Сама се прибра. Бе оставила в ръбестата кошница на здрача днешното очакване. Мина равнодушно, оглеждайки за пореден път люлката - онази, която едно време едва не завърташе в кръг. Тогава не познаваше още болката на любовта. Бе влюбена в някакво тайнствено чувство за предстоящо величие. За разлика от другите, които се страхуваха, тя разваляше със смях огромните паяжини.
Почти така прие и първата ласка на живота - люлката я погали. Но тя не бе свикнала на такива обноски. Сеника обичаше, щом излезе навън, да яхне дървената си приятелка до забрава. Привличаха я силните закачки, а единствени съмишленици на лудетината оставаха хванатите от железата пейки. Нямаха как да избягат, но не по принуда скърцаха всекидневния химн на жилавите детски мечти. Сега обаче люлката си бе наумила да покаже на момичето, че има и друга обич. Целуна го изненадващо право по челото - не виждаше смисъл да постъпва друго яче - Сеника щеше да подмине всичко останало. Вместо главата на слисаното дете в съзнанието му, ...