Dec 14, 2008, 4:52 AM
Люлката
4 мин reading
Сама се прибра. Бе оставила в ръбестата кошница на здрача днешното очакване. Мина равнодушно, оглеждайки за пореден път люлката - онази, която едно време едва не завърташе в кръг. Тогава не познаваше още болката на любовта. Бе влюбена в някакво тайнствено чувство за предстоящо величие. За разлика от другите, които се страхуваха, тя разваляше със смях огромните паяжини.
Почти така прие и първата ласка на живота - люлката я погали. Но тя не бе свикнала на такива обноски. Сеника обичаше, щом излезе навън, да яхне дървената си приятелка до забрава. Привличаха я силните закачки, а единствени съмишленици на лудетината оставаха хванатите от железата пейки. Нямаха как да избягат, но не по принуда скърцаха всекидневния химн на жилавите детски мечти. Сега обаче люлката си бе наумила да покаже на момичето, че има и друга обич. Целуна го изненадващо право по челото - не виждаше смисъл да постъпва друго яче - Сеника щеше да подмине всичко останало. Вместо главата на слисаното дете в съзнанието му, като лилава зора, пукна мисълта за големите предизвикателства - тях бе обречено да покорява момичето. Това успя да види в сълзената локвичка.
- Тогава ще ме заведеш при тях! - ревниво прегърна Сеника зелено-боядисаната си приятелка. А люлката на живота й само това чакаше. Ден след ден я мяташе страстно в различни премеждия, за да я остави насетне в парещите пръсти на своята майка - Любовта, която я покръсти. Хлапачката обеща пред света и пред себе си, че никога няма да си играе със злобата.
Прехласнато в огнените страсти на своята покровителка, момичето нямаше как да порасне.
- Не мога да мразя - казваше си то, когато срещнеше кристалните очи на гордостта и потъваше в гневно бездумие, за да се скрие от нещастно тътрещата се, подир, стъклена самота. Сърцето на Сеника тропаше в удивителен анахронизъм със суетните привички на егоизма и тя често разваляше с топлите си усмивки пясъчните му дворци. Много обичаше да си играе на пръсканица с лъжите на онези, които се правеха на недостижими, само защото не им стискаше да си признаят, че някой ги е наранил:
- Кой знае, кой Ви е излъгал, че сте господари на Любовта - заговори ги особнячката и за да не им остане длъжна, преди да побегне им лисваше право в лицето някаква солена помада, наречена истина.
Грамада от страхливи мисли боклучеха пътя й. Опитваха се да я отклонят - караха я да се отправи в друга посока - тайно се надяваха, че ще осуетят мисията й, но Сеника им се надсмиваше:
- Та аз не принадлежа на себе си! - казваше им тя и не се заблуждаваше. Смело бе избрала да следва своето усещане и тъкмо величественият глас на сърцето й даваше сила…
- Едва ли знаят какво правят? - така палавницата оправдаваше философски онези, които по някаква причина се държаха студено с нея. Определено я болеше - душата на Любовта обиждаха те, а тази на момичето услужливо се свиваше, за да унищожи с търпението си още едно зло. Времето папагалеше в ушите й аристократичните си лековерия. Малката авантюристка, обаче, упорито отказваше да повярва на всичките думи, жестове и постъпки лишени от топлина. Избухваше в животворен смях и безнадеждно заразяваше отчаянието.
Сеника събираше с благодарност куртоазените възглавници на чуждото малодушие. Вечер си лягаше, задушаваше ги в прегръдката на нежността, а сутрин пречистени в сълзи на доверие ги запращаше с всичка сила по ежедневните обстоятелства. Самият Създател на този свят я бе научил да не уповава на очите си, понеже имаха странното хоби да колекционират кога трески, кога цели греди, нито на ушите си, които често слушаха без да чуват. Светът никак не беше бял, ала малката обичливка все още се люлееше в него и търсеше… но не приятели. Тя вече имаше Един - безкрайно верен и не се луташе, нищо че наоколо се ширеше хаосът на безверието. Толкова хора живееха, но в парадокс - виеха за обич, но бяха оковани в жестокото си его. По своему безгрижно, момичето се озърташе, очаквайки поредния сблъсък. Чакаше тъкмо онези, с които люлката на живота искаше да я срещне.
Сеника не се интересуваше от онова, което те говореха за себе си или за нея, не се притесняваше дори от суетните образи, с които се представяха, защото знаеше, че това са само на вид тежките гардове, зад които крият несъвършенствата си, но нехаеше - тя чуваше виковете из дълбокото на сърцата им и виждаше добре скритите в страх човеци, понеже за тях бе изпратена и цената бе огромна. Съвсем невинно, палавото момиче ги увличаше и понасяше в огнената стихия на Любовта. След срещата им с Нея те нямаше да останат същите, а мислеха, че я познават. Но те не познаваха и Сеника - тя не губеше хората - частици от техните сърца с желание оставаха в нейното, защото някак бяха разбрали, че, иначе, игривата принцеса е освободила завинаги Трона за любящия глас на Всемогъщия…
Едва се прибра. Още един човек бе отекнал в сърцето й, бе наранил нежността, но Сеника мина покрай люлката. Онази, която като малка едва не завърташе в кръг. Качи се и отново се остави на живо-парещите пръсти. След още един сблъсък, изпепелено, за пореден път момичето не знаеше какво да прави…: Най-добре умееше да обича !
