Ослуша се .Беше тихо.Знаеше от горчив опит, че когато самотата се съчетае с тишина, последната започва да кънти. Става ти страшно , защото тишината, както тъмнината, те изолира от подробностите на ежедневието. Не долавяш дишането на града, погледът ти е разсеян. Оставаш сам със себе си и ти става още по- страшно. Помисли си , че ако това продължи, отново ще попадне в лудницата на виденията и страховете си. Прииска и се да изпусне нещо нарочно тъй , че трясъкът му да взриви тишината.Погледът и попадна на списание. Разлисти го на посоки.Зачете машинално статия със заглавие "Дискусионни хоризонти". "Няма как да знаем - твърдеше авторката - че само след три месеца, нека да са шест или след три години, ще се ненавиждаме и мразим - ще сме затънали в поредното тресавище на поредната катастрофална любов и неспособността да се обичаме". По- нататък се обясняваше защо една жена е жадна за онова , което не може да притежава и това я прави зависима от мъжете. Бедата идвала и от това,че сексът се бъркал с любовта.

Не си спомняше откога стои над чашата зелен чай с малко уиски.Отпиваше по някоя глътка, поредната цигара догаряше, погледът, както все по-често се случваше, бе празен и невиждащ.Бе свикнала с компанията на поглъщащата тревожност и самота. А беше късна пролет, свежа и страстна като целувка. Наближаваше началото на лятото и атмосферата беше неустойчива.След поредното кратко преваляване локвите блестяха като старо сребро. В младия листак на дърветата цвърчаха в захлас врабци, а силуетът на планината отсреща потръпваше в сини вибрации.Хората отваряха прозорците , за да нахлуе онзи опияняващ мирис на влага, пръсти мокра трева., а в нейната коса се бяха появили с весела лекота първите бели кичури.Въздухът бе някак едновременно печален и лек като тънкия аромат на магнолии.Запита се откога не се е смяла истински? Тази година не забеляза кокичетата , наболи през мартенския сняг, нито чу радостния звън на великденските камбани. С ужас си помисли, че отдавна не бе виждала очите си в огледалото, потъмнели от радост и желание., нито ноздрите си да потрепват в очакване. Никога не можа да сглоби пълната картина на живота си, все и се изплъзваше нещо - забравено или умишлено потулвано. Оказа се, че нейният житейски пъзел е твърде заплетен, за да бъде нареден.Отпи от чашата, но не усети уискито. Наля направо от бутилката. Навън клоните на дърветата се люлееха от вятъра след преминалия дъжд. Те сякаш се кланяха някому като кротки животни с мокра козина.

    Чу как входната врата изтрещя и в нейния самотен свят нахлу ученичката.Целунаха се машинално. В мозъка и тутакси се вряза кошмарната мисъл за вина към това дете, появило се от предишната "фатална" любов. То порасна затворено, плашливо като подгонено зверче, самотно като майка си, необичано като нея, обречено да не запомни обръщението "татко". Спомни си с горчива усмивка за времето, когато си казваше:"толкова много мъже, а толкова малко време"...

   Така и не запомни какво работи бащата на вече порасналата ученичка. Стилист ли беше, дизайнер ли, режисьор или оператор? После разбра, че ефектните шапки и шалчета,димящата лула,брадясалият му образ се вписват в една особена и шантава гилдия, която работи по обща поръчка, употребява обща марихуана, има общи гаджета.. ."Ако искаш да си муза на мрачен гений, въоръжи се с поносимост към облаци цигарен дим и значителни количества водка"- успокояваха я приятелките, когато и идеше да избяга.Не го направи никога. От техния бурен любовен проект се пръкна сегашната ученичка. Когато баща и , геният, побягна след следващата изпепеляваща любов, се примири с ролята на Пепеляшка.

     Извади машинално от хладилника сирене, наряза един домат и си наля половин чаша уиски.Ученичката донесе вилици и салфетки. Тинейджърките си падали по диетите и момичето почти не яде. Сложиха по навик на покривката вазичката с увяхналото цвете. Ако се бяха досетили, можеха да запалят и свещ. Щяха да вечерят или , може би , да обядват - пак двете , сами. Помисли си , че мъжете винаги си тръгваха, преди раздялата да е неизбежна. Задоволяваше се с полуфабрикати вместо обещаваните изтънчени ястия и маркови питиета, с евтини бижута, които и подаряваха,с еднодневни излети, вместо ваканции на Бахамите.После неумолимо, крачка по крачка, любовта си отиваше.Разбра , че лошите мисли не изчезват, те само се крият временно.Все едно , че крадец се бе промъкнал в душата и. Бе задигнал безцеремонно нещо, което тъй и не е било никога нейно.

   Отпи дълга глътка. Ученичката бе излязла. Не помнеше какво си казаха на вратата.Отказа се неусетно от собствения си живот и кариера.Беше завършила филология с отличие, но тъй никога не и потрябва дипломата.Животът погълна  приятелките, с които от години не общуваха.Родителите и си отидоха тихо и незабележимо, любовта, която никога не можа да догони - също.

   Навън се беше стъмнило. По булеварда течеше безкрайната, пълноводна река на автомобилите с блеснали жълти фарове.Бе настъпил часът, в който Господ - Бог насочва вечерното светило към земята, за да я огрее със светлината му.Погледна към черното небе. Луната я нямаше.Почувства се като попаднала в безвремието, в което всички навигационни уреди на борда на живота бяха излезли от строя.Някъде през нощта, в просъница, се видя баба, но с потъмнели от желание и сласт очи, пак влюбена до уши, да дава всичко от себе си, без да иска нищо в замяна, както е било винаги. Засмя се в съня си с най-блажената усмивка на най-щастливия човек на света.