Беше слънчев, но леко прохладен ден. Два дни по рано се бях върнал от поредното си скиталчество в дебрите на планината, завършило с последна глътка свеж въздух от любимото ми място. Беше 26 август 2013 година, още помня тази дата. По това време бях асистент в Техническия университет. Същата тази сутрин, както всяка друга станах тридесет минути по – рано, за да се оправя за работа. Тогава имах навика, докато си пия кафето да проверявам толкова нашумелия за тогава Facebook. Заредих сайта и видях една нова покана за приятелство. Учудих се, поради факта, че скоро не се бях запознавал с нови хора. Отворих поканата и видях снимка на едно чаровно и усмихнато момиче, с кестенява коса и пъстри очи. Признавам си веднага грабна окото ми. Забравих да кажа, че по същото това време сам за себе си доизживявах последните си плейбойски години или поне така си мислех. Та да се върнем на поканата и момичето което я беше отправило. Естествено не я потвърдих веднага, доизпих кафето си и тръгнах към университета. Тъй като работата още на първия ден беше много, все пак се подготвяхме за предстоящото откриване на учебната година, съответно семестър не разполагах с много свободно време. Любопитството ме изяждаше, още с пристигането си в университета включих компютъра, беше седем и четири минути сутринта и написах на лично съобщение: Здрасти! С теб май не се познаваме? Тръпнех да узная отговора, но как? Не, не може да познавам такова чаровно създание и да не си го спомням. Поставих се извън линия и започнах да работя. Тъкмо извадих книгите, протоколите и всичко подобно, когато пет минути по – късно получих отговора: - Здрасти! Да, не се познаваме лично! Засичали сме се в университета.Та макар и не лице в лице, приятно ми е! Абе да! Запознанство не лице в лице, разби ме. Този разговор не трябва да спира тук. Веднага отговорих – И на мен също! Какво и на мен също, аз бях като ученик, който изживяващ първата си любов. Върна ми усмивка. Ако знаеше аз с каква отвръщах в този момент. Тъкмо да и я пратя и се появи следващото съобщение – Още ли си в университета? И да не бях, пак щях да отида заради теб(помислих си). – Да, бях в отпуска до вчера и днес съм на работа. Точиците в чат прозореца започнаха да мърдат, пишеше. - Супер! Октомври ми започват занятия. В момента карам задочно магистратура. Брей, че и ученолюбива. Беше ми много интересно да разбера в кой факултет е, ако беше в моя, какво я чакаше. А каква специалност си? – Трудова безопасност. Е, не! Тя будалкаше ли се с мен. И моята магистратура беше същата. Те това е знак, казвам Ви. Съобщих и го. И тя остана изненадана и усмихната, познах по емотиконата. Бях забравил, че имам работа, изобщо, че съм на работа, когато тя ми напомни със съобщението – Радвам се, че пописахме, но трябва да ставам и аз имам работа. До по – късно! Бях почти разстроен от този факт, но и щастлив, че все пак по – късно ще си пишем отново. През целия ден не успях да се концентрирам, дали от това, че все още не бях свикнал с мисълта, че вече съм на работа, а не в почивка или от факта, че мисълта ми беше – ТЯ.  Бяха изминали няколко часа и ето го обещаното включване от чата. – Здравей, отново! Да му се не види, трябва да тръгвам вече, как да я задържа онлайн, докато се прибера. Здравей! Тъкмо тръгвам от работа, до 30 – 35 минути ще съм в къщи искаш ли тогава да попишем? Наистина извинявай! Все пак не исках да ме заключат в университета, въпреки че не бих отказал, ако цяла нощ бях в нейната компания. Сърцето ми щеше да изскочи, докато чаках отговора. – Няма за какво да се извиняваш и разбира се, че ще си попишем. Какво облекчение, какво задоволство. Сграбчих нещата си, нахвърлях ги в куфарчето и тръгнах към къщи. С влизането тръшнах вратата и седнах пред лаптопа. Беше там, онлайн. Здравей, вече съм тук. – И аз съм тук. И така започна един интересен и най – вече опознавателен за мен, предполагам и за нея чат продължил 3 седмици, в който разбрах, че слушаме еднаква музика, че и двамата обичаме да четем (книги де, не постове по стените на социалната мрежа) и още куп неща. Сутрините се редувахме за добро утро, а вечерите се засичахме за лека нощ. С всеки отминал ден я чувствах все по – близка и бях все по – заинтересован от това чаровно създание.  Абе с две думи това момиче или по – скоро жена, защото аз така гледах на нея си ми бе взела акъла. Беше поредната вечер, в която си пишехме, бях много изморен и направо заспивах върху клавиатурата, нямаше как, съня взе надмощие и трябваше да кажа лека нощ, тогава получих много интересно съобщение, то гласеше: Една среща в страната на сънищата? Много ясно, че ДА, но за да не усети огромния ми ентусиазъм написах – може. – Кажи на коя улица? Тука малко ме хвана неподготвен, пуснах една усмихната емотикона, за да си дам време и измисля нещо интересно, когато тя написа – О! Улица „Усмивка”! Добре! Бърза и беше мисълта, реагираше на секундата. Какво да и напиша – Добре. Тя ми върна усмихнати емотиконки. Така или иначе тя вече беше пуснала закачката със срещата, та аз реших да я продължа. – Легна ли? – Почти, всеки миг! Ха, сега я спипах, може да съм по – голям, ама ги помня тези номера. Ами хайде де! – Да не закъснея ли? Биваше си я, ама и мене. Ами може! – Спокойно, няма, аз съм точна (даже ми намигна)! - ОК! И както казах биваше си я, предпоследното и съобщение гласеше: Хайде, аз тръгвам. Чакам те на уреченото място. - Да! И аз тръгвам! На сутринта не издържах, беше неин ред, но любопитството ми надделя, исках да разбера как е минала срещата ни за нея. Естествено започнах от далеч и тъкмо да я попитам, и тя за пореден път ме изпревари – Забравих да те питам как мина срещата? А няма да стане, аз трябваше да повдигна темата, ще се направя на неразбрал. Коя среща? – Ами онази, на улица „Усмивка”, в Страната на сънищата. Няма измъкване и този кръг от играта беше неин. Не си помня сънищата и не знам, но сигурно приятно. След като го изпратих се замислих дали не беше малко грубо. Тя ме кани на среща, пък аз не я помня. Как да поправя нещата, как? – По моите спомени беше много приятна. Отново! Отново един ход пред мен, но ми помогна с него. Измислих как да поправя написаното от предходното съобщение – И аз имам такива спомени. Така измина и четвъртата седмица от нашето опознаване. В началото на петата както си пишехме и изведнъж получих съобщението, което усмихна целият ми ден, а по – късно и живот – Да вземем най – накрая да се видим face to face, а не само във Face. Това е, шах и мат и не само, това е моето момиче, точно в този миг го усетих. – Разбира се, много бих се радвал. Уговорихме си среща и в края на петата седмица face to face се запознах с жената, която усмихва живота ми и до ден днешен.