В ранни зори, на портата на малка стара къща, затропа възрастна жена и се развика:
- Русано, тъдява ли си? Яла да си похортуваме! Хабер ти нося! - закикоти се тихо стрината и продължи да удря с юмрук по портата.
- Кое време е, стрино Доне? Първи петли не са пропели, а ти цялата махала разбуни! - викна сърдито от двора Русана. - Пак ли за венчило ще ми хортуваш? Не ще ми се сега венчило. Баба е болна и кой ще шета около нея?
- Ей, моме, не бъди въртоглава, ами ме чуй! - сопна се стрина Дона. - Пъкни на портата, само да ти кажа, пък после прави каквото знаеш!
- Давай, да те чуя и бързо си върви! - изстъпи се на прага Русана и стори делва на кръста си. - Пишман станах от сватовници!
Това и чакаше жената. Зашепна в ухото на Русана, заоглежда се, да не я чуе някой друг, а после се усмихна доволно, сбогува се и си тръгна.
- Тоя, Манол, как тъй ще ме иска? Умът ми не го побира! - говореше си сама Русана, докато притваряше портата. - Двамата сме сираци и отраснахме заедно, като брат и сестра, ...