Mай всичко имаш, само не мечта Беше есен, късен септември. Златна пелерина обгръщаше цялата земя. Плажът беше пуст и притихнал. Само вълните шумяха и с оглушителен тътен се удряха в студения пясък, а белите им премени обгръщаха брега. На воя им единствено пригласяше тъжна китара някъде далече. На брега, близо до скалите се тъмнееше фигура, навярно на мъж, който разказваше на морето, с песента си болките на изстрадалия си живот. Той беше от хората, на които обществото бе лепнало етикета "антисоциален" , макар и да не знаеше абсолютно нищо за него. Казваше се Захари и бе само на двадесет и пет, а животът му, животът му вече беше една голяма руина. На седемнайсет за пръв път опита дрога и от тогава, тя се превърна в смисъла на живота му, макар да имаше дете и приятелка. Вместо да се радва на младостта си, той прекарваше по-голямата част от времето си в изоставени складове,мазета или къщи с група други като него. Сякаш там те бяха построили свой собствен свят, в който се криеха от неодобри ...