Магията на прошката

                                                     В ранни зори, на портата на малка стара къща, затропа възрастна жена и се развика:

- Русано, тъдява ли си? Яла да си похортуваме! Хабер ти нося! - закикоти се тихо стрината и продължи да удря с юмрук по портата.

- Кое време е, стрино Доне? Първи петли не са пропели, а ти цялата махала разбуни! - викна сърдито от двора Русана. - Пак ли за венчило ще ми хортуваш? Не ще ми се сега венчило. Баба е болна и кой ще шета около нея?

- Ей, моме, не бъди въртоглава, ами ме чуй! - сопна се стрина Дона. - Пъкни на портата, само да ти кажа, пък после прави каквото знаеш!

- Давай, да те чуя и бързо си върви! - изстъпи се на прага Русана и стори делва на кръста си. - Пишман станах от сватовници!

Това и чакаше жената. Зашепна в ухото на Русана, заоглежда се, да не я чуе някой друг, а после се усмихна доволно, сбогува се и си тръгна.

- Тоя, Манол, как тъй ще ме иска? Умът ми не го побира! - говореше си сама Русана, докато притваряше портата. - Двамата сме сираци и отраснахме заедно, като брат и сестра, а виж го ти, какво е наумил! Кога мъж за венчило стана?

В другият край на махалата, в голяма двукатна къща, Манол вечеряше с ортака, Тодор. Двамата сърбаха люта ракия, от малки павурчета, хапваха и си говореха.

- Значи, решил си вече? - подхвана нетърпеливо Тодор. - Лична е и кръшна Русана, ама нали знаеш, че е и малко въртоглава! - захили се ортака и заудря с длани коленете си.

- Аз ли не знам? - извиси глас Манол. - Нали отраснахме заедно! Баба й все ме слагаше на софрата, до Русана. Коя друга да взема, ако не нея. На сърце ми е, да знаеш!

- А с овчарлъка какво ще правиш? - попита Тодор и се замисли.

- Не му мисли! Стадото няма да харижа на друг, а Русана ще се натъкми на моя живот! - отговори убеден в своето Манол. - То, жената, е както я научиш!

- Дано си прав, ортак! - усмихна се Тодор. - Хайде, наздраве и на късмет да ти е булката!

След няколко седмици бабата на Русана се спомина. Съвсем осиротя младата жена. Мисли, премисля и накрая взе решение. Повика стрина Дона и я помоли да прати хабер на Манол. Склони да се венчае за него. Знаели се отдавна и такъв им бил късмета, да се съберат и свият гнездо под стряхата на голямата къща. След сватбата, Манол прекара няколко дни в къщата и отново пое към планината. Къшлата и стадото му липсваха. Остана сама Русана. Шеташе, чистеше и си говореше с пилците по двора. Манол рядко слизаше от планината. А тя рядко се качваше до къшлата и все едно му говореше:

- Няма ли да се прибереш вече, Маноле? Взе ме за булка, а все сама стоя и с пилците си хортувам.

- Не мога сега, жено! - оправдаваше се Манол. - На кого да оставя добитъка? Нали той ни храни!

- Ортак имаш! - настояваше Русана. - Редувайте се, та по-често да си идваш! Сама жена стои ли? Ще ни одумва селото!

- Потърпи още малко! - успокояваше я Манол. - Нека мине зимата и щом се обагнят овцете, ще си дойда!

Люта дойде зимата. Студ и сняг сковаха селото. Една късна вечер, някой похлопа на портата. Отвори Русана и видя на прага премръзнал млад мъж, облечен в градски одежди. Пристъпваше ситно от крак на крак и трепереше.

- Кого търсиш страннико? - попита Русана.

- Подслон търся, добра жено! - отвърна мъжа. - Фотограф съм, от Карлово, Стоян. Минах балкана, ама замръкнах тъдява! Къде мога да се подслоня? - попита я тихо.

- То, в наше село, хан няма! - заоглежда го Русана . - Влез, да хапнеш нещо, пък после ще ти дам един козяк и ще преспиш в обора.

Седнаха да вечерят и се разговориха.

