Лъвчето

                                 ЛЪВЧЕТО

         Това се случи преди много години…

         То мразеше детската градина. Мразеше я, защото трябваше да става рано, да върви дълго, докато стигне до нея, но най-много я мразеше защото беше обикновено дете.

         Майка му го завеждаше там, преобличаше го и го оставяше. Следваше една безвкусна закуска. После следваха игрите. Другите деца бяха по-оправни и си взимаха най-хубавите играчки. За него оставаха дървените кубчета. И понеже бе тихо и кротко дете, никой не му обръщаше внимание. Така то си играеше с три-четири дървени кубчета чак до обяд. Следваше обяда, също така безвкусен, както и закуската. И после бе най-страшното. Да спи с много деца в една стая. Не можеше и не искаше. Тогава някоя възпитателка залепяше дългите му и красиви мигли с лепило, за да не са обезпокоени от едно будно дете. Мразеше и събуждането и обличането, защото после трябваше да си обуе обувките. А те бяха с връзки. То бе непохватно и така и не се научи да си завързва обувките. Все се чудеше как е възможно тези непослушни въженца да бъдат подредени така, че да стане “ружка”. Тогава някое дете, което е по-сръчно, ще му завърже обувките, като няма да забрави да му натякне. После идваше майка му, обличаше го и го отвеждаше във влажното мазе, където бе тяхната квартира. Там идваше и таткото, който миришеше някак странно. След години то разбра, че тази миризма е на дърводелска работилница. Вечеряха и лягаха в единственото легло, като то се гушваше между мама и тате и това бе най-красивото нещо в живота му.

         Но един ден се случи нещо. В детската градина се появи нова играчка. Имаше нова играчка. С различни животни. Пластмасови. Имаше и лъвче, което бе толкова красиво! Детето реши да го има на всяка цена. Взе го и го стисна в юмруче, лъвчето бе толкова голямо, че се скри в детската ръчица. Вечерта го показа в къщи, на масата, докато вечеряха. Последва удар! Майка му го бе ударила зад врата! Последваха шамари! На другият ден майка му го заведе в детската градина и държейки го за ухото, заяви пред всички, че е Крадец! Срамът бе огромен! Детето стоя цял ден само и тъжено и не искаше да играе с никого. Само леля Марияна дойде при него и го помилва по главицата. Тя му обясни, че да вземеш нещо от другите и да ги лишиш от него е нещо лошо, но понеже детето не е знаело, не е виновно. Не можа да изтрие неприятното чувство, но детето се влюби в нея! А тя не бе красива, бе кривогледа, но то се влюби в душата и!

         И нещо стана в детската главица! Детето запомни това лъвче за цял живот. Запомни, че кражбата е нещо лошо. И когато му се приискваше да има нещо красиво, нещо, което много го влече,  си спомняше онова лъвче. Спомняше си срамът, спомняше си неприятното чувство, но си спомняше и Леля Марияна. Така научи две от Божиите заповеди: “НЕ КРАДИ”, но и “ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ!”

         И  никога не посегна на чуждото…  В душата му остана споменът за унижението, да бъде изправен пред всички и да бъде наречен Крадец! Остана и топлата ръка на леля Марияна!  Вече знаеше, че и да сгреши, винаги ще има една топла и опрощаваща ръка!