Пиех си спокойно кафето и мислех за днешните дизайни. Кройките бяха хубави, а платовете-невероятни. Самите модели бяха просто уникални. Да, определено обичах работата си и бях щастлива, но нещо винаги ме измъчваше. Празнината в сърцето ми, да, точно тя, все още беше просто болезнена дупка в сърцето, която боли и болката нараства всеки ден. Изпих и последната глътка от кофеиновата ми дневна доза. Бутнах порцелановата чашка настрана и станах от бара на ресторанта. Когато се обърнах се случи нещо неочаквано. Всичко ми причерня и погледът ми се фокусира само върху мъжа, който стоеше прав на няколко метра от мен. Сърцето ми спря за миг и после ускори ударите си неузнаваемо. Това беше той! Наистина, не можех да повярвам на очите си, след толкова много години. Двамата се бяхме променили, но сърцата ни се познаха. Очите ми се наляха със сълзи, но си обещах, че няма да пророня нито една, обещах си го, още в онзи момент, когато за последно срещнах погледа му. Мозъкът ми изключи, не можех дори да изпълня просто механично движение, като ходене. Не знаех какво да чувствам - болка, тъга, радост, любов, какво? В съзнанието ми изникна онзи ден, в който животът ми се промени драстично. Беше преди десет години, но още го помнех, все едно беше вчера.

 Аз бях обикновено момиче, имах няколко много добри приятели и те ми стигаха. Съучениците ми не ме харесваха, ама никак даже. Бях най-умната, с най-големи амбиции, но често кифлите от класа ми ме подиграваха, защото съм била зубърка. Е, аз се промених и се издигнах в живота, а те? Продават телата си за някоя нова количка или апартамент, осигурени им от някой въшлясал от пари дядка, с много свободно време и шепа хапчета.

 В училище, често стоях сама на чина си, на който по принцип седях сама и си драсках по тетрадките. 

 Помня отлично, беше първият ден от месец март и имахме първи час с класния. Извадих си учебниците по математика и зачаках с другите. Минаха десет минути от часа, него никакъв го няма, е, това си му беше ежедневие, винаги закъсняваше. Тъкмо реших да си подремна малко на чина, когато плъзгащата се врата се отвори и влезе класния - най-сетне. Застана до катедрата и само ни гледаше, а и ние него. След няколко секунди, в стаята влезе ново момче. "Уоу..." беше първата ми реакция, наум, разбира се. Беше по-висок от мен с една глава, най-малко. Тъмната му, като нощта коса, нежно падаше върху бледото му лице. Очите му бяха... черни?! Това ме шашна. Черна коса, черни очи, плашещо, но и адски секси. Цвета на косата и очите му, идеално контрастираше с цвета на кожата му. Личеше си, че е бунтар. Не носеше задължителната риза и вратовръзка на училището, а черна, ленена риза, на която бе разкопчал горните две копчета. Също черни дънки, покриваха краката му и си беше обул кецове. Класният говореше нещо, не че го слушах. Чух само две неща "Това е новият ви съученик, Саске Учиха." и "Има свободно място само до Шори Санара.", тогава ме посочи, и момчето се запъти към мен. Сърцето ми биеше бясно, а коремът ми се преобърна, врързвайки на фльонга. Ико седна до мен и ме погледна с лека усмивка, която не ми беше позната. Часовете си минаха, а с Ико не си бяхме разменили и думичка. Така се продължи една седмица. На следващата седмица, отново в понеделник, отново при класния, отново по математика, той ме заговори. Помня само, че ме покани на купона си. Е, че как нямаше да отида, аз бях и си оставам купонджийка, това гласи кодекса на купонджиите!   