-------------
Почти така прие и първата ласка на живота - люлката я погали. Но тя не бе свикнала на такива обноски. Сеника обичаше, щом излезе навън, да яхне дървената си приятелка до забрава. Привличаха я силните закачки, а единствени съмишленици на лудетината оставаха хванатите от железата пейки. Нямаха как да избягат, но не по принуда скърцаха всекидневния химн на жилавите детски мечти. Сега обаче люлката си бе наумила да покаже на момичето, че има и друга обич. Целуна го изненадващо право по челото - не виждаше смисъл да постъпва друго яче - Сеника щеше да подмине всичко останало. Вместо главата на слисаното дете в съзнанието му, като лилава зора, пукна мисълта за големите предизвикателства - тях бе обречено да покорява момичето. Това успя да види в сълзената локвичка.
- Тогава ще ме заведеш при тях! - ревниво прегърна Сеника зелено-боядисаната си приятелка. А люлката на живота й само това чакаше. Ден след ден я мяташе страстно в различни премеждия, за да я остави насетне в парещите пръсти на своята майка - Любовта, която я покръсти. Хлапачката обеща пред света и пред себе си, че никога няма да си играе със злобата.
Прехласнато в огнените страсти на своята покровителка, момичето нямаше как да порасне.
- Не мога да мразя - казваше си то, когато срещнеше кристалните очи на гордостта и потъваше в гневно бездумие, за да се скрие от нещастно тътрещата се, подир, стъклена самота. Сърцето на Сеника тропаше в удивителен анахронизъм със суетните привички на егоизма и тя често разваляше с топлите си усмивки пясъчните му дворци. Много обичаше да си играе на пръсканица с лъжите на онези, които се правеха на недостижими, само защото не им стискаше да си признаят, че някой ги е наранил:
- Кой знае, кой Ви е излъгал, че сте господари на Любовта - заговори ги особнячката и за да не им остане длъжна, преди да побегне им лисваше право в лицето някаква солена помада, наречена истина.
Грамада от страхливи мисли боклучеха пътя й. Опитваха се да я отклонят - караха я да се отправи в друга посока - тайно се надяваха, че ще осуетят мисията й, но Сеника им се надсмиваше:
- Та аз не принадлежа на себе си! - казваше им тя и не се заблуждаваше. Смело бе избрала да следва своето усещане и тъкмо величественият глас на сърцето й даваше сила…
- Едва ли знаят какво правят? - така палавницата оправдаваше философски онези, които по някаква причина се държаха студено с нея. Определено я болеше - душата на Любовта обиждаха те, а тази на момичето услужливо се свиваше, за да унищожи с търпението си още едно зло. Времето папагалеше в ушите й аристократичните си лековерия. Малката авантюристка, обаче, упорито отказваше да повярва на всичките думи, жестове и постъпки лишени от топлина. Избухваше в животворен смях и безнадеждно заразяваше отчаянието.
Сеника събираше с благодарност куртоазените възглавници на чуждото малодушие. Вечер си лягаше, задушаваше ги в прегръдката на нежността, а сутрин пречистени в сълзи на доверие ги запращаше с всичка сила по ежедневните обстоятелства. Самият Създател на този свят я бе научил да не уповава на очите си, понеже имаха странното хоби да колекционират кога трески, кога цели греди, нито на ушите си, които често слушаха без да чуват. Светът никак не беше бял, ала малката обичливка все още се люлееше в него и търсеше… но не приятели. Тя вече имаше Един - безкрайно верен и не се луташе, нищо че наоколо се ширеше хаосът на безверието. Толкова хора живееха, но в парадокс - виеха за обич, но бяха оковани в жестокото си его. По своему безгрижно, момичето се озърташе, очаквайки поредния сблъсък. Чакаше тъкмо онези, с които люлката на живота искаше да я срещне.
Сеника не се интересуваше от онова, което те говореха за себе си или за нея, не се притесняваше дори от суетните образи, с които се представяха, защото знаеше, че това са само на вид тежките гардове, зад които крият несъвършенствата си, но нехаеше - тя чуваше виковете из дълбокото на сърцата им и виждаше добре скритите в страх човеци, понеже за тях бе изпратена и цената бе огромна. Съвсем невинно, палавото момиче ги увличаше и понасяше в огнената стихия на Любовта. След срещата им с Нея те нямаше да останат същите, а мислеха, че я познават. Но те не познаваха и Сеника - тя не губеше хората - частици от техните сърца с желание оставаха в нейното, защото някак бяха разбрали, че, иначе, игривата принцеса е освободила завинаги Трона за любящия глас на Всемогъщия…
Едва се прибра. Още един човек бе отекнал в сърцето й, бе наранил нежността, но Сеника мина покрай люлката. Онази, която като малка едва не завърташе в кръг. Качи се и отново се остави на живо-парещите пръсти. След още един сблъсък, изпепелено, за пореден път момичето не знаеше какво да прави…: Най-добре умееше да обича !
-------------
© Агапея Полис All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
