работа, изискваща поредица взаимосвързани и взаимоизключващи се елементи, над чиято онтология не ми се ще да разсъждавам.
Сега си тръгвам без да кажа "чао", разделите не са ми по сърце.