 И тази седмица се изтърколи неусетно. Дойде съботата и купонът на Саске. Облякох възможно най-хубавите си и секси дрехи, купон е все пак! С високите си токчета, едвам се придвижих до тях. Къщата му бе на две пресечки от моята, но на тия кокили, как се ходи?! Е, пристигнах и влязох вътре. Там се вихреше як купон. Една трета от присъстващите бяха мъртво пияни. Другата една трета бяха на ръба, а останалите тепърва започваха. Бързо се присъединих към последните и след един коктейл - Железен съркофаг, бях от вторите, дето са на ръба. Танцувахме до полунощ, ядохме, карахме се, смяхме се, станаха два побоя. През цялата вечер не зърнах Саске да се мярва някъде. Реших да не му мисля и продължих с купона. Стана много късно и всички се прибраха, но не и моя милост. Едвам стоях на краката си и затова, лежах на дивана. По едно време две силни ръце ме повдигнаха и отнесоха нанякъде. Много ми се спеше и дори не можех да помръдна клепачите си. Минаха се две-три минути и реших да отворя очи. Видях Саске да ме носи. Той ме погледна и разбрах, че не бе пил и капка алкохол. Не си казахме нищо, а аз му се доверих и го оставих да ме занесе, където е решил. Поставих глава на гърдите му и задрямах. 

 Не знам след колко време, но някой шепнеше името ми в ухото ми. Отворих сънено очи и той седеше пред мен. Слънчевата светлина го правеше още по-красив. Когато видя, че съм стабилна, ми подаде чаша със сок и две хапчета. "За главата, вчера яко се напи." каза простичко и продължи да ме гледа. Усмихнах му се благодарно и бързо изпих хапчетата. Явно бях спяла в неговата стая. Не говорихме много, просто се гледахме. Няколкото часа, които прекарах в тях, будна, бяха незабравими. Не с думи или действия, а с чувствата, които се наляха в гърдите ми. Любов! Да, права бях, за няколко дена, без много-много думи, аз се влюбих в това момче. А същият ден, когато ме изпрати до нас, ме целуна кратко, страстно, целувката казваше всичко, което трябваше.

 Месеците минаваха, ние станахме приятели, а после и гаджета.  Аз имах мечта да стана стилист, той, да издаде манга. 

 Годините минаха, а ние още бяхме заедно. Дойде завършването, на което имаше много смях и усмивки. Завършихме и бяхме свободни да осъществим мечтите си. Но това не беше чак толкова хубаво за нас двамата. Седмица след завършването, се намирахме на летището. Двамата с куфари и билети за самолет. Аз плаках и плаках, той ме прегръщаше и не казваше нищо, тишината казваше всичко. Досадният глас се обади и обяви двата полета. Заплаках още по-силно и го прегърнах така, все едно никога няма да го пусна, и как ми се искаше това да стане. Целуна ме за кратко и ми прошепна "Щом изпълня мечтата си, ще се върна при теб! Ще обиколя света, за да те намеря!", последва дълга целувка, изпълнена с любов, мъка и безброй чувства, които не могат да се опишат с думи. Тръгнах към изхода си и той към своя. Тогава за последно го видях и за последно потънах в бездънните му очи.

 Минаха осем години от тогава. Двамата бяхме на по осемнайсет, а сега сме на по двайсет и шест. Не знаех, какво да направя. Да му се разкрещя ли или да го обсипя с целувки? Явно забелязал шока ми, Ико се приближи до мен, с онази бавна и съблазнителна походка, която бе усвоил преди доста години. С едната си ръка повдигна брадичката ми и ме погледна в очите. Нищо не се беше променило. Чувствата и на двама ни бяха същите, усещах го с вече запълващата се дупка в сърцето ми, а мълчанието все още и още, казваше повече, от колкото думите. Неканена сълза се стече по бузата ми. Колко малка беше, а колко чувства се съдържаха в нея. Той бързо я попи с устните си. Последва още една целувка, но върху устните ми. Продължи дълго и беше хубаво! След всичките тези години, той пак да беше при мен. 

 

 -Всичките тези години, мислех само за теб. Изпълних мечтата си, за да мога да дойда и да си те взема. - прошепна ми той и тогава не издържах.

 

 Сълзите започнаха да капят, една след друга се търкулваха по страните ми. Една сълза за щастието, друга за мъката, трета за любовта и благодарността, че съдбата го върна при мен. Отново ме целуна и след тази толкова хубава и изцеряваща целувка, Ико ме прегърна и седнахме на бара, за да си поговорим за всичките тези години.

 Икомоно е моята училищна и единствена любов! Аз за него, също! Двамата се обичаме и продължихме от там, където бяхме спрели. Знаем, че ще има препятствия и трудности, но любовта ни не ще бъде сломена. Нашата училищна любов!