Mай всичко имаш, само не мечта Беше есен, късен септември. Златна пелерина обгръщаше цялата земя. Плажът беше пуст и притихнал. Само вълните шумяха и с оглушителен тътен се удряха в студения пясък, а белите им премени обгръщаха брега. На воя им единствено пригласяше тъжна китара някъде далече. На брега, близо до скалите се тъмнееше фигура, навярно на мъж, който разказваше на морето, с песента си болките на изстрадалия си живот. Той беше от хората, на които обществото бе лепнало етикета "антисоциален" , макар и да не знаеше абсолютно нищо за него. Казваше се Захари и бе само на двадесет и пет, а животът му, животът му вече беше една голяма руина. На седемнайсет за пръв път опита дрога и от тогава, тя се превърна в смисъла на живота му, макар да имаше дете и приятелка. Вместо да се радва на младостта си, той прекарваше по-голямата част от времето си в изоставени складове,мазета или къщи с група други като него. Сякаш там те бяха построили свой собствен свят, в който се криеха от неодобрителните погледи на обществото, което ги мразеше и презираше. И все пак Захари живееше за друго. За своята мечта. Искаше му се някой ден да се отърве от това черно бреме, надвиснало над него и да заживее щастливо и нормално като всички обикновени хора. Но явно съдбата му беше отредила нещо съвсем различно. Настъпи вечер и на Захари му се прииска поредната доза. Запъти се към парка да търси някой със стока. Както винаги, при стар приятел от ученическите години,който още тогава беше дилър. Взе си дозата и се запъти към къщи. Но така, както се беше забързал, не усети как се озова при двама полицаи, които го вкараха в патрулната кола и го отведоха в районното. Зашеметен от всичко случило се досега и все още леко опиянен от действието на предишната доза, Захари неусетно се озова в тъмен кабинет, на неудобен железен стол, чакайки инспектора. С отварянето на вратата го лъхна ужасен студ, който усили в душата му чувството на неописуем страх. Вратата се захлопна, а в този момент сърцето му биеше така силно и ускорено, че едва не получи инфаркт.
- О, Захари! Откога не съм те виждал наблизо! - проехтя познат глас, който отекна в главата му. - Явно все още не си успял да се откажеш от вредната си привичка.
Беше братовчед му Йоан, с когото не се понасяха. Той по всевъзможен начин се опитваше да вгорчи и, без това трудният живот на Захари.
- Кажи ми сега, какво да те правя? - Мълчание. - Говори, де! Поне сега не можеш да кажеш, че си невинен, както когато открадна парите на баба, нали така?
Захари все още мълчеше, но този път извърна глава, за да не срещне погледа си с този на Йоан.
- Знаеш ли какво? - продължаваше с хаплив тон. - Умните хора си плащат и си тръгват. А ти... ти дори нямаш и стотинка. Като се замисля какво ли имаш? Просто ти си един зависим боклук, една отрепка, утайката на обществото. Знаеш ли, винаги са ми казвали, че никога няма да съм като теб. Ами, излиза, че е вярно. Аз си имам всичко и пари, и...
- Ти май всичко имаш, само не мечта - промълви Захари. А Йоан остана за миг неподвижен и замълча.
- И така да е. Твоят живот ще е много по-кратък от колкото си мислиш. Няма да ти стигне дори да помечтаеш.
- В това си абсолютно прав, братко - погледна го със саркастичен поглед Захари. - Има мечти, за които си струва да умреш. Моята мечта - да бъда свободен - да спра дрогата, и никога, никога да не съм като теб. Може да съм жалък наркоман, но поне не живея от чуждото нещастие - не съм бездушевен. Захари извади от колана си пистолет, опря дулото в слепоочието си... Мечтата му не можа да се сбъдне, накара Йоан да се замисли дълбоко за живота, който живее.Той стоя дълго загледан в безжизненото тяло на братовчед си, и когато тръгна към бюрото си почувства нещо. Усети, че там, дълбоко, нещо в него се промени, беше приютил мечтата на Захари. А мечтата грееше от щастие, че беше успяла да спаси още една човешка душа.