- Добро сърце имаш, булка! Спаси ме! - поклони й се Стоян. - За благодарност, ще ти направя хубав семеен портрет.

- То, моят едва ли ще го дочакаш! - разсмя се Русана. - Рядко се прибира у дома!

Замълча Стоян, благодари за храната и се прибра в обора.

Следващите няколко седмици Стоян редовно посещаваше селото. Разнасяше готовите портрети по къщите, снимаше, а вечер незабелязано влизаше в къщата на Русана, вечеряха и после се прибираше в обора. Пролетта бавно настъпваше. Една топла вечер, двамата седяха на двора и Стоян набра смелост да говори.

- Я ми кажи, що чиниш в тая пуста къща, Русано? Сама и без деца! Млада си и хубава! Харесах те и искам да се съберем двамата. Вземай каквото имаш и да те водя в Карлово! Няма да съжаляваш!

- Право казваш, Стояне! Додея ми сама да си хортувам и да се надявам Манол да си дойде! Имам наниз жълтици и една кобила. Тръгвам с тебе! И знаеш ли, краката ми да изсъхнат дано, ако пак прекрача прага на тая къща! - прокле се сама Русана.

Високо в планината двамата спряха да пренощуват в горски хан. Преди да легнат Стоян се загрижи:

- Всякакви хора се навъртат по друмищата, Русано! Стъмни се и няма да мигна като знам, че си сама в стаята и къташ жълтици в пазвата. Що не ги дадеш у мен, да ги пазя, а като съмне ще ти ги върна.

- Право казваш! - съгласи се Русана. - Нали вече сме заедно! - и му подаде наниза с жълтици.

- Прибирай се в стаята си, а аз ще ида да нагледам коня и после ще си легна. - настоя Стоян и излезе навън.

На следващата сутрин от Стоян и следа нямаше. Избяга с жълтиците и коня.

- Сега вече знам какво да направя! - рече на уплашения ханджия Русана. - и пое през планината, към къшлата на Манол.

С дни вървя през гората, без страх и умора. Щом чу чановете на овцете, затича към ливадата и спря до голям орех, под който дремеше Манол, с две големи овчарски кучета. Отвори очи и като видя Русана, пребледня и скочи.

- Ти какво дириш тук? - попита уплашено.

- Късмета си дирих из балкана, ама не бил моя! Мисля, че е с тебе и дойдох да чуя какво ще кажеш! - отвърна неясно Русана и му разказа случката с фотографа. - На края ще река само, че с пръст не ме е докосвал измамника! Аз сама се подведох, за по-честит живот! Сякаш с черна магия ме върза. Сега ти реши, искаш ли ме обратно и ще простиш ли?

Тежка сълза се търкулна по лицето на Манол.

- Няма какво да ти прощавам! На мен трябва ти да простиш! Аз сам те тикнах в ръцете на нечестивеца! И ще ти река, че магията на прошката е по-силна от черна магия, защото пречиства и душата, и разума. Да се прибираме у дома!

- Не мога! - заплака Русана. - Проклех се, да ми изсъхнат краката, ако пак прекрача прага на къщата.

- Ама, верно си въртоглава! - разсмя се Стоил. - Ще намеря колая на тая прокоба и всичко ще се нареди! - обеща й и двамата поеха към селото.

Събраха се пред къщата мъжете от селото, да умуват как да разтурят клетвата и да върнат Русана в къщата. Спореха, обикаляха и оглеждаха. Накрая Манол вдигна очи, към покрития с каменни плочи покрив и се загледа в широкия комин. И разбра къде е избавлението. Вързаха Русана с дебело въже и я спуснаха в къщата през комина. Отвори портата Русана и застана на прага.

- Добре си ми дошъл, Маноле! - поздрави с усмивка.

- Добре заварила , Русано! - отвърна Манол , прекрачи прага и хлопна портата.

Голяма челяд навъдиха двамата. В сговор и обич живяха, един до друг, и в неволя, и в радост. Историята им с времето се превърна в легенда, а на широк комин в селото и до днес хората казват:“Русанин комин“.